Клайв Къслър
Дракон (62)

61

Цубой не можеше да повярва. След като остави Йошишу и набързо отпътува за Едо, а после към центъра „Дракон“, за да поеме лично командването, той стоеше в залата за управление напрегнат и обзет от все по-нарастващ гняв.

— Какво искате да ми кажете? Че не можете да взривите нито една от колите бомби? — попита той.

Такеда Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“, беше смаян. Той огледа безпомощно своята малка армия от инженери и учени за някаква морална подкрепа, но всички бяха забили погледи в пода, сякаш се надяваха, че той ще се разтвори и ще ги погълне.

— Само мистър Сума знае кодовете — отговори той, като снизходително повдигна рамене и разпери ръце. — Той лично програмира кодовата система на сигналите за взривяване.

— Колко време ще ви отнеме да програмирате нови кодове?

Куроджима отново погледна към своя екип. Те започнаха да говорят тихо помежду си. После, след като явно бяха постигнали единомислие, един от тях пристъпи напред и заговори толкова тихо, че Цубой не го чу.

— Какво, какво каза?

Най-сетне Куроджима погледна Цубой в очите.

— Три дни, ще бъдат необходими най-малко три дни, за да изтрием командните кодове на мистър Сума и да програмираме отново системите.

— Толкова много?

— Процедурата не е нито бърза, нито проста.

— Какво е състоянието на роботите шофьори?

— Имаме достъп до програмата за роботите — отвърна Куроджима. — Мистър Сума не въведе кодове за активизиране на техните системи за шофиране и взривяване.

— Два дни, четиридесет и осем часа. Това е всичко, с което разполагате, за да приведете напълно в действие проекта „Кайтен“. — Цубой сви устни и стисна зъби. Той започна да крачи из залата за управление на центъра „Дракон“, проклинайки коварния организатор на цялата операция, който ги беше надхитрил. Сума не се беше доверил на никого, дори и на своя стар и най-близък приятел Йошишу.

Иззвъня телефон и един от техниците вдигна слушалката. Той застина и я подаде на Цубой.

— Мистър Йошишу от Токио, търси вас.

— Слушам, Корори, аз съм, Ихиро.

— Нашите хора от разузнаването са засекли съобщение от американския кораб. Те твърдят, че самолетът на Хидеки е бил свален. Нашите пилоти видели ли са наистина как самолетът на Хидеки пада в морето?

— Върна се само единият. Съобщиха ми, че оцелелият пилот докладвал, че бил твърде зает да избегне ответния огън от кораба, за да следи дали ракетата му е поразила целта.

— Възможно е американците да блъфират.

— Не можем да разберем дали е така, докато някой от нашите сателити за наблюдение не бъде програмиран да премине над кораба.

— А ако той покаже, че самолетът е на борда?

Йошишу замълча.

— В такъв случай ще разберем, че много сме закъснели. За нас Хидеки е загубен.

— И се намира под усилената охрана на американското разузнаване — довърши Цубой.

— Изправени сме пред много сериозна ситуация. В ръцете на американското разузнаване Хидеки може да представи Япония в изключително неизгодна светлина.

— Ако го упоят, по време на разпитите той със сигурност ще разкрие къде се намират колите бомби.

— В такъв случай трябва да действаме бързо, за да спасим проекта „Кайтен“.

— Има още един проблем — мрачно каза Цубой. — Операционните кодове за активиране на сигналите за взривяване са били известни само на Хидеки.

В другия край на линията настъпи мълчание. После Йошишу бавно каза:

— Винаги сме знаели, че е коварен човек.

— И то какъв! — съгласи се Цубой.

— В такъв случай оставям на теб да намериш ново решение.

— Няма да те подведа.

Цубой остави слушалката и се загледа през панорамния прозорец. В залата за управление се възцари тишина. Всички чакаха какво ще каже той. Трябваше да има и някакъв друг начин да се забави отмъщението на Съединените щати и другите страни от Запада. Цубой беше находчив човек. Бяха му необходими само няколко секунди, за да състави нови планове.

— Трудно ли е да се взриви една от бомбите ръчно? — попита той събраните в залата за управление инженери и учени.

Куроджима повдигна въпросително вежди.

— Да се детонира без закодиран сигнал?

— Да, да.

Техническият мозък, който стоеше начело на проекта „Кайтен“ от началото до края, наведе глава и отвърна:

— Съществуват два метода, с помощта на които дадена маса делящо се вещество може да се доведе до подкритично състояние и да бъде накарана да избухне. Единият е да се заобиколи тази маса с пръстен от мощни експлозиви, чиято детонация на свой ред ще взриви делящия се материал. Другият е да се изстрелят заедно две маси с устройство, подобно на оръдие.

— Как можем да взривим кола бомба? — нетърпеливо попита Цубой.

— Скорост — кратко отговори Куроджима. — Ударът на куршум, който се движи с голяма скорост в корпуса на компресора и после в масата, би трябвало да е достатъчен.

Цубой кипна и го изгледа въпросително.

— Да не искаш да кажеш, че за взривяването на бомбите не е нужно нищо друго освен изстрел от пушка?

