Клайв Къслър
Дракон (28)

27

Хидеки Сума слезе от малкия си частен реактивен самолет „Мурмото“, следван от Моро Каматори. Самолетът бе кацнал на една хеликоптерна площадка до огромен пластмасов прозрачен купол, който се издигаше на петдесет метра височина. Разположен в центъра на парк с гъста облагородена растителност, куполът покриваше един огромен атриум, който обхващаше вътрешната сърцевина на един подземен град, наречен „Едо“ на името на града, който след реставрацията на Мейджи^[1] през 1868 бе преименуван на Токио.

Като първа част на новия подземен преден пост на Япония, град Едо бе проектиран и построен от Сума като мозъчен тръст за научноизследователска работа, който се състоеше от шестдесет хиляди души. Обградил атриума като огромен цилиндър, двадесететажният кръгъл комплекс съдържаше жилищни помещения за учените, офиси, обществени бани, зали за конференции, ресторанти, магазини, библиотека и свои собствени сили за сигурност, наброяващи хиляда души.

В по-малки подземни цилиндри, свързани с главния посредством тунели, се помещаваше комуникационното оборудване, отоплителните и охлаждащите системи, регулаторите за температурата и влажността, електрическите централи и пречиствателните съоръжения. Сложната конструкция на комплекса бе направена от керамичен бетон и на дълбочина достигаше до хиляда и петстотин метра.

Сума финансираше сам проекта си, без да прибягва до държавни субсидии. Всички закони или ограничения, които спъваха строителството, бяха тутакси преодолявани с помощта на огромната власт, която Сума бе разпрострял като пипала над държавните институции и подземния свят.

Той и Каматори се качиха в един таен асансьор, който ги отведе в анфиладата от офиси на фирмите му, които заемаха целия четвърти етаж на външния цилиндър. Секретарката му Тоши Кудо ги очакваше права зад вратата на силно охранявания му личен кабинет и апартамент. Просторните, разположени на три нива стаи бяха украсени с изящно изрисувани пана, стенописи и фрески. До стените имаше витрини с красива керамика и одежди от шестнадесети век, изтъкани от пищни брокати, атлаз и креп. Повечето стени бяха покрити с картини. Някои от тях изобразяваха морски и природни пейзажи, други — дракони, леопарди, тигри и ястреби, символизиращи воинската храброст на кастата на бойците.

— Мистър Ашикага Еншу ви очаква — съобщи Тоши.

— Името не ми е познато.

— Мистър Еншу е изследовател, чиято специалност е издирването на редки произведения на изкуството и уреждане на тяхната продажба — обясни Тоши. — Той се обади и каза, че е открил една картина, която ще попълни колекцията ви. Позволих си волността да го поканя тук, за да може да я представи на вашето одобрение.

— Разполагам с малко време — каза Сума, като погледна часовника си.

Каматори сви рамене.

— Нищо няма да ти струва да видиш какво ти е донесъл, Хидеки. Може да е открил картината, която ти от толкова време търсиш.

Той кимна на Тоши.

— Добре, покани го, моля те.

Сума се поклони, когато търговецът на произведения на изкуството влезе в стаята.

— Имали сте нова придобивка за моята колекция, мистър Еншу?

— Да, надявам се. Това е една картина, която вярвам, ще бъдете извънредно щастлив, че съм я намерил за вас — усмихна се топло Ашикага. Той имаше буйна прошарена коса, гъсти вежди и дебели мустаци.

— Моля, поставете я на стойката под светлината — каза Сума, като сочеше един триножник близо до един голям прозорец.

— Може ли да вдигна още малко щорите?

— Да, моля.

Еншу дръпна въженцата, с които се вдигаха нагоре транспарантите. След това той постави картината върху триножника, но не свали копринения плат, който я закриваше.

— Школата Кано от шестнадесети век, произведение на Масаки Шимцу.

— Уважаваният художник на морски пейзажи — каза Каматори, като показа един от редките си признаци на вълнение. — Един от любимците ти, Хидеки.

— Вие знаете, че съм поклонник на Шимцу? — Сума попита Еншу.

— Фактът, че колекционирате негови творби, особено картините му на островите около Япония, е добре известен сред артистичните среди.

Сума се обърна към Тоши.

