Клайв Къслър
Дракон (4)

3

Дълбоководната подводница „Олд Герт“ висеше окачена на въжетата под един голям кран, разположен на кърмата на британския океанографски кораб „Инвизибъл“. Вълнението се бе уталожило достатъчно, за да може „Олд Герт“ да бъде изпратена на изследователска мисия на океанското дъно, на дълбочина пет хиляди и двеста метра, и екипажът изпълняваше строга последователност от проверки за безопасност.

За разлика от името^[1] й, в подводницата нямаше нищо старо. Моделът й бе последната дума на техниката. Тя бе построена предходната година от една британска въздухоплавателна компания и сега висеше във въздуха, готова за първото си пускане под вода, по време на което щеше да изследва разлома Мендосино — огромна пукнатина в дъното на Тихия океан, която се простираше от крайбрежието на северна Калифорния до средата на океана.

Външният й вид нямаше нищо общо с този на останалите аеродинамични подводници. Вместо пурообразния корпус с една издатина, прикрепена отдолу, тя имаше четири прозрачни сфери, направени от полимер с втъкани в него нишки титаний. Сферите бяха свързани помежду си посредством кръгли тунели, които придаваха на подводницата вид на детска играчка. Една от сферите съдържаше пълен комплект снимачно оборудване, докато другата бе запълнена с въздушни и баластни резервоари и акумулатори. В третата се поместваха електрическите двигатели и кислородното оборудване. Най-голялата, четвърта сфера, бе разположена над другите три и побираше екипажа и органите за управление.

„Олд Герт“ бе конструирана да издържа на огромното налягане, съществуващо в най-дълбоките падини по дъното на световния океан. Поддържащите й системи можеха да осигуряват живота на екипажа в продължение на четиридесет и осем часа, а захранването й позволяваше да пътува през черните бездни със скорост до осем възела.

Крейг Планкет, главен инженер и пилот на „Олд Герт“, подписа последната форма от документите за предстартова проверка. Той бе мъж на четиридесет и пет — петдесет години, с посивяваща коса, вчесана напред, за да прикрие плешивостта му. Лицето му бе румено, а очите — умерено кафяви с увиснали отдолу торбички като на хрътка. Той бе помогнал при проектирането на „Олд Герт“ и сега я третираше като своя частна яхта.

Той навлече един дебел пуловер, за да се предпази от очаквания хлад на студената придънна вода и пъхна краката си в чифт меки, подплатени с кожа мокасини. Спусна се във входния тунел и затвори люка след себе си. След това слезе в сферата за управление и включи компютризираните животоподдържащи системи.

Доктор Раул Салазар, морският геолог на експедицията от Мексиканския университет, бе вече на мястото си и нагласяше сонарното устройство за изследване на морското дъно.

— Готови сме и чакаме вас — каза Салазар.

С неизчерпаемата си енергия той приличаше на едно малко динамо. Огромни черни коси покриваха главата му, движенията му бяха чевръсти, черните му очи се стрелкаха насам-натам постоянно, без да се спират върху човек или предмет за повече от две секунди. Планкет го харесваше. Салазар бе от онзи тип хора, които събираха данните си, без да се суетят. Той взимаше правилни решения, без да забулва фактите, и бе свикнал да ръководи дълбоководните изследвания по-скоро с деловитостта на бизнесмен, отколкото с академичността на университетски учен.

Планкет хвърли поглед към празната седалка в дясната част на сферата.

— Смятах, че Стейси е на борда.

— Да, тук е — отвърна Салазар, без да извръща глава от пулта си. — Тя е в сферата с камерите и извършва последна проверка на видеосистемите.

Планкет се наведе над тунела, който водеше към сферата със снимачното оборудване и се улови, че зяпа в чифт крака, обути в топли чорапи.

— Готови сме за спускане — каза той.

Оттам долетя женски глас, придружен от глухо ехо:

— Свършвам след секунда.

Планкет изпружи нозе под таблото си за управление и тъкмо се отпускаше върху ниската си, полегнала назад седалка, когато, извивайки тяло, Стейси Фокс се придвижи обратно към сферата за управление. Лицето й бе поруменяло от работата й в почти вертикално положение с главата надолу.

Стейси не бе от тези, които хората биха нарекли вълнуващо привлекателни, но бе хубава. Дългата й права руса коса падаше от двете страни на лицето й и тя често тръсваше глава, за да я прибере назад. Тя бе стройна, с широки за жена рамене. За гърдите й екипажът можеше само да гадае. Никой не беше ги виждал, разбира се, а тя винаги носеше широки, свободно падащи по тялото пуловери. Но от време на време, когато се прозяваше или протягаше, очертанията говореха за стегнатост и твърдост.

