Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (26)

26.

На другата сутрин ръцете още ме боляха. Облях ги със студена вода на кухненската мивка, после пих кафе на двора в ранното синкаво утро и се помъчих да не мисля за снощи. Тръгнах покрай канала зад нашата къща и гледах как блестят тревите и храстите по брега, обсипани с бисерни капчици, а върбите се люшкат от вятъра. Исках завинаги да остана тук, да не отивам на работа в понеделник сутрин, да не разгръщам сутрешното издание на местния вестник и да не срещам хората, които щяха да ме заговарят любезно по улиците или в съда, а после да си шушукат зад гърба ми.

Върнах се към къщата точно когато слънцето надникна иззад кипарисите и сякаш се разля като огън из мочурището. Задната стена още тънеше в плътна сянка, но въпреки това видях белия плик, прикрепен с парченце скоч за мрежата върху прозореца на Алафеър. Дръпнах го и погледнах името, изписано отпред с калиграфски почерк. Пликът беше залепен и по цялата дължина на залепването имаше тънки чертички, тъй че писмото да не може да се отвори, без получателят да узнае.

Извадих ножчето си, решително срязах плика и извадих сгънатия лист.

Слязох до магазинчето, позвъних на дебелия Уоли от управлението и му казах, че в понеделник си взимам свободен ден.

— Обади ли се на шефа? — попита Уоли.

— Имам чувството, че той ще ми се обади — казах аз.

— Хей, Дейв, ако изкарам изпита за детектив, ще ме вземеш ли с теб да разплитам големи случаи и да мета пода с ченгета от Ню Орлиънс.

Но докато излизах на кея, аз не мислех нито за иронията на Уоли, нито за бъдещата си среща с шерифа. Седнах на една масичка и отново прочетох посланието, изписано симетрично, с барокови заврънкулки, сякаш бе дело на самовглъбен художник или както би казал по-простичко някой психолог — на мегаломан.

Скъпа Алафеър,

Имах неприятен разговор с твоя баща. Но той се опита да разруши нашата дружба, а освен това разпитва хората за личния ми живот, за неща, които не са негова работа.

Отначало не повярвах на думите ти, когато каза, че не искаш да ме видиш отново. Наистина ли го мислиш? Аз не бих те предал никога. А ти би ли го сторила? Твърдо знам какъв е отговорът.

Помниш ли всичките ни тайни места за срещи? Бъди на някое от тях и аз ще те намеря. Ти си най-добрият човек, когото познавам, Алафеър. Ние сме като войника и момичето от вазата. Макар че са живели отдавна и навярно са изтлели в гроба, те все още съществуват върху вазата. Смъртта може да бъде не по-малко красива от изкуството, а навлезеш ли веднъж в едното или другото, оставаш завинаги млад и обичта ти никога не умира.

До скоро.

Вечно твой верен приятел:

Джони

Изкачих се към къщата, влязох в спалнята и показах писмото на Бутси.

— Боже мой — изохка тя.

— Вече не знам какво да правя.

— Къде е тя?

— Още спи. Иска ми се…

Все още по нощница, Бутси се надигна на лакът.

— Какво?

— Нищо — казах аз.

Тя седна и ме хвана за ръцете.

— Не може да разрешаваме всичките си проблеми с насилие. Ремета е болен човек.

— Ти май си мислиш за снощи, а не за Ремета.

Бутси пак се отпусна на възглавницата, после завъртя глава и се загледа през прозореца към орехите и дъбовете по двора, сякаш се боеше да заговори.

— Знаеш ли защо не вярвам в смъртното наказание? — попита тя. — То дава власт на хората, които екзекутираме. Разрешаваме им да ни претворяват по свой образ и подобие.

— Гейбъл е извратен тип. Ти не го видя. Дано да съм му разкъсал далака.

— Не мога да понасям тези гадости. Не мога, не мога, не мога — извика тя и пак седна, настръхнала от гняв.

 

 

Следобед открих Клит да пие бира в един бар в Сейнт Мартинсвил. Вече се беше наквасил здравата. Барът имаше паянтови дъсчени стени и висок измазан таван. Тъй като навън валеше, някой бе отворил задната врата за проветрение и през нея се виждаха мокрите клони на бананово дръвче до стара тухлена стена. В дъното група рокери и приятелките им играеха билярд и при всеки по-труден удар надаваха крясъци и блъскаха с щеките по пода.