— Колко от произведенията му имам в колекцията си?

— В момента вие притежавате единадесет от общо тринадесет картини на острови и четири от неговите планински пейзажи на Хида Маунтинс.

— И тази новата ще бъде дванадесетата в колекцията на острови?

— Да.

— Картината на Шимцу, която сте ми донесли, на кой остров е? — Сума попита очаквателно Еншу. — Аджима?

— Не, на Кеши.

Сума изглеждаше видимо разочарован.

— Надявах се, че може да е Аджима.

— Съжалявам. — Еншу протегна напред ръце в пораженчески израз. — За жалост Аджима бе загубена по време на разгрома на Германия. За последен път е била видяна през май хиляда деветстотин четиридесет и пета година да виси в кабинета на нашия посланик в посолството ни в Берлин.

— С удоволствие ще ви платя да продължите търсенето.

— Благодаря ви — каза Еншу, като се поклони. — Вече съм изпратил хора в Европа и Съединените щати, които да я търсят.

— Добре, нека сега да видим остров Кеши.

С трениран изящен замах Еншу откри една пищна картина на остров, видян от птичи поглед. Тя бе нарисувана с монохромно мастило и с разточително използване на ярки цветове и тънък златен лист.

— Изумителна — прошепна Тоши в благоговение.

Еншу кимна, съгласявайки се.

— Най-фината творба на Шимцу, която някога съм виждал.

— Какво мислиш, Хидеки? — попита Каматори.

— Шедьовър — отвърна Сума, покъртен от гениалността на художника. — Невероятно как в ранните години на седемнадесети век е успял да нарисува един поглед отгоре с такива отчетливи подробности. Картината изглежда така, сякаш той е рисувал от летящ балон.

— Според преданието той е рисувал от едно хвърчило — каза Тоши.

— Скицирал от хвърчило е по-вероятно — поправи я Еншу, — а на земята е нанасял боите.

— А защо не? — Очите на Сума не се откъсваха нито за миг от картината. — Народът ни е правел и летял с хвърчила преди повече от хиляда години. — Накрая той се извърна и погледна Еншу. — Добре се справихте, мистър Еншу. Къде я открихте?

— В дома на един банкер в Хонконг — отвърна Еншу. — Той искаше да се премести и да прехвърли операциите си в Малайзия, преди китайците да поемат управлението на града и затова разпродаваше имуществото си. Отне ми близо година, но накрая успях да го склоня по телефона да я продаде. Без да губя повече време, аз отлетях за Хонконг да уредя сделката. Върнах се тук с картината и от летището дойдох направо във вашия офис.

— Колко?

— Сто четиридесет и пет милиона йени.

Сума потри ръце в задоволство.

— Много добра цена. Считайте я продадена.

— Благодаря ви, мистър Сума. Много сте любезен. Ще продължа да търся картината на Аджима.

Те си размениха поклони, след което Тоши изведе Еншу от офиса.

Погледът на Сума се върна на картината. Брегът бе осеян с черни скали, а в единия край имаше едно малко селце с рибарски лодки. Прецизността на перспективата бе равна на тази на самолетна снимка.

— Колко странно — тихо каза той. — Единствената картина на остров, която я няма в колекцията ми, е картината, която най-много желая.

— Ако тя все още съществува, Еншу ще я открие — утеши го Каматори. — Той ми прави впечатление на много упорит човек.

— За Аджима ще му платя цена, десет пъти по-голяма от тази за Кеши.

Каматори седна в един стол и изпружи нозе.

— Когато е рисувал Аджима, Шимцу едва ли е подозирал какво ще представлява островът един ден.

Тоши се върна и напомни на Сума:

— След десет минути имате среща с мистър Йошишу.

— Великият стар крадец и лидер на „Златните дракони“ — усмихна се подигравателно Каматори. — Дошъл е да направи проверка на своя дял от твоята финансова империя.

Сума посочи през огромните сводести прозорци, които гледаха към атриума.

— Нито една част от това щеше да бъде възможно без организацията, която Корори Йошишу и баща ми създадоха по време и след войната.

— „Златните дракони“ и другите тайни общества нямат място в бъдещата Нипон — каза Каматори, като използваше традиционната дума, означаваща „изгряващо слънце“.

