Клайв Къслър
Дракон (46)

45

Никой не обърна внимание на Стейси, Манкузо и Уедърхил, които проникнаха сравнително лесно и точно в дълбините на град Едо. Холивудският гримьор, когото Джордън беше изпратил със самолет в Токио, майсторски положи изкуствени гънки около очите им, промени и потъмни веждите им и им приготви перуки от пищна и гъста черна коса. Манкузо, който говореше отлично японски, беше облечен в делови костюм и изпълняваше ролята на шеф на Стейси и Уедърхил, които бяха облечени с жълтите гащеризони на инженерните инспектиращи екипи на Сума.

Като използваха информацията за мерките за сигурност от доклада на Джим Ханамура, заедно с картите за самоличност и пропускателните кодове, осигурени от дълбоко законспирирания британски агент, който сътрудничеше на Джордън, те безпрепятствено преминаха през пунктовете за проверка и най-сетне стигнаха до входа към тунела. Това беше най-опасната част от операцията. Не им беше трудно да измамят охраната от хора и машини за установяване на самоличност, ала според казаното от Пенър по време на окончателния инструктаж, последната бариера щеше да бъде най-трудната част от проверката.

Влязоха в една съвсем безлична, ярко осветена и боядисана в бяло стая, където ги посрещна роботизирана сензорна система за охрана. На пода нямаше никакви мебели, по голите стени — никакви надписи. Вратата, през която се бяха озовали вътре, изглеждаше като единствения вход и изход.

— По каква работа сте тук? — попита роботът на механичен японски.

Манкузо замълча нерешително. Бяха му казали да очаква роботизирани охранителни машини, но не и нещо подобно на кофа за боклук на колелца, което издаваше заповеди.

— Отиваме в отделението за влакнесто-оптични комуникации, за да извършим модификация и проверка на системата — чинно отговори той, като се опитваше да скрие неудобството си от факта, че трябва да общува с изкуствен интелект.

— Разпореждане за работа и пропускателен код.

— Извънредно разпореждане четиридесет и шест „Р“ за проверка на комуникациите и програма за изпитания. — После приближи дланите си една към друга, допря леко върховете на пръстите си и повтори думата „ша“ три пъти.

Манкузо можеше само да се надява, че британският агент им беше съобщил правилния знак парола, както и кодовата дума и беше програмирал техните генетични кодове в паметта на роботизираната охранителна машина.

— Един по един, притиснете дланта на дясната си ръка към сензорния ми екран — нареди роботът пазач.

Тримата покорно се изредиха, поставяйки дланите си върху малък трептящ син екран, разположен навътре в облия му като варел гръден кош. Роботът помълча известно време, докато обработваше данните от компютъра си и сравняваше чертите на лицата им и техния ръст с имената и описанието им, които се намираха в запаметяващите му дискове — което според Уедърхил представляваше забележително постижение. Той никога не беше виждал компютър, способен да запаметява данните, подавани му от телевизионна камера и да обработва образите в реално време.

Те чакаха спокойни и делови, известени по време на инструктажа, че роботът е програмиран да улавя и най-малкия признак на нервност. Освен това очите им останаха вперени през цялото време в него. Блуждаещи очи, очи, които се опитваха да го избягват, щяха да събудят подозрение. Уедърхил дори успя да се прозее отегчено, докато машината сравняваше генетичните им кодове и отпечатъците от дланите и пръстите им.

— Разрешението за достъп потвърдено — каза най-сетне роботът. После цялата отсрещна стена на голата стая се завъртя навътре и се отмести встрани. — Можете да влезете. Ако останете повече от дванадесет часа, трябва да предупредите група за охрана номер шест.

Британският оперативен агент беше свършил работата си както трябва. Те успешно бяха преодолели това препятствие. Минаха през вратата и се намериха в покрит с килим коридор, който водеше към главния тунел. Щом стигнаха до един перон за пътници, се чу бръмчене на зумер и започнаха да премигват сигнални лампи. От едно огромно депо потегляше работна композиция, натоварена със строителни материали. Релсите се събираха при входа на главния тунел, който по преценка на Манкузо имаше диаметър четири метра.

След три зловещи минути на пълна тишина към перона приближи алуминиев вагон със заоблена горна част от стъкло, предназначен за превозване на десет човека, който се движеше върху единична релса. Вагонът беше празен, при уредите за управление нямаше никой. Вратата му се отвори с леко свистене и те влязоха вътре.

