Клайв Къслър
Дракон (70)

69

„Големият Бен“ се движеше през необятната водна шир с петнадесет километра в час, почти светкавична скорост за огромна машина, която пътува под водата през тинята, покриваща дъното. Зад него се стелеше гигантски облак от фина утайка, който набъбваше в зиналата паст на тъмата преди да се разсее и бавно да се слегне обратно на дъното.

Пит разглеждаше внимателно проекционния екран, свързан към лазерно-сонарно устройство, което „опипваше“ морското дъно пред съда и го превръщаше в триизмерно изображение. Подводната пустиня не криеше почти никакви изненади и като се изключи отклонението, което направи, за да заобиколи една тясна, но дълбока пукнатина, той напредваше бързо.

Точно четиридесет и седем минути след като откачи парашутите и приведе „Големият Бен“ в движение, в далечината се появиха резките очертания на B-29 и започнаха да растат, докато изпълниха целия монитор. Координатите от сателита „Пирамидър“, програмирани в навигационния компютър на СДГП, го бяха отвели право до целта.

Пит вече се намираше достатъчно близо, за да съзре останките на разбития самолет, които бавно се откроиха в най-отдалечения край на пространството, осветено от външните прожектори. Той намали скоростта на „Големият Бен“ и обиколи мрачните останки. Самолетът приличаше на детска играчка, хвърлена на дъното на някоя дълбока локва в задния двор. Пит го гледаше в захлас, подобен на онзи, който изпитват водолазите, когато за първи път приближат някой направен от човешка ръка предмет, озовал се на морското дъно. Да бъдеш първият, който вижда или докосва потънал автомобил, изчезнал самолет или останките на кораб, считан за навеки загубен, е страховито, но и до известна степен тъжно преживяване, което могат да изпитат единствено онези, разхождали се някога храбро из обитавана от духове къща след полунощ.

„Демоните на Денингс“ беше затънал на малко повече от метър в тинята. Единият му двигател липсваше, а дясното му крило беше извито назад и нагоре като уродлива ръка, протегната към повърхността. Перките на останалите три витлови двигателя се бяха извили назад при сблъсъка с водата и приличаха на клюмналите венчелистчета на вехнещо цвете.

По високата колкото триетажно здание опашна плоскост имаше следи от куршуми. Тя се беше откъртила и лежеше на няколко метра зад и встрани от основния корпус. Картечното гнездо в опашния отсек беше разбито и надупчено от куршуми, а ръждясалите дула на двадесетмилиметровите оръдия се бяха забили в калта.

Алуминиевите повърхности на дългия тридесет метра, подобен на тръба корпус бяха покрити с лепкава кал и корица, но поставените в рамки стъклени плоскости, които опасваха носовата част, все още бяха прозрачни. А малкото дяволче, изрисувано под страничния прозорец откъм страната на пилота, беше удивително чисто, без следи от накип или морска растителност. Пит би могъл да се закълне, че малките като мъниста очи отвърнаха на погледа му, а устните се разтегнаха в сатанинска усмивка.

Той беше достатъчно опитен, за да не позволи на въображението си да се развихри и да си представи скелетите на екипажа, все още насядали по местата си, с черепи с увиснали челюсти, застинали в гробовно мълчание, с празни и невиждащи очни кухини. Пит беше прекарал достатъчно време под водата, плувайки през потънали съдове, за да знае, че меките органични вещества на човешкото тяло изчезваха първи, бързо погълнати от обитателите на морското дъно. После идваше ред на костите, които постепенно се разтваряха в ледения студ на солената вода. Колкото и странно да изглеждаше, дрехите се разпадаха последни, особено кожените пилотски якета и ботуши. С течение на времето изчезваха дори и те, както и целият самолет.

— Виждам целта — съобщи той на Сандекър, който се намираше в летящия в тъмнината на нощта С-5.

— В какво състояние е? — бързо долетя до него безплътният глас на Сандекър.

— Едното крило е силно повредено. Опашката се е откъртила, но основният корпус е непокътнат.

— Бомбата се намира в предния бомбен отсек. Ще трябва да разположиш „Големият Бен“ косо, там където челният ръб на крилото се съединява с фюзелажа. После направи прорез през горната част на самолета.

— Тази вечер късметът е на моя страна — каза Пит. — Дясното крило е извито назад и позволява лесен достъп до вътрешността. Мога да заема идеална позиция, за да срежа преградите отстрани.

Пит започна да маневрира със СДГП, докато стрелите на манипулаторите му надвиснаха над предния бомбен отсек на самолета. Той пъхна ръката си в подобно на ръкавица устройство за задействане, което по електронен път управляваше механичните стрели и избра диска за многопосочно рязане на метал, един от трите инструмента, монтирани към шийката на левия манипулатор. Като боравеше със системата така, сякаш тя представляваше продължение на собствената му длан и ръка, той подготви и замери разреза на един монитор, който даваше проекция на вътрешните сечения на конструктивните компоненти на самолета. Той можеше да извърши трудните операции, като ги наблюдаваше на видеоекран, който показваше заснетите от няколко ъгъла кадри в едър план, вместо да разчита на прякото наблюдение през прозрачната носова част. Той нагласи и опря диска към алуминиевата обшивка на самолета и програмира размерите и дълбочината на прореза в компютъра. После включи инструмента и започна да наблюдава как той се впи в тялото на „Демоните на Денингс“ с точността на хирургически скалпел.

