Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (22)

22.

На другия ден от шерифския отдел на област Лафурш ми изпратиха всички архивни материали около смъртта на Ладрин Терио през 1967 година. Описанието на мястото беше пълно с правописни грешки и засукани изрази, но все пак се споменаваше името на стрелеца — Боби Кейл, местен полицай на непълен работен ден, кръчмарски охранител и събирач на дългове. Обадих се на шерифа в Лафурш.

— Не е стрелял местният полицай — казах аз.

— Кой го твърди? — подхвърли той.

— Една жена на име Мей Гилъри е видяла всичко.

— Ти май нещо си си навил на пръста — рече шерифът. Не отговорих и той добави: — Виж какво, прочетох онова досие. Тукашният полицай искал да връчи призовка на Ладрин Терио, а той извадил пищов. Защо ще поема вината за убит човек, ако не го е направил?

— Защото така са му наредили. Имало още две ченгета. После сложили пистолет в ръката на убития.

— Не знам… По онова време съм бил десетгодишен. Какво, нямате ли си друга работа в Нова Иберия?

— Къде е сега Боби Кейл?

— Ако ти стиска, ще ти кажа как да стигнеш при него. А може и да попиташ в здравната служба.

— Как тъй ако ми стиска.

— Може да си пати за греховете. Провери. И се попитай дали би искал да бъдеш на негово място.

 

 

Подкарах пикапа към Морган Сити, после навлязох дълбоко в област Тербон, почти до Поан-о-Фер на Мексиканския залив. Небето беше сиво, облачно и вятърът носеше мирис на солена пяна. Движех се по черен път, осеян с дупки, между гъсти гори с провиснали по клоните лиани и лишеи. Пътят свършваше пред мрачна хижа с тенекиен покрив и почернели от дъжда дъсчени стени. На предната веранда седеше мъж с изхвръкнал над панталона белезникав корем. В скута си държеше китара.

Когато слязох от камионетката, човекът се приведе напред, вдигна от верандата сламена шапка и я нахлупи над очите си. В сянката кожата му изглеждаше обезкървена — такъв вид би имала кожата на албинос, потопен в мастило. На пръстите на дясната му ръка бяха прикрепени стоманени перца, а върху показалеца на лявата бе надянато срязано гърло от стъклена бутилка. Той плъзна стъклото по струните на китарата и запя: „Ще отида там, където изворите леят вино, че на Джорджия водите ми горчат от терпентина“.

В задния двор простираше пране някаква мулатка или индианка с хотентотски бутове и слонски крака. Тя се обърна и ме огледа тъпо, после плю в бурените, тежко тръгна към нужника, влезе вътре и дръпна вратата.

— Не е груба, а сляпа — каза човекът на верандата. — Веднъж един свещеник ми рече, че всеки си има някого.

Човекът вдигна запалена цигара от парапета и я поднесе към устата си. Ръката му беше съсухрена, със събрани криви пръсти като изсушена животинска лапа.

— Вие ли сте Боби Кейл? — попитах аз.

Той бутна шапката си назад и вдигна лице, леко извито настрани, сякаш търсеше откъде духа вятърът.

— Приличам ли ви на някой друг? — попита той.

— Не, сър.

— Петнайсет години бях в болницата в Карвил. Още по онова време, когато висока стена делеше хората като мен от такива като вас. Избягах и заживях в Невада. Скитах се из пустинята, ядях скакалци, не си взимах лекарствата и вярвах, че съм новият Йоан Кръстител. Плашех до смърт всеки, когото срещнех.

Понечих да извадя значката.

— Знам кой сте — кимна той. — Знам и защо сте тук. Нищо добро няма да излезе от това.

— Вие не сте застрелял Ладрин Терио — казах аз.

— В документите пише друго.

— Имало е двама униформени полицаи. С черни дъждобрани. Те са ви накарали да поемете вината, защото са били извън своя район.

Боби Кейл хвърли цигарата в двора и се загледа настрани. Носът му беше разяден, бузите прорязани с черни бръчки като мустаци на котарак.

— Твърде много знаете за човек, който не е бил там — каза той.

— Имало е свидетелка. Наричала се е Мей Гилъри.

— Всеки има в живота си поне една нощ, за която му се иска да изрови дълбока яма в гората и да я погребе там под купчина пръст. И за по-сигурно да подпали гората. Иска ми се да бях пияница и да можех да кажа, че сигурно ми се е присънило. Но не помня да имаше свидетелка.