— Маглев — тихо произнесе Уедърхил.

— Какво? — попита Стейси.

— Маглев, съкратено за „магнитна левитация“. Това е концепция, която се основава на отблъскването и привличането между два магнита. Взаимодействието между мощни магнити, монтирани под влака, с други, разположени върху единична релса, повдигната в централната си част, движи вагоните по електромагнитно поле. Ето защо за такъв влак обикновено казват, че се носи във въздуха.

— Жълтурчетата са разработили най-усъвършенстваната система в света — добави Манкузо. — След като се справиха с охлаждането на бордовите електромагнитни свръхпроводници, те се сдобиха с превозно средство, което буквално лети на инчове от релсата със скоростта на самолет.

Вратата се затвори и малкият вагон остана неподвижен, докато компютризираните му датчици чакаха сигнал, който щеше да разреши потеглянето. Над релсата премигна зелена лампа и те безшумно се плъзнаха в главния тунел, като постепенно набираха скорост, докато най-накрая монтираните по тавана на тунела натриеви лампи се сляха в ослепително и размазано жълто петно.

— С каква ли бързина се движим? — зачуди се Стейси.

— Без да съм сигурен, предполагам, с около триста и двадесет километра в час — отвърна Уедърхил.

Манкузо кимна.

— С този темп пътуването би трябвало да продължи само пет минути.

Стори им се, че влакът едва бе успял да достигне оптималната си скорост, когато започна да намалява. Плавно, като асансьор на небостъргач, той се плъзна и спря безшумно. Те излязоха от вагона и се озоваха на друг пуст перон. Щом слязоха, вагонът зави по един обръщател, застана върху отсрещната релса и пое обратно към град Едо.

— Краят на линията — тихо каза Манкузо. Той се обърна и ги поведе през единствената врата на перона. Тя ги изведе в друг застлан с килими коридор, дълъг тридесетина метра, който завършваше при един асансьор.

Щом влязоха, Уедърхил кимна към арабските цифри върху бутоните.

— Нагоре или надолу?

— Колко нива има и на кое се намираме ние? — попита Стейси.

— Дванадесет. Ние сме на второ.

— Скиците на Ханамура показваха само четири — каза Манкузо.

— Те сигурно са били предварителни чертежи, които по-късно са били променени.

Стейси се взираше замислено в осветеното табло.

— Толкова за разположението във форма на център със спици.

— Без точни указания за пътя към отсеците с компютризирана електронна апаратура — заяви Уедърхил — ще трябва да се откажем от първоначалния си план и да се заемем с електростанцията.

— Ако успеем да я открием, преди да събудим съмнение — недоволно каза Манкузо.

— Това е единственото, което ни остава. Проследяването на електрическите проводници до източника им ще отнеме по-малко време, отколкото да се опитваме наслуки да попаднем в центъра за управление.

— Дванадесет нива със стаи и коридори — промърмори притеснено Стейси. — Можем да се лутаме из тях часове наред.

— Вече сме тук и нямаме друг избор — каза Манкузо, като погледна часовника си. — Ако Пит и Джордино са успели да се приземят на повърхността на острова и да отвлекат вниманието на охранителните системи на Сума, би трябвало да имаме достатъчно време да поставим пластичен експлозив и да се измъкнем обратно през тунела до Едо.

Уедърхил изгледа Стейси и Манкузо, а после погледна към таблото на асансьора. Беше му ясно как точно се чувстваха те — с опънати нерви, нащрек, с напрегнати, готови за действие тела. Бяха стигнали дотук и сега всичко зависеше от решенията, които щяха да вземат в следващите няколко минути. Той натисна бутона, върху който беше изписана цифрата 6.

— Нищо не ни пречи да започнем от средното ниво — заяви той, като изхождаше от практическата логика на нещата.

Манкузо вдигна куфарчето, в което бяха замаскирани две автоматични оръжия и го стисна под мишница. Той, Стейси и Уедърхил стояха неподвижни и притихнали в тревожно очакване. След няколко секунди се чу мелодичен звук, лампичката за шесто ниво светна и вратите се плъзнаха встрани.

Манкузо излезе първи, следван от Стейси и Уедърхил. Само след две секунди той се закова на място и дори не почувства как останалите се блъснаха в него. Тримата стояха и се взираха като селски глупаци, тръгнали на космическо пътешествие към Марс.

