Клайв Къслър
Дракон (59)

58

Цубой остави телефонната слушалка и съкрушено погледна към Корори Йошишу, който седеше от другата страна на писалището.

— Нашите изтребители са докладвали, че самолетът на Хидеки се опитва да се измъкне. Те не разполагат с достатъчно време, за да го принудят да кацне на Сосеки, преди да стигне до американския военен кораб. Командирът на ескадрилата иска потвърждение на заповедта ни да го свали.

Йошишу отговори замислено. В съзнанието си той вече беше приел смъртта на Сума. Дръпна от цигарата си и кимна.

— Ако няма друг начин, Хидеки трябва да умре, за да спасим това, което толкова дълго се борихме да изградим.

Цубой погледна стария дракон в очите, но видя в тях само непоколебима твърдост. После вдигна слушалката на телефона и каза:

— Потвърждавам заповедта за унищожаване.

Когато Цубой остави телефонната слушалка, Йошишу сви рамене.

— Хидеки е само един от многото, които жертваха живота си за нашата нова империя.

— Това е вярно, но американското правителство няма да погледне с добро око на факта, че в същия инцидент са загинали двама от техните законодатели.

— Нашите поддръжници и приятели в правителството му ще убедят президента да не приказва твърде много и да не предприема нищо — уверено заяви Йошишу. — Ще се вдигне шум около името на Хидеки. Ние ще останем в сянка и бурята ще ни отмине.

— И без излишен шум ще поемем управлението на корпорациите на Хидеки.

Йошишу бавно кимна.

— Това е закон на нашето братство.

Цубой погледна към възрастния мъж с нараснало уважение. Той разбираше как беше оцелял Йошишу, докато безброй други главатари на престъпния свят и „Златни дракони“ бяха загинали през годините.

Той знаеше, че Йошишу умее майсторски да манипулира другите и независимо от това кой си навличаше гнева му, независимо от това колко силни бяха враговете му, никога не беше побеждаван. Той беше, отдавна си беше дал ясна сметка Цубой, най-могъщият човек в целия свят, който не заемаше висок държавен пост.

— Световните средства за масова информация — продължи Йошишу — приличат на ненаситен дракон, който лакомо поглъща всеки скандал. Но скоро вкусът му втръсва и се прехвърля на следващия. Американците бързо забравят. Смъртта на двама от техните безбройни политици скоро ще избледнее в съзнанието им.

— Хидеки беше глупак! — рязко отсече Цубой. — Той започна да си мисли, че е бог. Както става с повечето хора, когато се главозамаят от огромната власт, с която разполагат, той допусна сериозни грешки. Отвличането на двама члена на американския Конгрес от собствената им страна беше идиотщина.

Йошишу не отговори веднага, а погледна към Цубой, който седеше от другата страна на писалището. После бързо каза:

— За мен ти си като внук, Ихиро, а Хидеки беше синът, с който така и не можах да се сдобия. Вината за това е моя. Ако го бях държал по-изкъсо, тази беда нямаше да ни сполети никога.

— Нищо не се е променило — сви рамене Цубой. — Опитът на агентите от американското разузнаване да саботират проекта „Кайтен“ беше осуетен. Ние сме все така могъщи както и преди.

— И все пак Хидеки много ще ни липсва. Всички сме негови длъжници.

— Не бих и очаквал друго, ако бях на негово място.

— Сигурен съм, че ти не би се поколебал да жертваш живота си, ако се наложи — заяви Йошишу със снизходителна усмивка.

Цубой беше твърде уверен в способностите си, за да допусне дори и за миг, че може да се провали. Той беше от новата порода и никога не би проявил и най-малкото желание да се оттегли, като разпори корема си.

— Нашата финансова и промишлена империя ще продължи да се разраства и без Хидеки — заяви без всякакви угризения той. — Трябва да заключим сърцата си за мъката и да продължим напред.

Йошишу забеляза амбицията, която гореше в очите на Цубой. Младият финансов корифей нямаше търпение да заеме мястото на Сума.

— Оставям на теб, Ихиро, да организираш подобаваща церемония за нашия приятел, когато предадем духът му на боговете в Ясукуни — каза Йошишу, говорейки за Сума така, сякаш отдавна беше мъртъв.

В отговор Цубой само махна с ръка. Той се изправи и се наведе над писалището.

— Сега, Корори, когато проектът „Кайтен“ вече влезе в действие, трябва да използваме момента, за да разклатим основите на европейската и американската икономическа независимост.