— Те може да изглеждат малко старомодни в сравнение с нашата модерна технология — съгласи се Сума. — Но все още заемат важно място в нашата култура. Моите връзки с тях през годините се оказаха много ценни за мен.

— Твоята власт е толкова голяма, че ти нямаш нужда от фанатизирани групи, култове към личността или организации от подземния свят — каза Каматори със сериозен тон. — Ти притежаваш власт, с която можеш да дърпаш конците на едно правителство от твои лични марионетки, но въпреки това не искаш да прекъснеш тесните си връзки с корумпирани фигури от подземния свят. Ако някога се разчуе, че ти си дракон номер две, това ще ти струва скъпо.

— Не съм обвързан с никого — каза Сума, като обясняваше с търпелив тон. — Това, което законът нарича престъпна дейност, е било традиция в моето семейство в продължение на две столетия. Да спазваш закона за мен означава да следвам стъпките на дедите си и да построя върху тях организация, по-могъща от много нации по света. Не се срамувам от приятелите си от подземния свят.

— Ще бъда по-щастлив, ако проявяваше повече уважение към императора и спазваше старите морални принципи.

— Съжалявам, Моро. Въпреки че се моля в храма Ясукуни за душата на баща ми, аз не считам за нужно да благоговея пред мита за един богоподобен император. Не взимам участие в чаени церемонии, не се срещам с гейши, не посещавам пиеси кабуки^[2], не гледам борби сумо, нито вярвам в превъзходството на нашата родна култура. Не споделям новата теория, че ние превъзхождаме с нашите обичаи, интелигентност, чувства, език и особено с конструкцията на нашите мозъци хората от Запада. Отказвам да подценявам нашите съперници, да изпадам в национален конформизъм и да мисля с шаблони. Аз съм своя собствен бог и вярата ми е в парите и властта. Това ядосва ли те?

Каматори погледна надолу към ръцете си, които лежаха разтворени в скута му. Той седеше мълчаливо с израз на растяща тъга в очите. Накрая той продума:

— Не, натъжава ме. Аз се кланям на императора и нашата традиционна култура. Вярвам в божественото му потекло и в това, че ние и нашите острови сме също с божествен произход. Вярвам и в чистотата на кръвта и духовното единство на нашата раса. Но аз следвам и теб, Хидеки, защото сме стари приятели и въпреки твоите зловещи операции ти си допринесъл изключително много за новия стремеж на Нипон да бъде най-могъщата нация на земята.

— Дълбоко ценя лоялността ти, Моро — каза искрено Сума. — Не бих очаквал нещо по-малко от човек, който се гордее със самурайския си произход и с умението си да върти безстрашно катана^[3].

— Катана не е просто меч, това е живата душа на самурая — каза Каматори с благоговение. — Изкусното му владеене е божествена дарба. Вдигането му в защита на императора означава да осигуриш покой на душата си в Ясукуни.

— Въпреки това ти използваше острието му, когато те помолех за това.

Каматори го погледна.

— С готовност убивам за теб, за да изразя уважението си към доброто, което правиш за нашия народ.

Сума се взря в безжизнените очи на наемния си убиец, жива останка от времената, когато самурайските воини са убивали за всеки феодален господар, който им предлагал сигурност или повишение. Той съзнаваше също така, че абсолютната лоялност на един самурай може да се промени само за един ден. Когато заговори, гласът му бе умерено твърд.

— Някои хора преследват дивеча с лък и стрели, повечето използват огнестрелно оръжие. Ти, Моро, си единственият човек, когото познавам, който преследва човешките си жертви с меч.

 

 

— Изглеждаш добре, стари приятелю — каза Сума, когато Корори Йошишу бе въведен в офиса му от Тоши. Йошишу бе придружен от Ихиро Цубой, който бе току-що пристигнал от Съединените щати след дебатите си с анкетната комисия на Конгреса.

Старецът, пълен реалист, се усмихна на Сума.

— Не „добре“, а остарял. Още няколко луни и аз ще заспя при моите почитаеми предци.

— Ти ще видиш още сто нови луни.

— Перспективата да се освободя от всички тези старчески болести и страдания превръща края ми в събитие, което чакам с нетърпение.

Тоши затвори вратата и излезе. Сума се поклони на Цубой.