В огромната сводеста галерия, където бяха попаднали, цареше трескаво оживление, което човек би очаквал от армия сръчни работници, обслужващи поточна линия, като се изключеше факта, че липсваха устни заповеди, подвиквания или групови разговори. Всички специалисти, техници и инженери, които работеха край разположените в голям полукръг компютри и конзоли с прибори, бяха роботи с безброй различни размери и форми.

Още от първия опит бяха попаднали право в целта. Без да знае, Уедърхил беше натиснал бутона, който ги беше отвел направо в електронния мозък на ядрения команден център на Сума. В този комплекс нямаше хора. Целият персонал беше напълно автоматизиран и се състоеше от сложни, високотехнологични машини, които работеха по двадесет и четири часа в денонощие без почивки за кафе, обяд или отпуск по болест — нещо съвсем немислимо за някой американски профсъюзен лидер.

Повечето се движеха върху колелца, а някои с гъсенични вериги. Част от тях имаха по седем свързани подвижно ръце, които стърчаха подобно на пипала на октопод от подвижни платформи, друга част биха минали за познатите машини с общо приложение, които можеха да се видят в някой зъболекарски кабинет. Но нито един не вървеше с помощта на крака, нито пък приличаше на СЗРО от „Междузвездни войни“ или на „Роби от забранената планета“. Роботите бяха погълнати от изпълнението на зададените им програми и вършеха работата си, без да обръщат внимание на неканените гости.

— Нямате ли чувството, че сме станали излишни? — прошепна Стейси.

— Май сбъркахме — каза Манкузо. — По-добре да се връщаме в асансьора.

Уедърхил поклати глава.

— В никакъв случай! Това е комплексът, който дойдохме да разрушим. Тези неща дори не подозират, че сме тук. Те не са програмирани да се намесват в работата на хора. Освен това наоколо няма роботи пазачи. Пит и Джордино сигурно са успели да ни помогнат, като са отвлекли вниманието им. Казвам, да пратим този автоматизиран мравуняк на луната.

— Асансьорът е тръгнал нагоре — каза Стейси, като натискаше бутона „надолу“. — В следващите няколко минути не можем никъде да мръднем оттук.

Без да губи повече време в пререкания, Манкузо остави куфарчето на пода и започна да измъква пакетите с пластичен експлозив „С-8“, които бяха прикрепени със самозалепваща лента около глезените му. Останалите направиха същото, като започнаха да вадят експлозива изпод униформените си гащеризони.

— Стейси, компютърния отсек. Тим, системите за взривяване на ядрените бомби. Аз ще се заема с комуникационните съоръжения.

Бяха успели да направят по-малко от пет стъпки по посока на определените им цели, когато прогърмя глас, който отекна из бетонните стени на залата.

— Останете по местата си! Не мърдайте или със сигурност ще умрете! — Перфектен английски, почти без следа от японски акцент, а гласът беше студен, заплашителен.

Изненадата беше пълна, ала Манкузо реши да блъфира, докато се опитваше да открие цел за автоматичните оръжия, които се намираха в куфарчето.

— Ние сме инженери от отдела за изпитания. Тук сме, за да извършим проверка и проведем програма от тестове. Искате ли да видите и да чуете нашия пропускателен код?

— Всички хора, инженери и инспектори, заедно с техните кодове бяха освободени, когато напълно автономните машини достигнаха състояние да изпълняват програмите си без намеса и надзор от тяхна страна — недоволно избоботи безплътният глас.

— Не знаехме за тази промяна. Нашият шеф ни нареди да извършим проверка на влакнесто-оптичните комуникации — продължи да настоява Манкузо, докато ръката му натискаше един бутон, замаскиран като кабар върху дъното на куфарчето.

В този момент вратата на асансьора се отвори и в центъра за управление влезе Рой Орита. Той спря за момент и очите му обходиха с несъмнен респект неговите бивши колеги, членове на МЕР.

— Спестете си безсмисленото геройство — заяви той с тържествуваща усмивка. — Вие се провалихте. Вашата подривна операция да спрете изпълнението на проекта „Кайтен“ претърпя пълен и абсолютен неуспех. И затова всички вие ще умрете.

