Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (9)

9.

Тръгнах по коридора към входа на сградата, но ме засече шерифът.

— Дошъл е Пърсел — каза той.

— Знам — отвърнах аз. — Отивам да го посрещна.

— Дръж го навън.

— Прекалено си строг с него.

— Ако ми искаш стола, кандидатирай се. Не го ща в тази сграда.

Той се отдалечи, а аз стоях с пламнало лице и гледах гърба му. Изтичах и го догоних.

— Не те дразни самият Пърсел, а жената до него. Мисля, че заради нея доста народ си има проблеми със съвестта.

— Самозабравяш се.

— При цялото ми уважение, вие също, сър — рекох аз и излязох навън.

Клит вървеше насреща ми. Беше със светъл костюм, кафява копринена риза и тъмна вратовръзка на ситни цветчета, а вместо барета носеше панама с вградена зелена козирка.

— Какво дириш тук с Пейшън? — попитах аз.

— Откарах я до клиниката в Лафайет.

— Защо?

— Ходи там при дерматолог или нещо подобно. Не й се говореше за това.

— Не отговори на въпроса ми. Защо си с нея?

— Не е твоя работа, Жилка.

Стояхме един срещу друг в жаркия следобед, а по моравата зад нас падаше сянката на огромната бяла съдебна сграда. После лицето на Клит омекна. Той се озърна настрани и пак ме погледна.

— Изведох я, защото я харесвам. Смятаме да отидем на вечеря и после на кино. Идваш ли?

— Искам да поговоря с теб насаме.

— Добре, винаги съм на твое разположение — каза той. — Благодаря за топлото посрещане.

После се качи в кадилака и потегли. Пейшън леко отметна кичур коса от окото си и ми се усмихна.

 

 

Вечерта Клит влезе в магазинчето за стръв тъкмо когато приключвах. Отвори бутилка бира и я изпи на тезгяха. Седнах до него с кутия безалкохолно.

— Извинявай за днес — казах. — Просто понякога се тревожа за теб, Клитъс.

— Да не мислиш, че съм хлътнал по Пейшън?

— Ти ме свали по пожарната стълба, макар че имаше два куршума в гърба. Не искам да те гледам как страдаш.

— С нея се чувствам млад. Какво лошо има в това?

Потупах го по врата. Кожата му беше суха и олющена като стара боя.

— Нищо лошо — рекох.

— Тогава защо искаш да разговаряме насаме?

— Смятаме, че убиецът на Клъм Чевръстия е израснал в Кентъки и Мичиган. Истинското му име е Джони О’Рурк, но го водят с фамилията Ремета. Лежал е две години в Рейфорд. Освен това има богат опит в затворническата романтика.

— И пак той е трябвало да очисти Муцката?

— Така го виждам.

— Онзи боклук каза, че Ремета нямал досие.

— Някога да си чувал цялата истина от подобни типове?

— Значи Ремета е провалил удара и здравата се е издънил пред поръчителя. Това ли искаше да ми кажеш?

— В общи линии, да.

Той се ухили и отпи от бирата.

— И смяташ, че трябва максимално да стъжним живота на всички замесени?

— Кой е най-добрият доставчик на пушкала в Ню Орлиънс? — попитах аз.

— Беше Томи Керъл, само че някой му видя сметката. А сега… — Клит замислено се почеса по тила. — Чувал ли си за бандата от Осемнайсета улица в Лос Анджелис? Разрастват се из страната като ракови клетки, вече са стигнали и дотук. Никога не съм и сънувал, че ще съжалявам за предишните негодници.

 

 

Призори на другия ден подкарах по главната улица под зеления балдахин на дъбовите корони и взех Клит от квартирата му в центъра. Луната все още не беше залязла, из въздуха се носеше тежкият аромат на нощни цветя, мокри дървета, бамбук и вода, пропила земята и тухлените стени.