— Приятно ми е да те видя, Ихиро. Добре дошъл у дома след пътуването си от Вашингтон. Казаха ми, че си докарал американските политици до втори Пърл Харбър.

— Не бе чак толкова драматично — каза Цубой. — Но съм напълно убеден, че накарах зданието на Капитолия да се пропука малко.

Само малцина избрани хора знаеха, че Цубой бе станал член на „Златните дракони“ още на четиринадесетгодишна възраст. Йошишу се заинтересува от младото момче и се погрижи за неговото издигане в тайното общество. Той го научи на изкуството да извършва финансови машинации в огромен мащаб. Сега като шеф на „Каноя Секюрити“, Цубой лично пазеше финансовите империи на Йошишу и Сума и ръководеше тайните им сделки.

— И двамата познавате моя верен приятел и съветник Моро Каматори.

— Който владее меча почти толкова добре, колкото аз на младини — каза Йошишу.

Каматори се поклони до кръста.

— Сигурен съм, че вашият катана е все още по-бърз от моя.

— Познавах баща ти, когато той бе треньор по фехтовка в университета — каза Цубой. — Аз бях най-лошият му ученик. Той ми предложи да си купя оръдие и да отида на лов за слонове.

Сума хвана Йошишу за ръката и го поведе към един стол. Мъжът, от когото в миналото се страхуваха всички японци, вървеше бавно и вдървено, но лицето му имаше твърда усмивка и очите му не пропускаха нищо.

Той се настани на един стол с права облегалка, след което погледна към Сума и отиде директно към целта на посещението си.

— Какво е състоянието на проекта „Кайтен“?

— Имаме осемнадесет коли с бомби в открито море. Те са последните. Четири от тях са предназначени за Съединените щати, пет за Съветския съюз, а останалите са разделени за Европа и държавите от Тихия океан.

— Времето до тяхното укриване на местата им до целите?

— Не по-късно от три седмици. Дотогава нашият команден център ще бъде въведен в действие със своите системи за отбрана и детонация.

Йошишу погледна изненадано Сума.

— Ненавременната експлозия на борда на „Дивайн стар“ не доведе ли до забавяне на проекта?

— За щастие, бях предвидил евентуална загуба на кораб поради буря, катастрофа или друго морско бедствие. Държах шест бойни глави в резерв. Подмених трите, които бяха изгубени при експлозията. След като ги монтирахме в колите, те бяха транспортирани до Веракруз, Мексико. Оттам ще влязат през тексаската граница в Съединените щати и ще бъдат закарани до определените им цели.

— Останалите се държат на сигурно място, надявам се.

— На един резервен танкер, закотвен на петдесет мили от едно пусто крайбрежие на Хокайдо.

— Знаем ли какво е причинило експлозията на борда на „Дивайн стар“?

— Не можем да си обясним преждевременната експлозия — отвърна Сума. — Бяхме взели всички възможни предпазни мерки. Една от колите трябва да се е блъснала в другите от силното вълнение, което е причинило повреда в контейнера на бойната глава. Получило се е изтичане на радиация, което е обхванало товарните палуби. Екипажът е изпаднал в паника и изоставил кораба. Един норвежки съд открил изоставения автотранспортьор и изпратил на него група моряци. Малко след това „Дивайн стар“ мистериозно експлодирал.

— А избягалият екипаж?

— Никакви следи. Изчезнали са по време на бурята.

— Какъв е общият брой на колите в системата? — попита Йошишу.

Сума отиде до бюрото си и натисна един бутон върху малка кутийка, която взе в ръка. По-далечната стена се вдигна към тавана и разкри един голям прозрачен екран. Сума въведе друга команда от кутийката и на екрана се появи холографно изображение на земното кълбо с пулсиращи неоново подобни цветове. След това той програмира точките на експлозиите, които избухнаха с малки златни светлинки на стратегически места в близо двадесет държави. Едва тогава Сума отговори на въпроса на Йошишу.

— Сто и тридесет в петнадесет страни.

Йошишу седеше мълчаливо и гледаше малките лъчи, които святкаха из стаята заедно с въртенето на земното кълбо подобно на стъклен отражателен глобус в дискотека.