— Другите двама полицаи са я убили. Само че ги видяла една проститутка.

Той се втренчи в мен и дълго мълча. Очите му бяха зелени, простодушни и сякаш все още принадлежаха на дебелия селски полицай отпреди трийсет години.

— Наистина ли имате свидетелка, която може да ги накисне? — попита той, продължавайки да ме гледа.

— Тя не знаеше имената им. И не е видяла добре лицата.

Очите му изгаснаха.

— Тоя свят е пълен с трънаци, нали?

— Религиозен човек ли сте, мистър Кейл?

— Вече не.

— Защо не опитате да започнете на чисто? Хората няма да бъдат строги към вас.

— Значи са убили Мей Гилъри? — рече той с неочаквана скръб в гласа. — А аз си мислех, че е избягала.

Не отговорих. Клепачите му бяха подпухнали и зачервени, носът провисваше като клюн на хищна птица. Той притисна гърлото от бутилка към китарата и плъзна стоманените перца по струните. Но явно не му беше до свирене.

— Някога имах жена и момченце — каза той. — Имах кола и къща, а в края на месеца ми оставаха пари. Минали работи…

— Мей Гилъри беше моя майка, мистър Кейл. И за нея, и за мен няма да има покой, докато виновните не си платят.

Той остави китарата настрани, сложи до нея шапката с периферията нагоре и пусна вътре стоманените перца и гърлото от бутилка.

— С бабичката ще вечеряме бобена чорба. Ако искате, можете да останете. Но на тази тема няма повече да говорим.

— Онези са още в полицията, нали? — казах аз.

— Сбогом, сър. Преди да ме упрекнете, благодарете на бога за онова, което имате.

Той стана, влезе в мрачната хижа и затръшна мрежестата врата зад себе си.

 

 

В дружеството на анонимните алкохолици смятат, че алкохолът е само симптом на заболяването. Звучи измислено. Но не е.

Онази вечер седях в ъгъла на магазинчето и гледах как Клит Пърсел развива само с палец капачката на половинлитрова бутилка уиски, после налива пет сантиметра в стъклена халба и си отваря бира за разредител. Говореше за риболов, а може би за почивката си на Хаваите или за някогашната служба в полицията. Не помня вече. Биреното шише беше тъмнозелено, запотено, а уискито в халбата кафеникаво златисто като слънчев лъч в есенна гора.

Навън влажният въздух гъмжеше от насекоми и от фенерите се вдигаха струйки дим. Отворих си безалкохолно, но не отпих. Стисках здраво кутията и в главата ми нещо бръмчеше тихо като претоварен проводник.

Клит вдигна халбата и допи уискито, после пийна бира и избърса устата си с длан. Погледна ме в очите, извърна глава и пак ме погледна.

— Пак си мислиш за разказа на черната проститутка — рече той.

— Майка ми казала, че името й е Мей Робишо.

— Какво?

— Преди да умре, казала, че името й е Мей Робишо. Върнала си е брачното име.

— Ще си послужа с твоите аргументи, Дейв. Ония копелета са олицетворение на злото. Не им позволявай да те измъчват.

— Ще разбера кои са, ще ги намеря и ще ги убия.

Той завинти капачката на шишето, прибра го в книжна торба, отпи още глътка бира, стана от табуретката пред тезгяха и прибра бутилката в джоба си.

— Какво правиш? — попитах.

— Връщам се в мотела. Оставям те при семейството ти. И си взимам пиячката.

— Проблемът не е в пиенето.

— Не е, но ти би искал да бъде — каза той. — До утре, Жилка.

Сложи си баретата и излезе, после чух как кадилакът му тежко потегля по черния път.

Привързах лодките за през нощта и тъкмо изключвах лампите, когато кадилакът се върна и спря до бетонната рампа. Клит ме пресрещна в края на кея. Държеше плик пуканки за микровълнова фурна.

— Мразя да седя сам в мотела пред телевизора — обясни той.

Стисна рамото ми с грамадната си ръка и ме поведе нагоре към къщата.

 

 

Рано на другата сутрин събрах в плик всички полицейски снимки от убийството на Вейчъл Кармауч и потеглих към запустялата му къща до река Теш. Бутнах задната врата и отново навлязох в задушната горещина. Червеношийки, навярно влезли през комина, се блъскаха уплашено в прозорците и цвъкаха по пода. Пропъдих ги от лицето си с вестник и затворих кухнята, за да не проникнат навътре из къщата.