Но три часа по-късно двамата с Клит бяхме в една селска област северно от Ню Орлиънс, която навярно заемаше първо място в страната по количество токсични отпадъци на квадратен метър. Нефтохимическите заводи край мочурищата изливаха отпадъците си в каналите и горите, при което систематично изтребваха всичко живо и покриваха почвата с някаква жилава, лепкава субстанция, напомняща маджун, само че обагрен във всички цветове на дъгата.

Човекът, когото търсехме, се казваше Гарфийлд Джеферсън и живееше в края на дълга редица от бараки с тенекиени покриви, останали от времето на големите плантации. Канавката отпред беше пълна с натрошен стиропор, из двора се трупаха купища тапицирани мебели.

— И този човек е търговец на оръжие? — изненадах се аз.

— Гледа да не бие на очи по тия места — каза Клит. — И недей да му вярваш на усмивката. Завършил е висше килийно образование в Пеликан Бей.

Кожата на Гарфийлд Джеферсън беше толкова черна, че излъчваше червеникаво сияние, поне в безцветния сумрак на тесния му хол, където седеше разкрачен на дивана и ни се усмихваше. Усмивката изобщо не слизаше от лицето му, сякаш устните бяха закачени за ушите с рибарски кукички.

— Нещо не ви разбирам — рече той. — Казвате, че сте ченгета от Нова Иберия и някакъв тип ви дал моето име?

— Джони Ремета твърди, че ти си му продал желязото, с което очисти Клъм Чевръстия — отговорих аз. — Яко си загазил, Гарфийлд.

— За пръв път чувам такова нещо, мой човек. И изобщо как ви го е казал? Значи скита на свобода, трепе хора и ви дава справки по телефона, така ли?

— Издъни се с поръчка от едни лоши хора и сега му е пламнал задникът — обясни Клит. — Сега иска да сключи сделка, а това означава, че в знак на добра воля гледа да накисне разни дребни хлебарки като теб.

Джеферсън хвърли поглед през прозореца и се ухили на пущинака отвън, или може би на химическия завод, който се мержелееше отвъд гора от мъртви дървета. Косата му беше избръсната, под тениската му се издуваха мускулести рамене. Той си сложи бейзболно каскетче с козирката назад, намести го и очите му блеснаха самодоволно.

— В Луизиана обърнатата козирка означава, че човек не се друса. Вие, белите, така и не го схванахте. Гледате някоя чернилка с врътната шапка и си викате: „Ама че гаден скапаняк, ще вземе да ми обере колата или да натисне щерката“. Не продавам желязо, мой човек. Кажи на оня мръсник, че ако пак ми очерни името, ще го намеря и вдън земя. И без туй ми тежи досието, та няма да търпя такива гадости, тъй да знаеш.

След тия думи той ни огледа с невинна усмивка.

Клит стана от стола и отстъпи встрани от Джеферсън. Взе една керамична лампа и огледа отпечатаното на нея име на някакъв хотел.

— Значи ти тежи досието, а? — подхвърлих аз.

— Нас от Осемнайсета улица вечно ни бутат в Пеликан Бей — заяви Джеферсън. — Строг тъмничен затвор. Ама аз сложих точка. Дойдох тук да живея с обикновените хора.

Клит стовари лампата върху главата му. Парчета керамика обсипаха дивана и скута на Джеферсън. За момент лицето му стана замаяно, с помътнели очи, но ъгълчетата на устните веднага подскочиха нагоре като дръпнати от невидим конец.

— Видиш ли — рече Джеферсън, — когато някой си има проблеми с теглото, вечно е вкиснат и се дърви на целия свят, щото е дебел и грозен и не ще да си сложи голямо огледало в банята.

— Мислиш ли, че си забавен? — изръмжа Клит и го зашлеви по ухото. — Хайде, кажи, че си забавен. Искам да чуя.

— Клит — обадих се тихо аз.

— Недей да се месиш, Жилка. — Той се обърна към Джеферсън. — Помниш ли онези три деца, дето ги застреляха на игралната площадка в Еспланейд? Разправят, че автоматът бил купен от теб. Имаш ли нещо да кажеш, умнико?

— Свободна търговия, скапаняк такъв — отвърна все тъй ухилен Джеферсън и между зъбите му за миг се мярна дебел червен език.