— Пейшън ли ти каза, че съм тук? — попита Клит. По скута му и по пода около табуретката бяха разсипани пуканки.

— Да. Скарахте ли се?

— Тя непрекъснато мисли за нещо свое. Писна ми да гадая какво става. Тъй де, кому е нужно?

— Кого бих потърсил, ако искам да пречукам някого?

— Онези тъпаци в дъното ще ти свършат работа за едно духане.

— Сериозно говоря.

— Номер едно засега е в Маями. Наистина ли искаш да очистиш някого? Май си имал лош ден, Жилка.

— И става все по-лош.

— Как така?

— Няма значение. Искам да хвърля стоманена мрежа около Джони Ремета. Повечето престъпници се познават.

— Вече опитах. Сещаш ли се за онзи тип от Малката Хавана, дето навремето беше с Джони Розели? Щом споменах за Джони Ремета, веднага тръшна слушалката. Какво е сторило това момче?

— Той е решил да умре. Мисля, че иска да вземе и Алафеър със себе си.

Лицето на Клит пламна и той избърса влажните си очи с книжна салфетка. Около билярда отново избухнаха крясъци.

— Що не вземете малко да млъкнете? — подвикна Клит, после пак ме погледна с лека усмивка и замъглени очи. — Я повтори.

— Друг път ще поговорим, Клитъс.

Той извади от джоба на ризата си листче и го огледа.

— Какво е това скародерма? Не го открих в енциклопедията.

— Не знам. Защо?

— Вчера водих Пейшън на лекар. Чух сестрите да разговарят за нея и си записах тая дума.

— Да не е склеродерма^[1]? — попитах аз.

— Точно така. От това е болна. Какво представлява?

С леко разтворени устни и помътнели от алкохола очи той зачака да му отговоря.

 

 

Дъждът продължил да вали до късно през нощта. Муцката Дотрийв сложила бебето в люлката и до полунощ гледала телевизия в предната стая на къщичката си в Лоровил. После си облякла пижама, легнала на леглото под вентилатора и се заслушала как дъждът трополи по тенекиения покрив. Вятърът блъскал дъсчените стени и тя знаела, че бурята ще е дълга. Редките проблясъци на фарове откъм шосето приличали на светещи паяжини по стъклата.

В просъница чула стържене, като че плъх гризял стените. Когато надигнала глава, видяла как резето на задната врата се завърта и бавно плъзва настрани.

Човекът, когото другите наричали Джони Ремета, прекрачил в стаята. От шапката и черния му дъждобран струяла вода, а в ръката му блестяла пиличка за нокти.

— Помислих си, че е леля ми — рекла Муцката. — Чакам я да дойде всеки момент.

— Много път има до Лейк Чарлс. Сега тя живее там.

Ремета седнал на стол до леглото и се привел напред. Силуетът на шапката и главата му се очертавал на фона на мълниите над дърветата около реката.

— Може ли да се съблека? — попитал той. — Мокър съм.

— Тук няма нищо за теб, дъждовни човече. Бебето ми е болно от круп. Разтворих му ментови бонбони в топла вода. Затова цялата стая мирише на мента. Останеш ли тук, ще се разболееш.

Той свалил шапката и я оставил на пода с периферията нагоре, после смъкнал дъждобрана и го закачил на облегалката на стола. Вгледал се в лицето и устата на Муцката и тя го видяла как преглъща. Дръпнала чаршафа нагоре по корема си.

— Вече не го правя — казала тя.

Той свивал и разпускал юмрук върху бедрата си и вените набъбвали под кожата.

— Била ли си с бели мъже? — попитал.

— Стигне ли се до спалнята, южнякът не подбира цвят.

После той изрекъл нещо неясно — може би заради гръмотевиците, или пък гърлото му се било стегнало.

— Не те чух — казала Муцката.

— Какво те вълнува един в повече?

— Не ти искам парите. Не искам и теб, дъждовни човече. Върви си там, откъдето идваш.

— Недей да ми говориш така — рекъл той.

Дъждът барабанял по покрива и се стичал по стъклата. Муцката усещала как сърцето й подскача под тънкото горнище на пижамата. Ластикът на найлоновите гащички се врязвал в кожата й, но тя знаела, че не бива да помръдва, макар да не разбирала защо.

Ремета въздъхнал задавено, преди да заговори.

— Имам един трик, за да плаша хората, без да ги наранявам. Ще ти покажа.

