Клайв Къслър
Дракон (40)

39

В четири часа сутринта малката писта за излитане и кацане на самолети в правителствения резерват близо до Сенека, Мериленд, изглеждаше пуста. От двете страни на тясната асфалтирана ивица липсваха светлини. Единственият ориентировъчен знак за пилот, извършващ нощно кацане, беше синкавата светлина на три улични лампи с живачни пари, които бяха надвиснали над кръстопътя, образуван от два черни пътя и сочеха към южния край на пистата.

Покоят на ранното утро беше нарушен от воя на реактивни двигатели с отнета газ, който проряза неподвижния въздух. Блеснаха два прожектора и лъчите им осветиха центъра на пистата. Реактивният транспортен самолет „Гълфстрийм“, върху горната част на чийто фюзелаж беше изписано „Съркълърт еърлайнс“, се приземи и като измина бавно няколко метра, спря до един джип комби „Гранд Уегъниър“.

По-малко от три минути след като вратата за пътници се отвори и от нея излязоха двама мъже, които стовариха багажа си на земята, самолетът се устреми към края на пистата и отново се издигна във въздуха. Докато грохотът му затихваше в тъмното небе, адмирал Сандекър се ръкува с Пит и Джордино.

— Поздравявам ви — сърдечно заяви той — с успешно проведената операция.

— Не сме чули за резултатите — каза Пит. — Отговарят ли снимките на картината, които Манкузо изпрати по факса, на някой от съществуващите острови?

— И още как! — отвърна Сандекър. — Оказва се, че островът бил наречен Аджима от рибари, след като един от тях бил изхвърлен на брега му около хиляда и седемстотната година. Но останал на картите като остров Сосеки. И като много от географските местности, свързани с местния фолклор, името Аджима лека-полека потънало в забрава.

— Къде се намира? — попита Джордино.

— На около шестдесет километра от брега, право на изток от град Едо.

По лицето на Пит изведнъж се изписа безпокойство и загриженост.

— Разбрахте ли нещо за Лорън?

Сандекър поклати глава.

— Само това, че тя и Диас са живи и са скрити на тайно място.

— И това е всичко? — раздразнен каза Пит. — Никакво разследване, никаква операция за освобождаването им?

— Докато не бъде премахната заплахата от колите бомби, президентът е с вързани ръце.

— Легло — измънка Джордино, умело сменяйки темата, за да се успокои Пит. — Заведете ме до леглото ми.

Пит погледна към дребния италианец.

— Пак го прихващат. Не е отворил очи, откакто напуснахме Германия.

— Пристигнахте навреме — каза Сандекър. — Добре ли мина полетът?

— Спах през повечето време. И тъй като летяхме на запад и смяната на времевите зони беше в наша полза, сега съм свеж като кукуряк.

— Франк Манкузо остана да се погрижи за произведенията на изкуството, така ли? — попита Сандекър.

Пит кимна.

— Точно преди да отлетим, той получи съобщение от Кърн, с което му нареждаше да опакова предметите от японското посолство и да ги транспортира със самолет до Токио.

— Димна завеса, за да се успокоят немците — усмихна се Сандекър. — В действителност произведенията на изкуството ще бъдат пренесени в един трезор в Сан Франциско. Когато му дойде времето, президентът ще ги подари на японския народ като жест на добра воля. — Той посочи към седалките на джипа. — Качвайте се. Щом си толкова бодър и напет, ще те оставя ти да караш.

— Нямам нищо против — съгласи се Пит.

След като метнаха чантите си в багажника, Пит се настани зад волана, а адмиралът и Джордино влязоха от другата страна. Сандекър седна отпред, а Джордино — на задната седалка. Пит включи пърпорещия двигател на скорост и потегли по неосветения път към рубката при портала, скрита сред горичка от дървета. От нея излезе униформен пазач, който надникна за миг в колата, след което отдаде чест на Сандекър и им махна с ръка да продължат към едно второстепенно шосе.

След три километра Пит пое с джипа по столичното околовръстно шосе и се отправи към светлините на Вашингтон. По това време на утрото нямаше почти никакво движение. При скорост 110 километра той включи на следващата предавка и се отпусна, докато големият автомобил с четворно предаване се носеше без видимо усилие по пътната настилка.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание. Сандекър гледаше разсеяно през предното стъкло. Пит не се нуждаеше от силно развито въображение, за да разбере, че адмиралът не е напуснал топлото си легло, за да ги посрещне, без основателна причина. За разлика от друг път, дебелата хаванска пура липсваше от устата му, а ръцете му бяха скръстени на гърдите — сигурни признаци на вътрешно напрежение. Очите му приличаха на ледени кубчета. Умът му определено беше зает с нещо сериозно.

Пит реши да му даде възможност да каже какво го мъчи.

— Накъде отиваме? — попита той.

— Повтори — смотолеви Сандекър, като се престори на разсеян.

— Какво ни готви големият белоглав орел^[1] оттук нататък? Надявам се, чудесна едноседмична почивка.

