Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (25)

25.

Скариденият фестивал се провеждаше край залива всяка година в края на лятото. В петък, когато денят захладня и лъчите на летния залез изпълниха небето, празнично украсени рибарски корабчета надуха сирени из канала и епископът ги благослови, а по брега хиляди пременени хора пиеха бира и ядяха скариди от картонени чинийки. Бяха се събрали студенти, работници и политици от целия щат. Сред дрънченето на латерни, пукота на въздушни пушки по стрелбищата и писъците откъм влакчето на ужаса хората заприличваха на персонажи от картина на Брьогел и меката, топла привечер ги лишаваше от всякакви морални скрупули.

Там бяха Белмънт Пъг и Джим Гейбъл с жена му, а до въртележките видях Кони Дезотел, облечена с вечерна рокля. В едната си ръка носеше чифт сребристи обувки, с другата се подпираше на лакътя на придружителя си.

Но онзи, който привлече най-силно вниманието ми, беше извън кръга от шум и светлина. Мика, шофьорът на Кора Гейбъл, седеше на сгъваем стол до лимузината и замеряше бирена кутия с бучки пръст. Бе стиснал зъби като човек, който не дава пет пари за мнението на другите. От джоба на черното му сако стърчеше сгъната книжка с комикси.

Оставих Бутси на павилиона с напитки, отидох към паркинга и спрях само на метър от Мика. Той безучастно вдигна очи, после метна нова бучка по кутията.

— Нещо ми се виждаш умърлушен, приятел — казах аз.

Той стисна устни, като че дъвчеше залък, сетне отговори:

— Това ми е последната работна седмица.

— Не работиш ли вече за мисис Гейбъл?

— Тя смята, че съм я нагрубил. Беше недоразумение. Но май стана точно както искаше мъжът й.

— Как така си я нагрубил?

— Минавахме покрай бараките, където някога живееха събирачите на тръстика. Мис Перес рече тихичко: „Тъй чезне славата на Рим“. А аз казах: „Нищо славно не е имало“. Тя ме погледна смаяно и аз продължих: „Богаташите карат бедните бели да се бият с цветнокожите, та да им работят на безценица, и от това трупат нови богатства“. В колата стана съвсем тихо.

— Добре си се наредил, Мика — поклатих глава аз.

— И още как — мрачно промърмори той. — В огледалото я видях как пребледня, сякаш някой я беше ударил. После рече: „Тия земи бяха на семейството ми. Затова те съветвам да си мълчиш“.

Той извади сгънатата книжка и започна да пляска по дланта си ту по-леко, ту яростно, сякаш се чудеше върху какво да излее насъбрания гняв.

— Не ми се вижда чак повод за уволнение — казах аз.

— Гейбъл напоследък й се подмазва. Мисля, че ще му даде пари за онзи хиподрум в Ню Мексико. Как можах да се изтърва точно когато не трябва!

— Ти ли очисти Аксел Дженингс, Мика?

Той разгърна книжката върху коленете си, прелисти няколко страници и се замисли. В светлината откъм празненството деформираното му лице приличаше на разтопена захаросана ябълка.

— Вечно гледате да спечелите още някоя точка, нали? — процеди Мика. — Ще ви предложа по-добра тема за размисъл. Знаете ли, че в Алджиърс една жена на име Маги Глик държи бар, пълен с черни проститутки? Джим Гейбъл я измъкна от затвора. За Гейбъл работи цяла мрежа от курви и наркопласьори. И този човек ще стане шеф на щатската полиция, мистър Робишо. Ако си разиграете картите както трябва, може и на вас да намери някое топло местенце.

Той се усмихна съвсем леко и здравото му око заблестя.

— Някои хора с радост приемат ролята на жертви. Може би в крайна сметка си намерил каквото търсиш — казах аз и си тръгнах, като се питах дали и аз не притежавам скрита жестокост, за която предпочитам да не мисля.