Той измъкнал синкавочерен револвер с къса цев от кобура, пристегнат с лепенки за глезена му. Откачил барабана и изсипал шестте патрона върху дланта си. Били дебели, с бронзови гилзи и изглеждали прекалено големи за малкото оръжие. Ремета заредил обратно единия и завъртял барабана, после го върнал на място, без да гледа къде е попаднал патронът.

— Чела ли си някога за Док Холидей от Дивия запад? — попитал Ремета. — Силата му била в едно: всички знаели, че пет пари не дава дали ще живее. Затова понякога правя така и хората са готови да се заврат под леглата от страх.

Той заредил ударника, притиснал дулото към главата си и дръпнал спусъка.

— Виждаш ли? Подскочи цялата, все едно че куршумът беше за теб, а не за мен — рекъл той. — Само че аз разбирам по тежестта къде е патронът.

Тя се надигнала на лакти и опряла гръб в таблата на леглото. Бояла се, че може да се подмокри. Погледнала към бебето в люлката, към синкавия блясък от телевизор в къщата на съседа, който работел нощем, към евтините дрехи на закачалката и към масата, където лежала пластмасова карта за благотворителен кредит и тринайсет долара в брой, с които трябвало да изкара до края на седмицата. Вдъхнала острия мирис, долитащ изпод мишниците й, смесен с аромата на прах за пране от пижамата и чаршафите. Гърдите й сякаш изведнъж провиснали като на костелива старица. Коремът й бил нашарен със стрии, отпуснат и издут едновременно, и тя осъзнала, че не притежава абсолютно нищо ценно на този свят, че няма от кого да потърси помощ или приятелство, нито пък какво да предложи срещу себе си и детето, и че ако има късмет, светът просто ще вземе от нея каквото му трябва, оставяйки нещо в замяна.

— Не искам да се карам с теб, дъждовни човече. Аз съм само една глупава негърка.

Тя отметнала чаршафа и седнала на ръба на леглото с приведена глава.

— Не бива да използваш такива думи. От белите сте го научили. Карат ви да се срамувате — казал той и седнал до нея. Плъзнал ръка около кръста й, без да я гледа. Устните му потрепвали беззвучно, сякаш разговарял с други хора в стаята.

— Скапано ли ти е, дъждовни човече? — попитала тя.

— Нямаш представа какво има в главата ми, момиче.

Тя разкопчала колана му и дръпнала до средата ципа на панталона. Пъхнала ръка под бельото и го погледнала в очите. Те били черни, сетне изведнъж станали тревожни в блясъка на мълниите, сякаш се наблюдавал отстрани и не можел да разбере що за човек е.

Ръката й се движела механично, като чужда. Тя гледала лицето му отстрани.

Дръпнала ръка и я отпуснала до бедрото му.

— Не искаш мен — казала тя.

— Не е вярно, искам те.

— Искаш онази, която не можеш да имаш.

Той се изправил и застанал пред нея леко разкрачен. Под разкопчания панталон се виждала горната част на слипа. Коремът му бил плосък, стегнат и гладък като восък под долитащите отвън блясъци.

— Съблечи се — нареди той.

— Няма смисъл, дъждовни човече. Можеш да убиеш и мен, и бебето. Но няма да ти олекне.

Той издал неопределен гърлен звук като човек, който знае, че никога не бива да отпуска гнева си с пълна сила.

Натъпкал ризата в джинсите, дръпнал ципа нагоре и почнал да закопчава колана. Но пръстите му треперели и не можел да пъхне металното езиче в дупката.

Тя посегнала да му помогне. И тогава юмрукът се стоварил върху лицето й.

 

 

В събота вечерта тя ни откри в Джеферсън Айланд, където двамата с Бутси вечеряхме в ресторанта край езерото. Лъчите на залеза падаха върху нас през обраслите с мъх корони на дъбовете. Видях я как се задава заедно с група туристи по лъкатушната алея през градината. Беше с къси джинсови панталони и носеше бебето на лакът, а лицето й приличаше на презрял патладжан.

Влезе в ресторанта и спря пред нашата маса.

— Някой е скапал мозъка на онуй бяло момче — каза тя. — И не съм аз, тъй да знаеш. Гледай да го изкараш от живота ни, тъжни човече. Час по-скоро. Щото ако пак дойде, вече си имам пищов и ще му пръсна шибаната тиква.