В Съветския съюз имаше повече светлинни точки от всички други държави, тъй като представляваше по-голяма заплаха за Япония, отколкото търговските й съперници от Европа и Съединените щати. Странното бе, че нито един голям град или военен обект не бяха набелязани като цел. Всички светлини като че ли идваха от пусти или слабо населени райони, което правеше „Кайтен“ още по-загадъчен като средство за шантаж.

— Духът на баща ти се гордее с теб — тихо каза Йошишу в благоговение. — Благодарение на твоя гений ние ще можем да заемем нашето истинско място като световна сила от първа величина. Двадесет и първият век принадлежи на Нипон. С Америка и Русия е свършено.

Сума бе доволен.

— Проектът „Кайтен“ нямаше да бъде създаден и построен без твоята помощ, скъпи мой стари приятелю и разбира се, не без финансовите магии на Ихиро Цубой.

— Много си любезен — каза Цубой с поклон. — Макиавелистичната интрига да се уреди тайното финансиране на строежа на секретен завод за ядрени оръжия бе едно голямо предизвикателство.

— Съветското и западното разузнаване знаят, че ние можем да произвеждаме ядрени оръжия — каза Каматори, като внесе реалистична насока на разговора.

— Ако не са знаели преди експлозията — добави Сума, — сега вече знаят.

— Американците ни подозираха от няколко години — каза Сума. — Но те не успяха да проникнат през нашите системи за сигурност и да потвърдят точното местоположение на нашата инсталация.

— За наш късмет глупаците търсят в хоризонтална посока, вместо във вертикална. — Гласът на Йошишу бе ироничен. — Но ние трябва все пак да имаме предвид твърде реалната възможност, че рано или късно ЦРУ или КГБ ще открият мястото.

— Вероятно по-рано — каза Каматори. — Един от нашите тайни агенти ме информира, че няколко дни след експлодирането на „Дивайн стар“ американците са предприели повсеместни тайни операции за разследване на нашето участие. Те вече са започнали да душат около един от дистрибуторите на „Мурмото“.

Върху лицето на Йошишу се появи една тревожна бръчка.

— Американските разузнавачи са много добри. Страхувам  се, че проектът „Кайтен“ е в опасност.

— До утре ще узнаем точно колко са научили — каза Каматори. — Имам среща с нашия агент, който току-що се върна от Вашингтон. Той твърди, че носи последната информация.

Тревогата в съзнанието на Йошишу се усили.

— Не можем да позволим проектът да бъде поставен в опасност, преди командният център да е напълно готов за действие. Последиците биха довели до края на нашата нова империя.

— Съгласен съм — каза мрачно Цубой. — Следващите три седмици сме уязвими, докато бойните глави седят безполезни. Едно изтичане на информация и западните държави ще се обединят заедно и ще ни ударят от всички страни икономически, както и военно.

— Няма за какво да се тревожим — каза Сума. — Техните агенти могат да попаднат на нашия завод за ядрени оръжия, но те никога не ще открият местоположението на мозъчния център на проекта „Кайтен“. Не и след сто години, камо ли за три седмици.

— А дори и да им се усмихне късметът — каза Каматори, — те никога не ще могат да го неутрализират навреме. Има само един вход и той е укрепен с масивни стоманени прегради и се охранява от въоръжени до зъби сили за сигурност. Инсталацията може да издържи на директно попадение на атомна бомба и да продължи да функционира.

Устните на Сума се разтегнаха в усмивка.

— Всичко работи в наша полза. При най-малкия признак за опит за проникване или атака от неприятелски специални сили ние можем да заплашим, че ще взривим една или повече от бойните глави в колите.

Цубой не бе убеден.

— Какъв смисъл има една празна заплаха?

— Хидеки предложи един умен ход — каза Каматори. — Никой друг, освен ние в тази стая и инженерите в командния център не знае, че остават още три седмици до завършване на системата. Западните лидери лесно могат да бъдат подведени да сметнат, че системата е напълно работоспособна.

Йошишу кимна доволно с глава.

— Тогава няма от какво да се страхуваме.

— Сигурно заключение — заяви Сума без колебание, — ние прекалено много се плашим от нещо, което никога няма да стане.

В пищно украсения офис се възцари мълчание. Четиримата мъже седяха, всеки потопен в мислите си. След минута вътрешният телефон на бюрото на Сума иззвъня. Той вдигна слушалката и изслуша отсрещната страна, без да проговори. След това я постави отново на вилката.