 

 

Джордън и Сандекър закусиха леко с президента в неговата резиденция в Кемп Дейвид. Те бяха насядали около една маса в малка вила пред огъня от пращящи пънове от хикория. За Джордън и Сандекър топлината в стаята беше нетърпима, ала президентът явно й се наслаждаваше, докато отпиваше от чаша южняшко кафе с аромат на цикория, надянал дебел, изплетен от ирландска вълна пуловер.

От кухнята с чаша мляко в ръка влезе Дейл Никълс — специалният помощник на президента.

— Дон Кърн е отвън — докладва той, като се обърна към Джордън.

— Мисля, че е дошъл с последните данни от остров Сосеки — каза Джордън.

Президентът направи жест към Никълс.

— Разбира се, покани го да влезе. — А после добави: — Налей му чаша кафе и виж дали не иска да хапне нещо.

Кърн прие само кафе и седна на съседната кушетка. Президентът го гледаше с очакване, ала Джордън беше вперил невиждащ поглед в пламъците.

— Те са вътре — съобщи Кърн.

— Те са вътре — повтори президентът. — Всички до един?

Кърн кимна.

— И тримата.

— Някакви проблеми? — попита Джордън.

— Не знаем. Преди сигналът на нашия британски сътрудник загадъчно да изчезне, той каза, че са преминали безпрепятствено през тунела.

Президентът се пресегна и разтърси ръката на Джордън.

— Поздравявам те, Рей!

— Все още е твърде рано, господин президент — каза Джордън. — Тепърва им предстои да преодолеят още трудности. Проникването в центъра „Дракон“ е само първият етап от плана.

— А какво става с моите хора? — раздразнено попита Сандекър.

— Те изпратиха сигнал, че са се приземили благополучно — отговори Кърн. — Нямаме причина да смятаме, че пазачите от охраната на Сума са ги наранили или са се отнесли грубо с тях.

— А какво предстои оттук нататък? — попита президентът.

— След като поставят експлозивите и попречат временно на пуска на центъра „Дракон“, нашите хора ще се опитат да спасят члена на Конгреса мис Смит и сенатора Диас. Ако всичко се развие според плана, ще имаме на разположение достатъчно време, за да разпънем Сума на най-близкия кръст и да изпратим военни части, за да разрушат до основи центъра.

По лицето на президента се изписа безпокойство.

— Възможно ли е двама мъже и една жена да извършат всичко това в следващите тридесет и шест часа?

Джордън се усмихна уморено.

— Повярвайте ми, господин президент, моите хора могат да направят невъзможното.

— А Пит и Джордино? — продължи Сандекър да притиска Кърн.

— Щом нашите хора подадат сигнал, че са готови, от океана ще изплува подводница, от която ще се спусне отряд от Делта Едно, за да ги евакуира от острова.

— Струва ми се, че приемате твърде много неща за дадени — заяви Сандекър.

Кърн самоуверено се усмихна на адмирала.

— Анализирахме и прецизирахме всяка фаза от операцията, докато не се уверихме, че вероятността за успех е деветдесет цяло и седем процента.

Сандекър стрелна Кърн с изпепеляващ поглед.

— По-добре считайте този процентен коефициент деветдесет и девет цяло и девет.

Всички отправиха към Сандекър въпросителни погледи. После Кърн неуверено каза:

— Не ви разбирам, адмирале.

— Пропуснали сте да отчетете способностите на Пит и Джордино — отвърна с рязък тон Сандекър. — Няма да им бъде за първи път да спасяват от провал някоя „блестящо“ замислена от разузнаването операция.

Кърн го изгледа с недоумение, а после се обърна за помощ към Джордън, но президентът беше този, който отговори.

— Мисля, че това, което адмирал Сандекър има предвид, са няколкото случая, в които мистър Пит измъкна правителството от батака. Един от тях, в частност, се отнася лично за мен. — Президентът замълча, за да засили ефекта от казаното. — Виждате ли, именно Пит беше човекът, който спаси живота ми заедно с този на мис Смит, преди четири години в Залива.

— Спомням си. — Джордън извърна поглед от огъня. — За да го стори, той използва един стар речен параход от Мисисипи.

Ала Кърн продължи да настоява на своето. Той чувстваше, че репутацията му на най-добрия разузнавателен стратег в страната е поставена на карта.

— Повярвайте ми, господин президент. Бягството и евакуацията ще протекат според плана и без помощ от страна на НЮМА. Взели сме предвид всички възможни пропуски, всички непредвидени обстоятелства. Само някое природно бедствие би ни попречило да го изпълним успешно.