Йошишу кимна и бялата му коса падна над челото.

— Съгласен съм, не можем да допуснем смъртта на Хидеки да доведе до изоставане от графика ни. Трябва незабавно да се върнеш във Вашингтон и да поставиш на президента нашите искания за разширяване на финансовите ни вложения и проекти в Америка.

— А ако той не приеме тези искания?

— Изучавам този човек от години. Той е реалист. Ще разбере, че хвърляме спасително въже на загиващата му страна. Известен му е нашият проект „Кайтен“ и какво може да направи той. Не се бой, президентът на Съединените щати ще се съгласи, ще се съгласи и Конгресът. Нима имат друг избор?

 

 

— Две хиляди и двеста — монотонно произнесе Джордино, който четеше на глас височината в метри и скоростта във възли. — Скорост петстотин и двадесет.

Океанът бързо приближаваше, пръснатите навсякъде бели гребени на вълните ставаха все по-големи. Нямаше почти никакво усещане за скорост освен ревящите двигатели, които Пит продължаваше да държи на пълна мощност. Беше невъзможно да се прецени височината над водата. Пит се доверяваше на Джордино, който на свой ред разчиташе на приборите да го предупредят кога самолетът да заеме хоризонтално положение.

— Къде са те? — попита той по микрофона.

— Тук е Рей Симпсън, Дърк — долетя гласът на офицера, който беше провел с тях инструктажа за „Ибис“-ите. — Ще ти давам указания за кацане.

— Къде са те? — повтори Пит.

— На тридесет километра от вас и бързо скъсяват дистанцията.

— Не съм изненадан — каза Пит. — Няма начин да не са поне с хиляда възела по-бързи от този автобус.

— Хиляда и петстотин — продължаваше да чете Джордино. — Скорост петстотин и деветдесет.

— Ще ми се да бях прочел наръчника за полет — промърмори под носа си Пит.

— Хиляда и двеста метра. Скорост шестстотин и петдесет. Изглежда добре.

— Откъде знаеш?

— Стори ми се, че точно това трябва да кажа — сви рамене Джордино.

В този момент в пилотската кабина започна да бие гонгът на алармената сигнализация. Те бяха преминали границите на безопасност и бяха отвели самолета в царството на неизвестността.

— Хиляда метра. Скорост седемстотин и четиридесет. Крилца, не ни изневерявайте.

Сега, когато имаха вече пряка видимост, пилотът на челния японски самолет улови в центъра на телевизионния монитор на системата за прицелване червената точица, която представляваше пикиращият самолет със завъртащи се двигатели. Оптичният компютър пое контрола над процедурата за водене на огън и изстреля ракетата.

— Към вас лети ракета въздух-въздух — предупреди ги Симпсън с гробовен глас.

— Кажи ми, когато приближи на километър от нас — бързо нареди Пит.

— Шестстотин метра — предупреди го Джордино. — Скорост осемстотин. Сега е моментът.

Без да губи време за отговор, Пит дръпна назад щурвала. Самолетът със завъртащи се двигатели реагира така, сякаш беше планер, сграбчен от гигантска ръка. Плавно, като описа идеална дъга, той неочаквано пикира и полетя хоризонтално в опасна близост, на не повече от седемдесет метра над водата.

— Ракетата приближава, остават три километра — произнесе Симпсън с глух, лишен от емоция глас.

— Ал, започвай максимално завъртане на двигателите. — Пит замълча.

Стори му се, че почти в същия момент Симпсън извика:

— Един километър.

— Сега!

Джордино натисна ръчките, които завъртаха двигателите от хоризонтално в напълно вертикално положение.

Въздушният съд, който летеше хоризонтално, сякаш се стрелна нагоре под почти деветдесетградусов ъгъл. Самолетът се разтресе и всички отхвръкнаха напред от внезапната промяна на движещата сила и насочената нагоре тяга на двигателите, които все още работеха с пълна мощност.

Ракетата прелетя под тях, на по-малко от два метра от долната част на самолета. После изчезна с фучене напред и след известно време падна в морето.

— Добра работа — похвали го Симпсън. — Навлизате в обсега на нашия „Вулкан“. Опитай се да летиш ниско долу, за да имаме открита зона за стрелба над вас.

— Ще ни отнеме известно време, докато накараме този автобус да полети хоризонтално, за да кацне на палубата — каза Пит на Симпсън, загрижено смръщил лице. — Загубих скорост.