— Наистина ли те интересува?

— Не особено, но вие така или иначе ще ни кажете, прав ли съм?

Сандекър се прозя, за да удължи мъчителното очакване.

— Ами, боя се, че ще ви се наложи отново да летите.

— Накъде?

— Към Тихия океан.

— Къде точно в Тихия океан?

— Палау. Екипът, или това, което е останало от него, трябва да се събере в сборния пункт за събиране на информация, за да получи нови инструкции от директора по полеви операции.

— Като оставим настрана глупавите бюрократични титли, искате да кажете, че ще се срещнем с Мел Пенър.

Сандекър се усмихна и изражението в очите му значително омекна.

— Притежаваш забележителното умение майсторски да вникваш в същината на проблемите.

Пит застана нащрек. Той усещаше как капанът всеки момент ще щракне.

— Кога? — бързо попита той.

— Точно след час и петдесет минути. Ще летите с пътнически самолет от Дълес.

— Жалко, че не кацнахме там — кисело отбеляза Пит. — Щяхме да ви спестим пътуването.

— Налагат го причини, касаещи сигурността. Кърн мислеше, че ще бъде най-добре да пристигнете на летището с кола, да си вземете билетите и да се качите на самолета като всички останали туристи, които летят към южните морета.

— Няма да е зле да се преоблечем.

— Кърн прати човек да ви опакова чисти дрехи в куфари. Вече са предадени на гардероб в летището.

— Много съобразително от негова страна. Да не забравя да си сменя алармената инсталация, когато се върна…

Пит млъкна и погледна отражението в ретровизьора. Пак тези фарове, които следваха неотклонно джипа, откакто поеха по околовръстния път. През последните няколко километра те спазваха едно и също разстояние. Той премести скоростния лост и леко увеличи скоростта. Фаровете изостанаха и отново ги догониха.

— Нещо не е наред ли? — попита Сандекър.

— Имаме опашка.

Джордино се обърна и се взря през големия заден прозорец.

— Не е само една. Различавам три микробуса, които се движат в пакет.

Пит погледна замислено в огледалото. По лицето му се появиха наченки на усмивка.

— Този, който ни следи, не си поплюва. Изпратил е цял взвод.

Сандекър грабна телефона в колата и набра номера на линията на MAIT team, която беше обезопасена срещу подслушване.

— Тук е адмирал Сандекър — рязко заговори той, без да спазва кодовите процедури. — Намирам се на столичното околовръстно, близо до Морнинг Сайд и пътувам на юг. Следят ни…

— По-добре кажете „преследват ни“ — прекъсна го Пит.

— Започват бързо да скъсяват дистанцията.

Изведнъж по покрива на джипа точно над главите им се посипа откос от куршуми.

— Поправка — абсолютно невъзмутимо заяви Джордино. — Променете „преследват ни“ на „нападат ни“.

Сандекър се смъкна на пода и заговори бързо в слушалката, като даваше координатите им и указания. Пит вече беше настъпил здраво педала на газта. Големият въртящ момент на 5.9-литровия осемцилиндров V-образен двигател накара автомобила да изреве и джипът бързо се стрелна надолу по околовръстното шосе със сто и петдесет километра в час.

— Дежурният агент ще се обади веднага на пътната полиция — съобщи Сандекър.

— Кажете им да побързат — настоя Пит, който сновеше с големия джип от единия до другия край на трите платна на магистралата, за да попречи на преследвачите да ги вземат на прицел.

— Не играят честно — жално каза Джордино. Той се спусна на пода между седалките и в същия момент върху му се посипаха стъкълца от следващия откос, който разби задното стъкло, мина през колата и отнесе половината предно стъкло. — Те са въоръжени, а ние не сме.

— Мисля, че мога да уредя това. — Пит хвърли поглед назад и надолу към него.

— Как?

— Като се махнем от тази проклета магистрала, където представляваме идеална мишена и се възползваме от всеки завой на следващия път, който успея да открия, докато стигнем до някой град.

— Приближаваме отбивката за Фелпс Пойнт — уведоми го Сандекър, който надзърташе над арматурното табло.

Пит хвърли поглед към ретровизьора. Сега успя да види, че микробусите бяха боядисани като линейки. Дори и в този момент, докато ги наблюдаваше, техните сини и червени сигнални лампи не преставаха да присветват, но сирените им оставаха безмълвни. Шофьорите изравниха микробусите един до друг, като покриха всички водещи на юг платна на магистралата, за да увеличат огневата си мощ.

Пит различи облечени в черно мъже, които се целеха с автоматично оръжие през страничните прозорци. Който и да беше планирал това убийство, беше взел всички необходими мерки. В микробусите сигурно имаше по четирима човека. Дванадесет въоръжени до зъби срещу трима, които вероятно разполагаха с едно-единствено джобно ножче от онези на въоръжение в швейцарската армия.