Куроджима сведе глава.

— От близко разстояние, да.

Цубой едва повярва на думите, които чу.

— В такъв случай, защо просто не програмирате някой робот да произведе изстрел с мощна пушка в корпуса на компресора на климатичната инсталация?

— Отново опираме до проблема с времето — отвърна Куроджима. — Роботите, които са програмирани да откарат колите до местата за взривяване, не са конструирани или програмирани да вършат нещо друго.

— Един от роботите пазачи, не може ли той да бъде модифициран?

— Тук пък е точно обратното. Роботите от охраната са проектирани да се движат и да стрелят. Те не са проектирани да управляват автомобили.

— Колко време ще ви трябва, за да направите такъв, който може да свърши работа?

— Седмици, не по-малко от месец. Трябва да разберете, че ще се наложи да създадем много сложна машина. В момента не произвеждаме такъв робот, който може да управлява автомобил, да излезе от него с учленените си крака, да отвори капака и да произведе изстрел с пушка. Робот с такива програмирани движения трябва да бъде създаден от нулата, а това ще отнеме време.

Цубой го изгледа втренчено.

— Трябва да взривим една от бомбите в следващите пет часа, за да накараме американците да помислят, че системата ни е влязла в действие.

Куроджима беше възвърнал увереността си. Той се беше овладял и беше престанал да се страхува от Цубой. Той погледна финансиста спокойно, без да мигне.

— Е, в такъв случай ще трябва да намерите човек, който да свърши тази работа.

 

 

Беше около пет часът следобед и небето на изток беше започнало да става тъмносиньо, докато С-20 летеше над Тихия океан към Калифорния. Само преди два часа бяха кацнали в Хикъм Фийлд на Хаваите, за да дозаредят самолета с гориво. Лорън погледна надолу, напрягайки очи да зърне миниатюрния силует и бялата диря на някой кораб, но всичко, което видя, беше гладката морска шир и белите гребени на вълните.

Тя завъртя директорското кресло, на което беше седнала и се обърна с лице към Сума. Той седеше надменен и спокоен и отпиваше сода. Шокът от отвличането и неприятната изненада от факта, че Йошишу беше заповядал да го убият, отдавна бяха преминали и сега той се беше отпуснал, обзет от непоклатима увереност, че щом стигнат във Вашингтон, ще възвърне надмощието си.

Той я изгледа втренчено и леко се подсмихна.

— И така, вие възнамерявате да прокарате закони за затваряне на всички ваши пазари за японските стоки.

— Като имате предвид това, което видях и преживях през изминалите няколко дни — каза Лорън, — ще ме обвините ли?

— Ние, японците, отдавна сме изготвили планове за бъдещето в случай, че нещо такова стане. Икономиката ни ще оцелее, защото вече сме инвестирали крупни суми в европейските и азиатските пазари. Скоро няма да имаме нужда от американските потребители. Затварянето на вашите пазари е просто още една от непочтените стъпки, които вие, американците, предприемате.

Лорън се изсмя.

— Вие ли ще ми приказвате за почтени търговски отношения? — Тя разпалено продължи: — Нито един чужденец не би могъл да отиде в Япония, за да продава стоката си, без да се сблъска с вашите непосилни търговски бариери, да се изправи пред непробиваемата стена на царящата в дистрибуторската ви мрежа корупция и да стане жертва на местната конкуренция. И през цялото време твърдите, че чужденците не разбират вашата култура.

— Вашето поведение, госпожице Смит, очевидно е плод на расистки антияпонски настроения. Ние не чувстваме никаква вина за разширяването на нашето участие в международните пазари. След войната започнахме от нулата. А вие искате да ни отнемете това, което успяхме да изградим.

— Какво да ви отнемем? Провъзгласеното от самите вас право да управлявате икономическия свят? — Лорън долови в очите на Сума едва забележимо чувство на смущение. — Вместо да ви измъкваме от пепелищата и да ви помогнем да изградите една изключително преуспяваща икономика, може би трябваше да се отнесем с вас така, както вие се отнесохте с Манджурия, Корея и Китай през годините на окупация.

— Голяма част от следвоенните икономически успехи на тези страни се дължат на ръководната роля на Япония.

Лорън поклати глава, учудена от отказа му да признае историческите факти.

— Германците поне показаха, че се разкайват за жестокостите на нацистите, а вие се държите така, сякаш поголовното избиване на милиони хора в цяла Азия и тихоокеанския район никога не се е случвало.

— Ние отдавна сме освободили съзнанието си от спомена за тези години — заяви Сума. — Тези злополучни събития са факт, но ние се намирахме в състояние на война.

— Да, война, която вие поведохте. Никой не е нападал Япония.

— Това е минало. Ние мислим единствено за бъдещето. Времето ще покаже чия култура е по-напредничава — презрително изрече Сума. — Както във всички западни страни от времето на Гърция вашият упадък ще настъпи поради загниване отвътре.

— Може би — каза Лорън, като леко се усмихна, — но в такъв случай след време и вас ще ви сполети същата участ.