Когато се върнах в павилиона, разбрах, че съм допуснал грешка. Белмънт Пъг бе приклещил в ъгъла Кони Дезотел и Бутси, и нямаше как да го избегна. Белмънт разиграваше поредното си ораторско представление — кискаше се, жестикулираше, мяташе към сенките опашки от скариди и потното излъчване на сила от тялото му замайваше като удар с юмрук. Беше прегърнал Кони през рамото, а жена му — чернокоса жена с хлътнали тъмни очи и свинска шия — го гледаше строго, сякаш нейното неодобрение можеше да я откъсне от машинациите и нелепите вулгарности, благодарение на които тя и съпругът й бяха стигнали до губернаторската резиденция.

До Белмънт стоеше Суки Мотри, облечен като пропаднал комарджия. Дългият му орлов нос се въртеше като ветропоказател над грижливо подстриганите прошарени рижави мустаци. От години водеше мижава адвокатска практика в Бейтън Руж и беше публикувал на свои разноски едно криминално романче, което гледаше да пробута на всеки, за когото чуеше, че е свързан с киното. Но накрая откри призвание и успех, когато се зае да лобира за хазартните босове от Чикаго и Лас Вегас. Макар че на два пъти бе арестуван за изнудване, за него нямаше затворени врати в цялата административна и съдебна система.

Той се смееше в унисон с Белмънт, слушаше внимателно грубоватите му шеги, но същевременно успяваше да следи кой минава и да се ръкува с хората, които смяташе за важни.

Джим и Кора Гейбъл стояха до дъсчения бар, където продаваха ментов сироп в пластмасови чаши. Гейбъл беше с бледорозова риза, тъмна вратовръзка на червени рози и бяло спортно сако. Лицето му грееше също като чудесната лятна вечер. Не, опростявам. Едно трябваше да му се признае — той излъчваше увереност и самодоволство като човек, който знае, че истинската сила не се нуждае от демонстрации. Всеки жест, всяко движение бе проява на волята и способността му да очарова, израз на една силна и педантична личност, не допускаща изключения от своите правила. Той пристъпи към компанията на Белмънт, извади стръкче мента от чашата си и тръсна капките от листата, като се приведе леко, за да не си накапе обувките.

Кора Гейбъл понечи да вдигне ръка и начервените й устни се изкривиха от тревога като на човек, когото неочаквано са изоставили на автобусна спирка. Но Гейбъл сякаш бе в течение на всичките й подсъзнателни страхове. Преди да е довършила жеста, той се завъртя и каза:

— Само за минутка, скъпа. Поръчай още един сироп.

Белмънт попита Кони дали познава Джим Гейбъл.

— Не съм сигурна — отговори тя. — Може да сме се виждали преди години.

— Много ми е приятно да се запознаем, мис Кони — каза Гейбъл.

Повече не се погледнаха; дори се отдръпнаха едновременно като хора, които нямат нищо общо.

Гледах ги втренчено, сякаш мигът бе застинал на черно-бяла снимка, чийто основен смисъл е някъде извън обсега на обектива. И двамата бяха започнали кариерата си в полицията към края на шейсетте години. Как така нямаха спомени един за друг?

После Кони Дезотел запали цигара, сякаш я мъчеше някаква натрапчива мисъл. Но не използва плоската златна запалка с кожени инкрустации, която бях видял край басейна — същата като на Гейбъл.

В този момент той ме видя и на лицето му цъфна зъбата усмивка.

— Я, това бил Дейвистър.

— Преди малко разговарях с твоя шофьор за дружбата ти с Маги Глик — подхвърлих аз.

— Маги, любимата ми мадам — засмя се той.

— Ти ли я измъкна от затвора?

— Пак позна, Дейвистър. Един прекалено усърден колега й подхвърлил няколко прахчета. Но в днешната полиция такива неща не минават. Жалко, че вече не си с нас.