— Секретарката ми ме информира, че моят готвач е приготвил обяда в частната ми трапезария. Ще бъда изключително щастлив, ако почитаемите ми гости обядват с мен.

Йошишу се изправи бавно на крака.

— Приемам с удоволствие. Като знам висшето кулинарно майсторство на твоя готвач, аз се надявах, че ще ни поканиш.

— Преди да приключим — каза Цубой, — има още един проблем.

Сума кимна.

— Имаш думата, Ихиро.

— Очевидно ние не можем да обикаляме по земята и да взривяваме атомни бомби всеки път, когато някое недружелюбно правителство размаха сабята на търговските ограничения или увеличава вносните тарифи. Ние трябва да имаме алтернативи, които не са така унищожителни.

Сума и Каматори си размениха погледи.

— Ние обсъдихме тази ситуация доста задълбочено — каза Сума — и смятаме, че най-доброто решение е отвличането на нашите врагове.

— Тероризмът е чужд на нашата култура — възрази Цубой.

— А какво според тебе е Кръвното червено братство, синко? — попита спокойно Йошишу.

— Откачени фанатизирани убийци. Те убиват невинни жени и деца в името на някаква отвеяна революционна догма, която никой не разбира.

— Да, но те са японци.

— Неколцина, но повечето са източногерманци, обучени от КГБ.

— Те могат да бъдат използвани — каза категорично Сума.

Цубой не се предаваше.

— Не препоръчвам дори и най-невинната връзка с тях. Едно малко подозрение и ще започне масово разследване на нашата дейност, която не бихме посмели да изложим на публичен показ.

— Хидеки не пропагандира политическото убийство — поясни Каматори. — Това, което той предлага, е отвличането на невъоръжени заложници да бъде приписано на Кръвното червено братство.

— Това сега е по-разумно — усмихна се Йошишу. — Мисля, че разбирам. Ти си поддръжник на копринения затвор.

Цубой поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

— В миналото — обясни Йошишу, — когато един шогун не е искал да убива неприятеля си, той го отвличал и го затварял тайно в богато уредени стаи в знак на уважение. След това приписвал вината за изчезването на своя пленник на неговите ревностни врагове.

— Точно така — кимна Сума. — Аз имам подобна постройка в едно малко, но модерно имение.

— Не е ли малко рисковано? — попита Цубой.

— Очевидното никога не е в обсега на подозрение.

Каматори погледна Цубой.

— Ако имате кандидати за отвъдното, трябва само да ми дадете имената им.

Очите на Цубой се сведоха надолу с невиждащ поглед. След малко той ги вдигна.

— В Съединените щати има двама души, които ни причиняват много огорчение. Но трябва да внимаваш много. Те са членове на Конгреса и тяхното отвличане неминуемо ще предизвика буря от протести.

— Похищение, извършено от Кръвното червено братство и иск за откуп ще бъде добро прикритие за тяхното внезапно изчезване — каза Сума, сякаш говореше за времето.

— Кого точно имате предвид? — попита Каматори.

— Депутатката от Конгреса Лорън Смит и сенаторът Майкъл Диас.

Йошишу кимна.

— А, да, двамата, които подеха инициативата за пълно търговско ембарго срещу нас.

— Въпреки усилията, които положихме в нашите лобита, те събират достатъчно гласове, за да прокарат законопроекта през двете камари. Елиминирайте ги и инициативата ще пропадне.

— Правителството им ще нададе вой до небесата — предупреди Сума. — Това може да има обратен ефект.

— Нашите лобистки интереси са придобили силно влияние в Конгреса и ще насочат протеста и възмущението към терористичен заговор. — Гневът на Цубой от отношението на анкетната подкомисия към него не бе се уталожил. — Достатъчно сме били унижавани от американските политици. Нека сега научат, че силата им вече не ги предпазва от злини.

Йошишу се загледа с невиждащ поглед навън праз прозореца за няколко секунди. След това поклати глава.

— Много жалко.

Сума го погледна.

— За какво съжаляваш, стари приятелю?

— За Съединените американски щати — тихо изрече Йошишу. — Те са като красива жена, която умира от рак.