Тя изглеждаше по-млада от своите тридесет и четири години. Веждите й бяха гъсти, очите широко разделени, а ирисът им бе обагрен в нежно бледозелено. Устните над издаващата решителност брадичка с охота се разтягаха в искряща усмивка от равномерно подредени зъби, която почти не слизаше от устата й.

Стейси някога бе момиче с кехлибарен тен от слънцето по калифорнийските плажове, което специализираше художествена фотография в института „Шонард“ в Лос Анджелис. След дипломирането си тя обиколи света, като снимаше морска флора и фауна, които никога преди това не бяха запечатвани на лента. Два пъти омъжвана и два пъти развеждана, с дъщеря, която живееше при сестра й, присъствието й на борда на „Олд Герт“, за да фотографира дълбините на океана, бе в действителност прикритие на една по-отговорна мисия.

Веднага щом тя се настани на седалката си в дясната част на сферата, Планкет даде сигнал, че всичко е наред. Кранистът плъзна подводния апарат надолу по една наклонена рампа през отворената кърма на кораба и леко го спусна в морето.

Бурните води бяха утихнали, но вълните, които минаваха покрай кораба, все още се издигаха на метър-два височина. Кранистът подбра умело момента за спускане на подводница, така че „Олд Герт“ докосна гребена на вълната и се спусна в падината след нея, където бе освободена, за да се издига и пада в съвършен синхрон с вълните. Носещите въжета бяха откачени чрез команда от компютъра, след което няколко водолази направиха последен външен оглед на апарата.

Няколко минути по-късно диспечерът на повърхността, един веселяк шотландец на име Джими Нокс, докладва на Планкет, че подводният апарат е готов за спускане под вода. Баластните резервоари бяха напълнени с вода и „Олд Герт“ бързо се скри под искрящата повърхност на морето и започна своето пътуване към дъното.

Въпреки че „Олд Герт“ бе най-новата подводница, слязла от чертожната маса, тя все още се спускаше чрез старата изпитана и доказана система с напълване на баластните резервоари с морска вода. За да се издигне към повърхността, трябваше да се изхвърлят няколко метални тежести с различен размер, за да може да се увеличи подемната сила, тъй като съществуващата помпена техника не можеше да преодолее противодействащото налягане в големите дълбочини.

На Стейси дългото падане през огромната водна пустош й изглеждаше като хипнотичен транс. Един по един избледняваха цветовете на дъгата от отразената във водната повърхност слънчева светлина, за да изчезнат накрая в пълен мрак.

Ако не се брояха отделните им командни пултове, монтирани по вътрешния диаметър на сферата, стената пред тях бе свободна и им осигуряваше панорамен изглед от сто и осемдесет градуса. Прозрачният полимер с тънките нишки титаний вплетени в него, предлагаше изображение, което по своята разделителна способност бе равно на телевизионен приемник с голям екран.

Салазар не обръщаше внимание на черното пространство, нито го интересуваха луминесцентните риби, които от време на време преминаваха отвън. Него повече го занимаваше това, което те щяха да открият на дъното. Планкет следеше дълбочината и животоподдържащите прибори, като наблюдаваше внимателно за неизправности, тъй като с всеки изминал момент налягането се увеличаваше, а температурата спадаше.

„Инвизибъл“ не носеше резервен подводен апарат в случай на авария. Ако се случеше неочаквано бедствие и те по някакъв начин се заклещеха в скалите на дъното или оборудването им се повредеше, правейки по този начин невъзможно връщането на „Олд Герт“ на повърхността, те можеха да освободят сферата за управление и да я оставят да изплава до повърхността като един огромен мехур. Но това бе сложна система, която никога не бе изпитвана при условия на високо налягане. Някоя неизправност тук и там и надеждата им за спасение щеше да отлети, обричайки ги на сигурна смърт чрез задушаване в гроб, изгубен нейде дълбоко във вечния мрак на бездната.

Покрай сферата се плъзна една змиевидна риба. Тялото й хвърляше отблясъци светлина, които просветваха като фаровете на поток коли, виещи се по серия от завои. Зъбите бяха невероятно дълги в сравнение с главата и бяха извити като на китайски дракон. Омагьосана от вътрешната светлина на подводницата, тя заплува безстрашно нагоре до командната сфера и хвърли поглед вътре със страховитото си око. Стейси насочи батареята си от фотоапарати и камери и я хвана в седем обектива, преди тя да изчезне.