Ситните зъбци на бързо въртящия се диск се забиха в остарелия алуминиев корпус с лекотата, присъща на бръснач, който се забива в модел на планер, направен от балсово дърво. Нямаше искри, липсваше типичното нажежаване до червено, което възниква в резултат на триенето. Металът беше твърде мек, а водата — твърде студена. Скосените опори и сноповете обжичващи кабели също бяха срязани без проблеми. Когато след петдесет минути прорезът най-сетне беше готов, Пит задейства насрещния манипулатор и го насочи напред. Към шийката му беше монтирано голямо устройство за захващане, от което стърчаха подобни на щипци окончания.

Захващащото устройство се вряза в алуминиевата обшивка и спря до конструктивната преграда, щипците се затвориха и стрелата бавно се издигна нагоре и назад, като откърти голямо парче от страницата и горната част на самолета. Пит внимателно завъртя манипулатора на деветдесет градуса и много бавно положи откъснатата отломка в тинята, като се стараеше да не вдигне облак от утайка, който щеше да му попречи да вижда.

Сега той разполагаше с отвор с размери три на четири метра. Бомбата от типа „Дебеланко“ с кодово име „Майчино дихание“ се виждаше ясно отстрани. Тя висеше зловеща и здраво закрепена със скоба към регулируеми напречни опори.

На Пит все още му оставаше да си пробие път през секциите на ниския и тесен проход, който минаваше над бомбения отсек и свързваше пилотската кабина с картечното гнездо в средата на бомбардировача. Част от него беше частично свалена, същото се беше случило и с тесните проходни платформи в бомбения отсек, за да може огромната бомба да се побере във вътрешността на самолета. Освен това трябваше да отреже и направляващите релси, които бяха монтирани, за да не се повреди стабилизатора на бомбата по време на спускането.

И този път операцията протече гладко. Оставащите препятствия скоро бяха струпани накуп върху отрязаните отломъци. Следващата част от изваждането на бомбата криеше най-големи опасности.

От „Майчино дихание“ сякаш лъхаше на смърт и разруха. Дълга девет фута и с диаметър пет фута, размерите, които й бяха дали при построяването й, тя изглеждаше като огромно, дебело и грозно яйце, боядисано от ръждата, с четири стабилизатора, разположени на деветдесет градуса един от друг и с цип по средата.

— Добре, залавям се с бомбата — докладва Пит на Сандекър.

— Ще трябва да използваш двата манипулатора, за да я свалиш и пренесеш — каза Сандекър. — Според старите замервания тя е тежала близо пет тона.

— Трябва ми една стрела да срежа скобата и напречните опори.

— Напрежението ще бъде твърде голямо за един манипулатор. Той не може да удържи бомбата, без да се повреди.

— Знам това, но трябва да чакам, докато срежа скобата, преди да сменя отрезния абразивен диск с устройството за захващане. Чак тогава ще посмея да направя опит за повдигане.

— Задръж — нареди му Сандекър. — Ще проверя и веднага ще ти се обадя.

Докато чакаше, Пит постави инструмента за рязане на мястото му и фиксира захващащото устройство към ухото за окачване под скобата.

— Дърк?

— Слушам, адмирале.

— Остави бомбата да падне.

— Повторете пак.

— Срежи кабелите на скобата и остави бомбата да падне. „Майчино дихание“ е бомба от имплозивен тип и може да издържи на силен удар.

При вида на ужасяващото чудовище, което се поклащаше само на няколко метра пред него, Пит си представи избухващото огнено кълбо, което постоянно показваха в документалните филми.

— Чуваш ли ме? — попита Сандекър с ясно доловима нервност в гласа.

— Това факт ли е или предположение? — долетя гласът на Пит.

— Исторически факт.

— Ако чуете силен гръм под водата, да знаете, че сте ми опропастили деня.

Пит пое дълбоко дъх, издиша, несъзнателно затвори очи и насочи абразивния диск към кабелите, които трябваше да среже. Полуразядени от ръжда след близо петдесетте прекарани под водата години, сноповете бързо поддадоха под яростната атака на зъбците на диска и огромната бомба се стовари върху затворената врата на бомбения отсек. Единствената експлозия дойде от утайката, която се беше просмукала и натрупала върху нея.

В продължение на една зловеща, изпълнена със самота минута, Пит седя онемял, почти усещайки тишината, докато чакаше утайката да се разнесе и бомбата отново да се появи пред очите му.

— Не чух гръм — отбеляза с вбесяващо спокойствие Сандекър.

— Ще чуете, адмирале — каза Пит, възвърнал самообладанието и способността си да мисли трезво, — ще чуете.