Клайв Къслър
Дракон (11)

10

Първата подводница се показа на повърхността в падината между две вълни и подскочи нагоре като кит, преди да цопне по корем в синьо-зеленото море. Водните маси се бяха значително успокоили, небето бе кристалночисто и вълните се надигаха на не повече от метър височина.

Джордино се пресегна бързо към капака на люка, хвана квадратната ръчка и я завъртя. След два оборота тя започна да се върти по-лесно, докато не стигна до крайното си положение. Джордино бутна отвътре капака и го отвори. Вътре в подводницата се изля тънка струйка вода и натъпканите пътници с благодарност си поеха дъх от чистия благоуханен въздух. За някои това бе първото излизане на повърхността от месеци.

Джордино се изкачи нагоре през люка и малката овална кула, която предпазваше отверстието от вълните. Той очакваше да види един празен океан, но когато обходи с поглед хоризонта, устата му зяпна от ужас и смайване.

На по-малко от петдесет метра от тях една джонка, класически китайски кораб от Фуджоу^[1] се носеше право към показалата се върху повърхността подводница. С правоъгълна палуба, издадена над носа и висока овална кърма, корабът имаше три мачти с квадратни платна от груба тъкан, опънати върху бамбукови пръчки и модерен фок. Нарисуваните на носа очи сякаш се вдигаха нагоре и поглеждаха надолу към Джордино.

В продължение на един кратък миг Джордино не можеше да повярва на невероятността на тази среща. От цялата огромна шир на Тихия океан той се бе показал на повърхността точно на мястото, където да бъди премазан от кораб. Той се наведе в кулата на подводницата и извика вътре:

— Всички навън! Бързо!

Двама от екипажа на джонката забелязаха синьо-зелената подводница, когато тя се издигна на върха на една вълна и започнаха да крещят на техния кормчия да направи пълен десен завой. Но разстоянието между двата съда бе вече твърде намаляло. Носен от свеж бриз, лъщящият корпус от тиково дърво летеше право към хората, които излизаха бързо от подводницата и скачаха във водата.

Джонката се приближаваше все повече и повече, носът й хвърляше пръски вода, а масивният й рул завиваше и се бореше упорито срещу течението. Екипажът й стоеше вцепенен до релинга и зяпаше смаяно подводницата, която неочаквано се бе появила на пътя им. Те тръпнеха от страх при мисълта, че един сблъсък може да сцепи носа на джонката и да я изпрати на дъното.

Изненадата, времето, изминало докато съзрелите подводницата успеят да извикат, закъснението на кормчията, докато разбере и завърти модерното кормило, заместило традиционния румпел — всичко това водеше до един неизбежен сблъсък. Твърде късно тромавият съд започна мъчително бавно да завива.

Сянката на големия издаден напред нос падна върху Джордино, когато той бе сграбчил протегната ръка на последния човек вътре. Той тъкмо го измъкваше, когато носът на джонката се издигна върху една вълна и връхлетя върху кърмата на подводницата. При сблъсъка не се чу никакъв трясък, нито някакъв друг шум, освен тих плясък, последван от клокочещ звук. Подводницата се килна надясно и водата нахлу във вътрешността й през отворения люк.

Тогава по палубите на джонката се разнесоха викове и крясъци, докато екипажът спускаше платната, като ги смъкваше надолу като жалузи. Двигателят на кораба се закашля и забумтя отново, давайки пълен назад, докато от палубата хвърляха спасителни пояси.

Джордино бе отхвърлен встрани, когато джонката се плъзна на около една ръка разстояние от него. Той дръпна с всичка сила последния пътник през люка, като ожули коленете му, след което падна назад и потъна във водата, притиснат от тежестта на човека, когото бе спасил. Джордино предвидливо си бе затворил плътно устата, но пое солена вода през носа. Изпръхтя, за да я изхвърли и се огледа наоколо. За щастие, той преброи шест глави, които подскачаха по вълните. Някои от тях се носеха спокойно, други плуваха към спасителните пояси.