Заваля. Дъждовните капки тропаха по брезента и замъгляваха неоновите светлини на въртележките. В павилиона беше прохладно и сухо; усещах мириса на наливна бира, уиски, мента и разтопен лед в пластмасовите чаши по бара.

— Помниш ли ме, Дейв? — рече Суки Мотри и протегна ръка. След като пръстите ми се озоваха в дланта му, той стисна здраво, намигна и добави: — Когато бях при Ситния Уили Бимстайн и пишех молби за гаранция, веднъж наминах в участъка да те видя. Мисля, че работеше извънредно. По онова време всичко ти беше цветя и рози.

Дръпнах ръка, погледнах навън към дъжда и казах на Бутси:

— Обещах на Алф да се приберем рано. Отивам да докарам колата зад павилиона.

Не я изчаках да отговори. Излязох под дъжда и се отдалечих от веселите гласове и тракането на въртележките, които се движеха мокри и празни под електрическите светлини.

Просто се махни, помислих си аз. Лесно е. Никого не закачай, не се заяждай. Придържаш ли се към най-простата тактика, противникът няма власт над теб.

Седнах в колата на Бутси, включих двигателя и подкарах през калта към павилиона. Кора Гейбъл бе изчезнала, но Джим Гейбъл стоеше до бара, точно зад Бутси.

Повтарях си наставленията отново и отново, също както плувец на маратонски разстояния диша бавно и съсредоточено, за да не се нагълта с вода от някоя вълна. Казвах си, че не бива да живея както някога. Не биваше да се връщам към изблиците на насилие, които вечно завършват не както трябва — избухват като дефектна клечка кибрит и жестоко те парят по пръстите.

Под трополенето на дъжда и шума на чистачките гледах как Джим Гейбъл стои толкова плътно зад Бутси, че сякаш сянката му обгръщаше тялото й. Тя бършеше със салфетка дъската на бара, където бе разляла малко от питието си, и явно нито усещаше близостта на слабините му, нито виждаше изцъкления му поглед.

Спрях колата и излязох под дъжда, оставяйки вратата широко отворена.

Гейбъл вдъхваше с разширени ноздри аромата на шампоан от косата на Бутси, уханието на парфюм зад ушите й, дъха на сапун, топлината на кожата, едва доловимия мирис на секс от бельото. Забелязах как панталонът му се издува отпред.

Сетне се втурнах през дъжда към него. Ударих го тъй жестоко, че слюнка и кръв от устата му опръскаха някаква жена на два метра от нас. Забих юмрук в бъбрека му и ударът го накара да се извие назад, сякаш гръбнакът му беше строшен. После изстрелях ляво кроше под окото му и десен прав в челюстта, който го запрати върху една сгъваема маса.

Някакъв непознат мъж ме хвана за ръката, от другата страна налетя едър униформен полицай, прегърна ме с яките си ръчища и ме притисна към туловището си. Но докато двамата се мъчеха да ме откъснат от Гейбъл, аз го ритнах отстрани по главата, после ритнах още веднъж, но не улучих лицето, а само часовника, който отхвръкна и се строши на цимента.

Преметнах се през един стол и замаяно се вгледах в лицата над себе си. Чувствах се като лумпен, който е паднал на тротоара и трябва да изтърпи жалостта и погнусата на ближните. Бутси стоеше с изумено лице между мен и Гейбъл. Мокър фас бе залепнал на бузата ми като размазана хлебарка. Усещах по дрехите си мирис на уиски и бира, усещах кръвта на Гейбъл по пръстите си и бях готов да се закълна, че в гърлото ми се надига вкусът на уиски като стар приятел, идващ на помощ в тежък час.

През струйките пот и вода, които се стичаха от косата ми, видях как губернаторът и няколко души от навалицата вдигнаха Джим Гейбъл на крака. Той се усмихна към мен, зъбите му приличаха на розови надгробни камъни.