Клит го сграбчи с лява ръка за тениската и заби юмрук в лицето му, после с едно дръпване го метна от дивана на пода. Когато Джеферсън понечи да се надигне, Клит го ритна с подметка по челюстта.

— Май ще изплюеш няколко зъба, Гарфийлд.

— Остави го, Клит — казах аз.

— Няма проблеми. Извинявай, че си изпуснах нервите с този виден афроамериканец. Чуваш ли, Гарфийлд? По някое време ще дойда да ти се извиня насаме.

— Сериозно говоря, Клит. Върви да ме чакаш в колата.

Клит излезе на двора и затръшна мрежестата врата зад себе си. Озърна се мрачно към мен и захапа цигара, но не я запали. Помогнах на Джеферсън да се върне на дивана намерих в банята кърпа и му я подадох.

— Извинявай за станалото — казах аз.

— Ти си доброто ченге в пиеската, а?

— Не е пиеска, приятел. Клит ще те разкъса.

Джеферсън притисна кърпата към устата си и изкашля малко кръв, след това ме погледна, този път без усмивка. В помръкналите му очи се четеше презрение към баналния свят, в който живее.

— Не съм му продал желязото — рече той. — Беше дошъл да иска, но не му дадох. Има нещо гадно във вените. Не ми трябват такива.

— За какво говориш?

— Върши го за пари. Но и да не му плащаха, пак щеше да го прави. Казваш, че издънил поръчка? Не вярвам. Той се кефи от тая работа, мой човек. Май едно време някой здравата му го е начукал.

 

 

Двамата с Клит подкарахме към Френския квартал, после минахме оттатък реката в Алджиърс. Разговаряхме с проститутки, сводници, взломаджии, крадци, джебчии, грабители, прекупвачи на крадено, перачи на пари, автоджамбази, наркомани и наркодилъри — цялото това население, което се лепи по сенчестите части на града като паразити, лазещи из пръстта под грижливо поддържана морава. Никой нищо не знаеше за Джони Ремета.

Но един бивш боксьор, който държеше кръчма на улица „Мегъзин“, каза, че чул как някакъв новопристигнал тип купил шест пистолета от някакви черни хлапета, които ограбили магазин за спортни стоки.

— За кого работи той, Голди? — попитах аз.

— За доброто на човечеството, щом е очистил Клъм Чевръстия — отговори той.

Привечер, когато слънцето се превърна в оранжево петно над покривите и по вятъра летяха боклуци и дъждовни капки, открихме едно от хлапетата, които бяха разбили спортния магазин. Клит го смъкна от едно смокиново дърво близо до благотворителната мисия „Сейнт Томас“.

Момчето беше четиринайсетгодишно, облечено с тениска, бежови къси панталони и гуменки на бос крак. От косата му се стичаше пот и прорязваше бразди по прашното му лице.

— Този е тарторът — осведоми ме Клит. — Онези, дето избягаха, са по-малки. Как ти е името, шефе?

— Луис.

— Къде живее оня, на когото продадохте пистолетите?

— Сигурно някъде в центъра.

— Откъде знаеш? — намесих се аз.

— Знам, щото натам потегли. Накъдето отива и трамваят.

— Мъдър извод, Луис — каза Клит. — Колко ви даде за железата?

— Сто долара.

— За шест пистолета?

— Рече, че нямал повече. Показа ни портфейла си. Наистина нямаше.

— С един от тези пистолети е убит човек, Луис — обадих се аз.

Хлапето се загледа настрани, сякаш моите думи и реалните факти зад тях нямаха нищо общо с живота. Сигурно тежеше не повече от трийсет и пет килограма. Приличаше на изправена мравка с малки уши, щръкнали зъби и грамадни очи. Коленете и лактите му бяха ожулени, отпред по тениската тъмнееха лепкави лекета.

— Какво направихте с парите, приятел? — попитах аз.

— Нищо не можахме да направим. Големите момчета ги взеха. Канехме се да ходим на кино. Случайно да ти се намират дребни?

И момчето мълчаливо примига, чакайки отговор.