Подводницата обаче се бе бързо напълнила с вода и бе загубила плаваемостта си. Джордино наблюдаваше с ярост и огорчение как дълбоководният апарат се плъзна с кърмата напред под една вълна и се отправи към дъното.

Той вдигна поглед към минаващата джонка и прочете името й върху пищно украсената й с шарки кърма. Тя се казваше „Шанхай Шели“. Джордино изсипа куп ругатни по адрес на невероятно лошия си късмет. Как бе възможно, проклинаше той, да се блъснат в единствения кораб в радиус от стотици километри? Чувстваше се виновен и смазан от мисълта, че не е оправдал доверието на приятеля си Пит.

Единствената мисъл в главата му сега бе, че трябва да седне зад кормилото на втората подводница, да се спусне на дъното и да спаси Пит, независимо колко малки бяха шансовете за това. Двамата с Пит бяха по-близки от братя, той дължеше твърде много на свободолюбивия търсач на приключения, за да го изостави без борба. Никога не можеше да забрави колко много пъти Пит му се бе притичвал на помощ, когато всякаква надежда за спасение бе угаснала у него. Но най-напред трябваше да свърши най-важното.

Той се огледа.

— Ако има ранени, да вдигнат ръка — извика високо той.

Показа се само една ръка — на един млад геолог.

— Мисля, че съм си навехнал глезена.

— Ако това е всичко, което си получил — изсумтя Джордино, — считай се за голям късметлия.

Джонката се приближи и намали ход. След малко тя спря от наветрената им страна на десет метра от тях. Един възрастен човек със снежнобяла коса, буйно развявана от вятъра, и с дълги, извити бели мустаци, се наведе над релинга. Той сви ръце на фуния пред устата си и извика:

— Има ли ранени? Да спуснем ли лодка?

— Пуснете стълбата си — нареди Джордино. — Ще се качим на борда. — След това той добави: — Дръжте си отворени очите. Имаме още една подводница, която всеки момент ще се покаже на повърхността.

— Разбрано.

Не бяха изминали и пет минути от размяната на тези думи, когато всички от екипажа на първата подводница стояха на борда на джонката, с изключение на геолога с навехнатия глезен, когото вдигаха с една мрежа през борда. Мъжът, който ги приветства, се приближи до тях и разпери извинително ръце.

— Много съжалявам, че загубихте съда си. Видяхме ви чак когато бе станало твърде късно.

— Нямате вина — каза Джордино, като пристъпи напред. — Ние изскочихме почти под кила ви. Вахтените ви бяха по-бдителни, отколкото можехме въобще да очакваме.

— Някой липсва ли?

— Не, всички сме налице.

— Да благодарим на бога за това. Днес се случиха толкова объркани неща. Извадихме още един човек от водата на не повече от двадесет километра западно от тук. Много е зле. Разправя, че се казва Джими Нокс. Той от вашите ли е?

— Не — каза Джордино. — Останалите от хората ми идват след нас с друга подводница.

— Наредих на екипажа си да държат очите си отворени на четири.

— Много сте любезен — каза машинално Джордино, докато внимателно обмисляше действията, които трябваше да предприеме.

Непознатият, който, както личеше командваше кораба, огледа откритото море и лицето му придоби озадачен израз.

— Откъде идвате всички вие?

— Обясненията по-късно. Мога ли да ползвам радиото ви?

— Разбира се. Между другото, казвам се Оуен Мърфи.

— Ал Джордино.

— Ето там, мистър Джордино — каза Мърфи, потискайки благоразумно любопитството си. Той махна към една врата в голямата каюта на квартердека. — Докато сте там, аз ще се погрижа вашите хора да получат сухи дрехи.

— Много съм ви задължен — каза Джордино през рамо, като бързаше към кърмата.

На няколко пъти след рискованото напускане на подводницата през ума му мина картината как Пит и Планкет стояха безпомощни пред милионите тонове вода, които нахлуват в подводните постройки. Той хладнокръвно съзнаваше, че вероятно вече е твърде късно. Шансовете те да са живи бяха по-малки от нула. Но през ума му нито за миг не премина мисълта да ги изостави, приемайки ги за мъртви. Каквото и да станеше, той бе решен повече от всякога да се върне на морското дъно, независимо от кошмара, който можеше да намери там.