Излязох с нея в градината и седнахме на една пейка от ковано желязо. През прозореца на ресторанта виждах как Бутси седи сама на масата и гледа към езерото с чаша студено кафе и недокоснат десерт пред себе си.

— Подаде ли жалба в полицията? — попитах аз.

— Да, бяха много услужливи. Все ми надничаха в пазвата да видят дали не крия там Джони Ремета.

— Не вярвам Ремета да ти досажда отново.

— Къде е дебелакът?

— Защо? — попитах аз.

— Щото не е като теб. Щото не си прави илюзии. И щото хората се заяждат с него само веднъж.

— Ремета може да посегне на дъщеря ми, Муцка — рекох аз. — Съжалявам за онова, което ти се е случило. Но ми писна да си изкарваш яда върху мен.

Оставих я на пейката с бебето. Когато се върнах в ресторанта, Бутси си беше тръгнала.

 

 

В понеделник шерифът пристигна пред магазинчето още по тъмно, но не влезе веднага. Подпря се на парапета до кея и загледа мъглата между кипарисите отвъд реката. С ботушите и широкополата шапка приличаше на каубой, който току-що е видял мълния да убива всичкия му добитък. Свали си шапката, пресече светлия конус пред вратата и влезе в магазина.

— Джим Гейбъл има сътресение на мозъка от петък вечер — каза той. — А сега си взимаш свободен ден, без дори да ме уведомиш.

— Джони Ремета дебне дъщеря ми и оставя бележки из къщата — отвърнах. — Пет пари не давам за Гейбъл.

— При теб всичко избива на лична основа, Дейв. Използваш отдела както си искаш. Ти си обществен служител. Което означава, че трябва да те командвам, а не да търча подир теб с метла и лопатка. Не ми е приятно да обяснявам тия неща.

— Гейбъл подаде ли жалба?

— Не.

— Значи въпросът е между нас двамата.

— От този момент си отстранен.

— Чудо голямо.

— Не ти пука, а?

— Ще ми се да те видя, ако Ремета обикаляше твоята къща.

— Опичай си ума. Да знаеш, че вече съм ти приготвил килия.

— Не ти се обадих, защото не мога да докажа какво вършеше Гейбъл зад жена ми в онзи павилион. Само ще й създам притеснения.

— Зад жена ти ли? Какво означава това, по дяволите?

— Край на разговора.

— Прав си. Ти не разбираш от дума. Чудя се защо ли дойдох.

Той стисна устни, изтупа шапката в бедрото си и излезе в мъглата.

 

 

Цял ден работих с Батист на кея, после отскочих до града и натоварих камионетката с безалкохолни напитки и месо за магазинчето. Старият мотел, където живееше Клит, беше само на две крачки. Не се бяхме виждали от събота следобед, когато го оставих замаян и сам със съдбоносното листче в ръка.

Отбих към мотела и подкарах под клоните на дъбовете към последното бунгало в редицата. От дърветата се ръсеха листа. Клит бършеше кадилака си с парцал и старателно махаше листата, сякаш на тяхно място нямаше да нападат други. Слънчев лъч позлатяваше космите по голите му маймунски рамене.

— Как е, Жилка? — подхвърли той, без да вдига глава.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Прегледах медицинската енциклопедия в градската библиотека. Излиза, че оная болест е като да идеш в ада, без да умреш.

— Има лечение.

— Болните изглеждали като облепени с целофан.

— Как е Пейшън?

— Не казва. Поне на мен. — Гласът му звучеше съвършено безизразно. — Вярно ли е, че си пребил Джим Гейбъл на Скаридения фестивал?

— Май трябва да се развихрям по веднъж на всеки шест месеца, за да не забравям, че все още съм алкохолик.

— Спести си тъпите приказки. Не е твоя вината. Той го е нагласил.

— Какво?

— Гейбъл нищо не върши току-така. Ти се мъчиш да го унищожиш. Сега каквото и да речеш за него, никой няма да ти повярва.

Изблещих се насреща му. Чувствах се като последен глупак. Клит хвърли парцала върху предната седалка на кадилака и се приближи до камионетката.

— И ти си като мен, Жилка. Така и не успя да напуснеш огневата зона. Вярваш, че с аспирин, студени душове и беседи ще си прочистиш главата. А всъщност ти трябва божие разрешение да окичиш дърветата с гадни типове. Само че няма да стане, мой човек.

— Съжалявам за Пейшън.

— Животът е скапан и накрая умираш — рече Клит.