— Можеш ли да си представиш как ще изглежда това нещо, ако е дълго двадесет фута? — прошепна тя със страхопочитание.

— За щастие черните дракони живеят в дълбините — каза Планкет. — Голямото налягане долу не им позволява да растат повече от няколко сантиметра.

Стейси включи външните светлини и мракът изведнъж се превърна в зеленикава мъгла. Бездната бе пуста. Не се виждаше никакъв признак на живот. Черният дракон си бе отишъл. Тя изключи светлините, за да пести акумулаторите.

Вътре в сферата влажността се повиши. През дебелите стени започна да се просмуква студ и ставаше все по-хладно. Стейси забеляза как кожата по ръцете й настръхна. Тя вдигна поглед, обви с ръце раменете си и потрепери.

Планкет схвана намека и включи едно малко нагревателно устройство, което едва-едва възпираше студа.

Двата часа, които им бяха нужни, за да стигнат до дъното, щяха да минат бавно и отегчително, ако те не бяха така погълнати от работа по местата си. Планкет се бе настанил в удобно положение и наблюдаваше монитора на сонарното устройство и ехолота. Той също така следеше осторожно и индикаторите за захранването и нивото на кислорода. Салазар чертаеше мрежата, по която щяха да изследват дъното, а Стейси се опитваше да изненада обитателите на дълбините, за да ги хване на кадър.

За музикален фон Планкет предпочиташе мелодиите на Йохан Щраус, но Стейси настоя да пусне своята „ню ейдж“ музика в касетофона, като твърдеше, че тя успокоява и не е така напрегната. Салазар я нарече музика на „водопадите“, но се примири.

Гласът на Джими Нокс от „Инвизибъл“ прозвуча като безплътен глас на призрак, тъй като се филтрираше през подводния акустичен телефон.

— Дъно след десет минути — съобщи той. — Пристигате малко по-рано от очакваното.

— Точно така — отвърна Планкет. — Виждам го на сонара.

Салазар и Стейси спряха работа и се извърнаха, за да погледнат екрана на сонара. Изображението бе обработено и увеличено от компютъра и показваше морското дъно в триизмерни очертания. Погледът на Планкет се стрелкаше от екрана към водата и обратно. Той вярваше и на сонара, и на компютъра, но не повече отколкото на собственото си зрение.

— Бъдете бдителни — предупреди ги Нокс. — Спускате се покрай стените на един каньон.

— Виждам го — отвърна Планкет. — Скалите продължават надолу и стигат до широка падина.

Той се пресегна към един ключ и откачи една от баластните тежести, за да намали скоростта на спускане. Тридесет метра над дъното той откачи още една, което придаде на подводния апарат почти идеална нулева подемна сила. След това той включи трите тласкача, монтирани върху външните краища на долните сфери.

Бавно дъното се появи през нефритения мрак с начупен, неравен наклон. Една странна черна скала, която бе нагъната и усукана в най-невъзможни форми, се простираше, докъдето им стигаше погледът.

— Спуснахме се край един поток лава — каза Планкет. — Ръбът е на около километър пред нас, след това следват още триста метра надолу до дъното на падината.

— Разбрано — отвърна Нокс.

— Какви са всички тези скали с форма на червеи? — попита Стейси.

— Ръкави от лава — отговори Салазар. — Получават се, когато огнената лава навлезе в студеното море. Външният слой изстива и образува тръба, през която течната лава продължава да тече.

Планкет натисна и включи с крак системата за височинно позициониране, която автоматично държеше подводницата на четири метра над наклоненото дъно. Докато се плъзгаха над набразденото лице на платото, те забелязаха следи от пълзящи дълбоководни организми в пръснатите тук-таме локви тиня, дошли вероятно от крехките морски звезди, скариди или други дълбоководни организми, които се спотайваха в тъмнината отвъд светлината на прожекторите.

— Пригответе се — каза Планкет. — След малко се спускаме.

Няколко секунди след предупреждението му дъното отново изчезна в черния мрак и подводният апарат се наклони напред и започна да пада надолу, като поддържаше разстоянието си от четири метра от стръмната стена на каньона.

— По моите уреди вие сте на пет хиляди триста и шестдесет метра дълбочина — проехтя гласът на Нокс по подводния телефон.

— Точно така, по моите също — отвърна Планкет.

— Когато стигнете дъното на падината — каза Нокс, — ще се намирате върху равнината на разломната зона.