Управляваната от Дейв Лоудън подводница на НЮМА изскочи на повърхността на половин километър от бимса на джонката. Благодарение на умелите маневри от страна на кормчията на Мърфи, „Шанхай Шели“ се закова на по-малко от два метра от кулата над люка на подводницата. Този път целият екипаж на подводницата, с изключение на Лоудън, стъпиха сухи на борда.

Джордино се втурна обратно на палубата, след като бе предупредил адмирал Сандекър за ситуацията и бе дал наставления на пилота на хидроплана да кацне до джонката. Той погледна надолу към Лоудън, който се бе подал наполовина от подводницата.

— Стой така — извика Джордино. — Искам да се спусна с нея долу.

Лоудън направи отрицателен знак с ръка.

— Няма да стане. Получи се пробойна в корпуса на акумулаторите. Четири от тях дадоха на късо. Няма да има достатъчно захранване за повторно спускане.

Гласът на Лоудън замря. Настъпи ледено мълчание. Зашеметен от пълния си провал, Джордино удари с юмрук по релинга. Учените и инженерите от НЮМА, Стейси и Салазар, дори и екипажът на джонката гледаха безмълвно сгърченото му лице, върху което се четеше болката от поражението.

— Не е честно — промърмори той с внезапно кипнал у него гняв. — Не е честно.

Джордино остана така дълго време, загледан надолу в безмилостното море, сякаш искаше да проникне с поглед в дълбините му. Той още стоеше там, когато хидропланът на адмирал Сандекър се появи от облачното небе и закръжи над носещата се по вълните джонка.

 

 

Стейси и Салазар бяха заведени до каютата, в която лежеше Джими Нокс. Той едва се крепеше в съзнание. Един човек с рядка сива коса и очи, които излъчваха топла светлина, се надигна от стола до леглото и кимна с глава.

— Здравейте. Аз съм Хари Диърфийлд.

— Може ли да влезем? — попита Стейси.

— Познавате ли мистър Нокс?

— Приятели сме от британския изследователски кораб — отговори Салазар. — Как е той?

— Почива си добре — каза Диърфийлд, но изражението на лицето му подсказваше всичко друго, но не и бързо възстановяване.

— Лекар ли сте?

— В действителност съм педиатър. Прекъснах работата си за месец и половина, за да помогна на Оуен Мърфи да закара лодката си от корабостроителницата до Сан Диего. — Той се обърна към Нокс. — Можеш ли да приемеш гости, Джими?

Нокс, блед и неподвижен, повдигна пръстите на едната си ръка в положителен отговор. Лицето му бе подуто и покрито с мехури, но очите му гледаха с твърд поглед. Те забележимо грейнаха, когато той позна Стейси и Салазар.

— Слава богу, че сте се спасили — дрезгаво изрече той. — Никога не съм мислил, че ще видя отново вас двамата. Къде е онзи шемет, Планкет?

— Ще дойде скоро — каза Стейси, като хвърли поглед на Салазар да мълчи. — Какво стана, Джими? Какво се случи с „Инвизибъл“?

Нокс поклати изнемощяло глава.

— Не знам. Мисля, че имаше някаква експлозия. Както си говорех с вас по подводния телефон, корабът внезапно се разцепи на две и се запали. Спомням си, че се опитах да ви предупредя, но вие не отговорихте. След това се втурнах навън, като прескачах през трупове и отломки, докато корабът потъваше под мен.

— Потъваше? — промълви Салазар, като не вярваше на ушите си. — Корабът е потънал заедно с екипажа ни?

Нокс кимна едва-едва.

— Видях го как се отправи към дъното. Виках и се озъртах непрекъснато за други оцелели. Морето бе пусто. Не знам колко време съм се носил по морето, преди мистър Мърфи и екипажът му да ме забележат и извадят от водата. Те претърсиха района наоколо, но не откриха нищо. Казаха, че трябва да съм единственият оцелял.