Джордино върна двигателите в хоризонтално положение, докато Пит насочваше самолета надолу. Той пое напред и изсвистя само на някакви си двадесет метра от водата към мержелеещите се очертания на кораба. От мястото на Пит, който се носеше стремително над гребените на вълните, той изглеждаше като неподвижно хартиено корабче върху пластмасово море.

— Самолетите приближават, но няма признаци, че се готвят да изстрелят ракета — долетя разтревоженият глас на Симпсън. — Изчакват до последната секунда, за да могат да реагират на следващата ви маневра. По-добре кацайте на палубата и то дяволски бързо.

— Вече поря вълните — рязко му отвърна Пит.

— Те също. Един над друг, за да не можеш да им извъртиш отново този номер с летящата чиния.

— Сигурно четат мислите ни — спокойно каза Джордино.

— Тъй като нямате скремблър^[1] за кодиране на гласовите предавания, те чуват за всеки ваш ход — предупреди ги Симпсън.

— Намерил се кой да ни каже.

Пит впери поглед през стъклото към „Ралф Р. Бенет“. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне гигантската му радарна система.

— Оставяме следващото действие от драмата на вас, „Бенет“. Нашите изненади се изчерпаха.

— Вратата на форта е отворена — внезапно прозвуча гласът на Харпър. — Завийте пет градуса наляво и не забравяйте да се наведете, когато изпратим пощата.

— Изстреляха ракета — извика Симпсън.

— Разбрано — каза Пит, — ала нямам къде да отида.

Пит и Джордино инстинктивно се наведоха в очакване на удара и експлозията. Те висяха над водата безпомощни като гълъби, тръгнали да се прибират в гнездото си и нападнати от сокол. Изведнъж тяхното спасение избухна под формата на огнен водовъртеж, който проблесна пред носа на самолета със завъртащи се двигатели, прогърмя над него и продължи назад.

Тридесетмилиметровият „Сий Вулкан“ на „Бенет“ беше открил огън. Седемте цеви на модерната гатлингова картечница се въртяха и бълваха 4200 куршума в минута на огнени откоси, които бяха толкова гъсти, че можеха да се видят с просто око. Потокът продължи да пори небето, докато не срещна приближаващата ракета, която избухна като огнена гъба на по-малко от двеста метра зад самолета със завъртащи се двигатели, който се опитваше да избяга.

После пое към челния самолет, настигна го и сгриза едното му крило, както зъби гризат пържен картоф. Реактивният изтребител „Мицубиши Рейвън“ подскочи, започна неудържимо да се премята и се вряза във водата с шумен плясък. Вторият изтребител влезе в остър вираж, като едва успя да изпревари реката от куршуми, неуморно устремена към форсажните камери на двигателите му, зави обратно и пое курс към Япония. Едва тогава „Вулкан“ млъкна, последните му куршуми профучаха в синевата и паднаха, като превърнаха гребените на вълните в бяла пяна.

— Кацайте, мистър Пит. — В гласа на Харпър ясно се долавяше огромно облекчение. — Вятърът духа откъм десния борд със скорост осем възела.

— Благодаря, командир — каза Пит. — Благодаря и на екипажа ви. Стрелбата беше добра.

— Просто трябва да знаеш как да ухажваш електрониката си.

— Започвам последен подход.

— Съжалявам, че нямаме духова музика и не сме ви организирали подходящо посрещане.

— Стигат ни Звездите и Райетата^[2], които бризът развява.

Четири минути по-късно Пит приземи самолета със завъртащи се двигатели върху площадката за хеликоптери на „Бенет“. Едва тогава той си пое дъх, отпусна се на седалката и си отдъхна, докато Джордино изключваше двигателите.

За първи път от седмици той се почувства в безопасност. В близко бъдеще нямаше да се налага да рискува или да се излага на опасност. Той беше изпълнил своята част от операцията на МЕР. Мислеше си единствено как ще се завърне у дома, а после може би ще замине да се гмурка в топлите води на Порто Рико или Хаити, огрявани от тропическото слънце, като се надяваше, че Лорън ще бъде с него.

Пит изобщо нямаше да повярва и щеше да се изсмее на всеки, който влезеше в този момент в пилотската кабина и му кажеше, че само след няколко кратки седмици адмирал Сандекър ще държи реч за неговите заслуги на панихидата му.