— Близо е до ума — измърмори Планкет, фокусирал вниманието си в командния пулт, компютърния екран и един видеомонитор, който сега показваше терена под шейната за приземяване на „Олд Герт“. — Къде другаде бихме могли да отидем, по дяволите.

Изминаха дванадесет минути, след което пред тях започна постепенно да се показва едно плоско дъно и апаратът отново се хоризонтира. От сферата се завихриха подводни частици, един лек поток ги пое и разпръсна като снежинки по вятъра. Снопът светлина от прожекторите осветяваше в широк кръг вълнообразното пясъчно дъно. Пясъкът не бе пуст. Дебел слой от хиляди черни предмети с кръгла форма като стари оръдейни гюлета покриваше морското дъно.

— Манганови гранули — заобяснява Салазар, сякаш изнасяше лекция. — Никой не знае с точност как са се образували, но се предполага, че ядрото им може да се е образувало от зъби на акули или от ушни кости на китове.

— Имат ли някаква стойност? — попита Стейси, като задейства системата си от фотоапарати и камери.

— Освен мангана те са ценни и с малките си количества кобалт, мед, никел и цинк. Предполагам, че тези залежи могат да се простират на стотици мили по протежение на разломната зона, а стойността им може да достигне до осем милиона долара на квадратен километър.

— При условие, че можете да ги изгребете от повърхността, която е на пет километра и половина над тях — добави Планкет.

Салазар посочи на Планкет посоката, в която да започнат изследването и „Олд Герт“ се понесе безшумно над постлания с килим от гранули пясък. След малко нещо проблесна от лявата им страна. Планкет направи лек завой към предмета.

— Какво виждаш? — попита Салазар, като вдигна поглед от приборите си.

Стейси надзърна надолу.

— Топка! — възкликна тя. — Огромна метална топка със странни скоби по нея. По мое мнение диаметърът й е три метра.

Планкет не й отдаде голямо значение.

— Трябва да е паднала от някой кораб.

— Не е било твърде отдавна, ако се съди по липсата на корозия — отбеляза Салазар.

Внезапно те съзряха широка ивица от чист пясък, в която нямаше нито една гранула, сякаш някаква огромна прахосмукачка бе минала веднъж през средата на дъното.

— Права линия! — възкликна Салазар. — По морското дъно не съществуват такива неща като дълги прави линии.

Стейси зяпна в удивление.

— Твърде е съвършена и точна, за да бъде направена от нещо друго, а не от човек.

Планкет поклати глава.

— Невъзможно, не и на тази дълбочина. Нито една инженерна компания на този свят не е в състояние да разработва подводни находища в бездната.

— Също както и никакво разместване на земните пластове, за което съм чул, не би могло да прокара чист и прав път по морското дъно — заяви категорично Салазар.

— Тези вдлъбнатини в пясъка, които вървят успоредно на краищата на пътя, изглеждат така, сякаш са направени от огромната топка, която открихме.

— Добре тогава — измърмори скептично Планкет. — Що за машини биха могли да изгребат дъното на такава дълбочина?

— Някаква огромна хидравлична драга^[2], която изсмуква гранулите по тръби до един шлеп на повърхността — започна да теоретизира Салазар. — От години тази идея се подхвърля насам-натам.

— Както и пилотирания полет до Марс, но все още не е построена ракета, която може да стигне дотам. Както и чудовищната драга. Познавам много хора, специалисти в областта на корабното машиностроене, но не съм чул дори и най-лек намек от тяхна страна за такъв проект. Нито една операция за разработване на подводни находища с подобна величина не може да бъде опазена в тайна. Ще бъде необходима една флотилия от поне пет кораба на повърхността и дълги години упорит труд на хиляди хора. Всичко това не може да стане, без да бъде открито от минаващи кораби или от спътници.

С безизразно лице Стейси погледна Салазар.

— Може ли да се установи кога е станало?

Салазар сви рамене.

— Може да е вчера, може да е било преди години.

— Но кой тогава? — попита Стейси с неопределен тон. — Кой може да стои зад такава технология?

Никой не отговори веднага. Откритието им не се поместваше в общоприетите представи. Те гледаха втренчено празната ивица с невярващ поглед и мълчаха, обзети от страх пред неизвестното. По гърбовете им запълзяха студени тръпки.

Накрая Планкет даде отговор. Отговор, който сякаш дойде отдалеч, извън подводницата.

— Никой на тази земя. Никой, който е бил създаден по човешки образ и подобие.