— Ами другите два кораба, които бяха наблизо, когато се спуснахме под вода? — попита Стейси.

— Не видях следи от тях. Те също изчезнаха.

Гласът на Нокс замря и се превърна в шепот. По всичко личеше, че той губеше битката, която водеше да остане в съзнание. Той бе мобилизирал цялата си воля, но тялото му бе изтощено до крайност. Очите му се затвориха и главата му леко се наклони на една страна.

Доктор Диърфийлд направи знак на Стейси и Салазар да излязат навън.

— Можете да поговорите отново по-късно, след като си почине.

— Ще се възстанови ли? — тихо попита Стейси.

— Не мога да кажа — избегна прекия отговор Диърфийлд в духа на старата лекарска традиция.

— Какво точно му има?

— Две или повече пукнати ребра, доколкото мога да преценя без рентгенова снимка. Подут глезен — може да е навехнат, може да е счупен. Контузии, изгаряния първа степен. С тези рани мога да се справя. Останалите симптоми не са това, което бих очаквал от човек, преживял корабокрушение.

— За какво говорите? — попита Салазар.

— Треска, артериално хипоналягане — научното наименование за ниско кръвно налягане — силно зачервяване, спазми в стомаха, странни мехури по тялото.

— А причината?

— Не е точно в моята област — с усилие каза Диърфийлд. — Чел съм само няколко статии в медицинските списания. Но смятам, че няма да сгреша, ако кажа, че най-сериозното състояние на Джими е било причинено от излагане на свръхсмъртоносна доза радиация.

Стейси замълча за момент, след което попита:

— Ядрена радиация?

Диърфийлд кимна.

— Иска ми се да греша, но фактите ме подкрепят.

— Вие, разбира се, можете да направите нещо, за да го спасите?

Диърфийлд направи жест из каютата.

— Огледайте се — каза кисело той. — Прилича ли ви това на болница? Аз тръгнах на това пътуване като прост моряк. Медицинският ми комплект съдържа само хапчета и превръзки за оказване на първа помощ. Едва когато наближим сушата, Нокс може да бъде вдигнат с хеликоптер, но дори и тогава се съмнявам, че ще може да бъде спасен с терапевтичните лечения, които съществуват в момента.

— Обесете ги! — извика Нокс, като сепна всички. Очите му внезапно се отвориха и погледът му премина през хората в каютата, насочен към някакъв неизвестен образ отвъд преградната стена. — Обесете гадните убийци!

Те го зяпнаха смаяни. Салазар бе потресен. Стейси и Диърфийлд се втурнаха към леглото, за да успокоят Нокс, докато той немощно се опитваше да се изправи.

— Обесете копелетата! — повтори Нокс с отмъстителен тон. Гласът му звучеше така, сякаш произнасяше проклятие. — Те отново ще убиват. Обесете ги!

Но преди Диърфийлд да успее да му инжектира успокоително, Нокс се вдърви, очите му блеснаха за момент, след което се покриха със смътна пелена. Той падна назад с тежка и дълбока въздишка и престана да се движи.

Диърфийлд бързо приложи сърдечен масаж, но се опасяваше, че Нокс бе твърде изтощен от острата форма на лъчевата болест, за да дойде обратно в съзнание. Той продължи, докато се задъха от умора и по него започнаха да се стичат струйки пот от влажната атмосфера. Накрая той призна унило, че е направил всичко, което неговите ограничени възможности му позволяваха. И чудо да станеше, не можеше да върне обратно Джими Нокс.

— Съжалявам — прошепна той, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Изпаднали като в хипнотичен транс, Стейси и Салазар бавно излязоха от каютата. Салазар запази мълчание, докато Стейси тихо заплака. След няколко мига тя избърса с ръка очите си и се стегна.

— Той видя нещо — прошепна тя.

Салазар я погледна.

— Какво е видял?

— Той разбра. По някакъв непонятен начин той разбра. — Тя се обърна и погледна през отворената врата към смълчаната фигура на койката. — Малко преди края Джими успя да види кой стои зад опустошителното бедствие и ужасната гибел на толкова много хора.