Пит имаше идея как да изравни до известна степен шансовете. До разклонението за Фелпс Пойнт оставаха все още двеста метра. Нямаше време. Следващият масиран залп щеше да ги издуха от пътя. Без да натиска спирачките, за да не светнат червените стоп лампи и да предупредят по този начин преследващите ги убийци за намерението му, той рязко завъртя волана на джипа, който с лъкатушене занесе, пресече две платна и се стрелна надолу по крайпътния насип.

Моментът беше отлично избран. Градушката от куршуми не успя да уцели големия „Гранд Уегъниър“, който се стрелна през затревената ивица и профуча през плитка канавка, пълна с половин метър вода. После гумите му се отлепиха от земята, той прелетя над ръба на канавката и с пронизително свирене на каучук се приземи върху шосето, което вървеше успоредно на околовръстния път.

Объркани, преследвачите загубиха време, докато успяха със занасяне да спрат. Пит спечели почти десет секунди, преди те да се прегрупират, да се спуснат с рев по отклонението, което извеждаше на шосето и да подновят преследването.

За втори път в разстояние на два дни Пит шофираше така, сякаш участваше в автомобилна надпревара за „Гран при“. Професионалните пилоти обаче имаха едно преимущество. Те носеха шлемове с визьори против насрещния вятър. Студеният утринен въздух брулеше лицето на Пит през разбитото от куршуми предно стъкло и го принуждаваше да извръща настрани глава и да присвива очи срещу ледения въздушен поток.

Те излязоха на дълга широка улица, от двете страни на която растяха дъбове и влетяха в жилищен квартал. Пит направи поредица от резки завои първо наляво в една пресечка с къщи, отново наляво и после надясно. Шофьорите на микробусите добре познаваха този начин на кормуване. Те се разделиха и се опитаха да отрежат пътя му на кръстовищата, но той винаги успяваше да стигне там пръв и да профучи с няколко секунди преднина.

Убийците бяха престанали да стрелят сред пълните с хора домове, но неумолимо затягаха обръча, като пресичаха пътищата им за бягство. Всеки път, когато Пит успяваше да завие, преди те да се появят от квартала зад тях, той загасяше фаровете на джипа и продължаваше напред в тъмнината. За нещастие, уличните лампи издаваха къде се намираше. Той използва всички хитрости, които знаеше, печелейки няколко метра тук, няколко секунди там, но не успя да се измъкне напълно от решените на всичко убийци.

Пит зави обратно и отново пое по главната улица, която водеше към града. Джипът профуча край една бензиностанция, местното кино и няколко магазинчета.

— Оглеждайте се за железарски магазин — надвика той писъка на протестиращите гуми.

— За какво? — попита Сандекър, който не можа да повярва на ушите си.

— За железарски магазин. Трябва да има такъв в града.

— „Търговски център за железарски изделия на Оскар Браун“ — съобщи Джордино. — Видях табела веднага щом се отклонихме от околовръстния път.

— Каквото и да си намислил — каза адмиралът спокойно, — побързай да го направиш. Червената лампичка на индикатора за гориво току-що започна да свети непрекъснато.

Пит хвърли поглед към арматурното табло. Стрелката беше закована на „празен“.

— Сигурно са направили резервоара на решето.

— Приближаваме търговския център на Оскар, от дясната страна на улицата е — каза Джордино, който наблюдаваше през останалия без стъкло преден прозорец.

Пит рязко попита Сандекър:

— Имате ли джобно фенерче?

— В жабката има едно.

— Извадете го.

Пит погледна за последен път в ретровизьора. Първият микробус тъкмо завиваше иззад един ъгъл на две пресечки зад тях. Той насочи джипа към канавката от лявата страна на улицата и след това рязко завъртя волана надясно.

Сандекър се вцепени от изненада.

— О, не! — простена Джордино.

За миг джипът застана напряко, после четирите колела, всяко със собствено задвижване, зацепиха, колата прелетя над бордюра, прекоси тротоара и като се вряза в огромната стъклена витрина, нахлу в железарския магазин. Джипът помете предните щандове и в тъмнината се разлетяха касови апарати. В самия край, купчина градински гребла, изложени за разпродажба, се разхвърчаха като клечки за зъби. Наклонена на една страна, колата се понесе по една пътека между рафтовете, разпилявайки във въздуха водопроводни части и гайки, болтове и винтове като картеч от някой топ.

Пит, който според Джордино и Сандекър беше обхванат от лудост, не спря. Той продължи да натиска педала на газта, като сновеше нагоре-надолу по пътеките, сякаш търсеше нещо, а след себе си оставяше пълна разруха. Към шума от вилнеещия джип, който се носеше бясно, се прибави и воят на охранителната алармена система.

Най-сетне Пит заби предната броня в един шкаф със стъклена витрина, в резултат на което наоколо се разлетяха нащърбени парчета стъкло. На мъждивата светлина на единствения останал фар проблясваха двадесет или тридесет пистолета, разпилени из разбития шкаф и няколко редици бойни и ловни пушки, подредени в друг голям шкаф до стената.

— Ах ти, потайно копеле — възхитено промълви Сандекър.