 

 

Какво бяхме постигнали? Нямаше начин да разберем. Бяхме пуснали слух, че Джони Ремета е готов да накисне всекиго от престъпния свят в Ню Орлиънс. Може би това щеше да изкара на светло него или хората, които му бяха дали поръчката за Клъм Чевръстия и Муцката Дотрийв. Но тази нощ се чувствах толкова уморен, че не ми пукаше.

Когато бях деветнайсетгодишен, работех на крайбрежна сеизмографска платформа в нефтодобивния район. Беше лятото на 1957 година, когато ураганът Одри тласна огромна вълна от Мексиканския залив върху градчето Камерън, Луизиана, и уби стотици хора.

Седмици след това намираха трупове в клоните на дърветата, из блатата или в купчините изкоренени кипариси, които плаваха из залива. Понякога дългите изолирани кабели, които спускахме от носа и кърмата на служебния шлеп, се заплитаха в потънало дърво насред залива и се налагаше някой от екипа да слиза под водата.

Водата беше нагрята от слънцето, тъмнокафява от кал и прогнили водорасли. Момчето, което скачаше долу и се спускаше покрай кабела, вършеше всичко в пълен мрак. Дори слънцето да грееше ослепително, лъчите му не проникваха през мръсотията и гмуркачът трябваше да плува слепешком през острите хлъзгави клони, които го опипваха като мъртвешки ръце. Ако имаше късмет, успяваше с едно точно дръпване да откачи кабела.

През един късен юлски следобед аз се гмурнах на пет метра дълбочина и напипах гладкия, омазан с кал дънер на огромен кипарис. Запълзях по кората, докато се блъснах в корените, после размотах кабела и го дръпнах към себе си.

Наоколо изригна сив кален облак, сякаш бях освободил голям въздушен мехур. Изведнъж право пред мен се надигна тялото на мъртва жена. Косите й плъзнаха по лицето ми, роклята безтегловно се рееше над бельото, връхчетата на пръстите й ме чукнаха по устата.

Никой друг не я видя и мнозина от екипа не ми повярваха. Но жената, която беше пленена в корените на кипариса и се освободи само за да изчезне отново, живя още дълги години в сънищата ми. Споменът за нея стягаше гърлото и дробовете ми.

Тази нощ тя се върна, макар и променена.

В съня ми беше нощ, из въздуха се носеше лютив и същевременно сладък мирис на пушек от далечни горящи стърнища. Видях майка си Мей Робишо на някакъв черен път, който водеше покрай танцов салон, огрян от неонови светлини. От двете страни на пътя се разстилаха ниви, обрасли гъсто със сочни тръстики, чиито листа шумоляха от вятъра. Майка ми тичаше по пътя, облечена в розовата униформа, с която работеше в бирарията. Протягаше ръце напред и отваряше уста в беззвучен умолителен вик. Две ченгета я гонеха, придържайки кобурите си, за да не изпаднат револверите. Не можех да помръдна и гледах как от залива в края на пътя изригва огромна вълна и с рев се задава насреща й между тръстиковите стени. Тя се препъна, падна и коренищата от нивите обгърнаха плътно тялото й като бели червеи, докато водата се плискаше покрай бедрата, гърдите и шията й.

Сега виждах устните и очите й съвсем ясно и усещах, че изрича името ми. После водата се затвори над нея, аз подскочих и седнах в леглото. По челото ми се стичаше пот, дробовете ми изгаряха, сякаш бяха пълни с киселина.

Дълго седях на тъмно в кухнята, а сърцето ми биеше лудо. Влязох в спалнята и пак се върнах, стиснал с влажна длан дръжката на пистолета. В главата си все още виждах двете ченгета, които преследваха майка ми по пътя, виждах небесносините им униформи, лунния блясък по значките, дръжките на револверите и излъсканите колани, виждах всичко, освен лицата им. Искаше ми се да стрелям по тях, докато цевта се зачерви.

Когато Бутси положи ръка на рамото ми, аз скочих като опарен, после оставих пистолета на масата и зарових лице в гърдите й.