Защо изобщо съм тук, попитах се. Нямах ни най-малка представа какво търся.

Клекнах и побутнах с химикалката си кафеникава люспа кръв върху линолеума. Тя се разсипа на ситни парченца. Избърсах химикалката с книжна кърпичка, после я прибрах и попих с ръкав потта от челото си.

Не исках нищо друго, освен да изляза на чист въздух под сенките на дърветата, по-далече от тази миризма, с която Вейчъл Кармауч сякаш бе напоил пода при смъртта си. Може би трябваше да престана да смятам Пейшън и Лети Лабиш за жертви. Опитах да се убедя, че понякога е необходима повече смелост, за да обърнеш гръб на чуждата мъка, отколкото да участваш в нея.

Усетих студен полъх откъм пода. Наведох очи и през дупка в линолеума и прогнилите дъски видях под къщата локва, в която се къпеха няколко червеношийки. Разбрах, че не са влизали през комина. Но не птичките привлякоха вниманието ми. По една от бетонните подпори видях оранжеви ивици от протекла ръжда.

Излязох навън, легнах по корем и пропълзях под къщата. На метър от задната стена стърчеше сърп за плевели, забит между подпората и една от гредите на пода. Издърпах го и пролазих обратно. Късата дървена дръжка беше запазена, но ръждивото острие приличаше на дантела.

Пуснах сърпа с дръжката надолу в найлонов плик и почуках на вратата на Пейшън.

— Това е оръжието, от което е плискала кръв по стените и тавана — казах аз, когато Пейшън застана на прага. — Лети е удряла с кирка, а ти си използвала сърпа.

— На мен ми прилича на парче вехто желязо — възрази тя.

— Дойдох тук, защото смятам, че имам дълг към сестра ти. Но нямам време да слушам глупости. Ще привлека Муцката Дотрийв за свидетел и ще й почерня живота. Няма да излезе от затвора, докато не ми разправи какво е станало, а междувременно социалните служби ще й вземат детето. Това ли искаш?

— Видя ли днешния вестник? — попита Пейшън.

— Не.

— Върховният съд отхвърли обжалването на Лети. Ако Белмънт Пъг не отмени присъдата, тя ще умре. Значи искаш да знаеш какво стана? Ще ти кажа. После върви в полицията и прави каквото решиш.

Лицето й беше унесено, очите замъглени, сякаш не разпознаваше собствените си думи. Но изведнъж усетих как вкусът на победата се вгорчава в устата ми. Тя ме огледа през мрежата, после отвори вратата и ме изчака да вляза.

 

 

Преди осем години Пейшън и Лети с отчаяние гледали през прозореца как се завръща съседът им Вейчъл Кармауч. Отдавна го били отпратили в миналото, в света на сънищата и неясните спомени, които избледнявали постепенно и нямали нищо общо с днешния им живот. Сега го гледали как разчиства с маркуч птичите гнезда от верандата и мачка мъничките яйца с гумените си ботуши; гледали как сваля шперплата от прозорците, как окопава с мотика градината и пие лимонада на сянка — глътка по глътка, като човек, за когото дори невинните удоволствия са греховни. По грижливо изгладените работни дрехи нямало и следа от пот, сякаш невероятният му педантизъм можел да контролира дори потните жлези.

Те излезли и отишли да пазаруват със смътната надежда, че когато се върнат, вместо него ще видят само табела, че къщата се дава под наем. Но го заварили да си внася багажа, без изобщо да ги поглежда, като че не съществували. Видели го как разцепил зряла диня и с върха на ножа поднасял към устата си парченце след парченце, а по лицето му трептяло изражение на сдържана чувственост. Привечер го видели как орязал със сърп бурените в предния двор, запалил огнището за барбекю и нанизал на шишовете парчета свинско; видели го как слага каменна сол и лед в ръчната машина за сладолед, после дал четвърт долар на едно дванайсетгодишно черно момиченце и го накарал да върти ръчката. Видели го как притиснал монетата върху дланта на детето и свил пръсти около юмручето му. Вирнатата глава на негърчето била само на сантиметри от лъскавата тока на колана върху плоския му корем и от сухата топлина, която излъчвали дрехите му.

Лети излязла на двора с книжен чувал и тръгнала между дърветата да събира хартии, долетели от пътя. Изчакала, докато Кармауч влязъл в къщата, после повикала момиченцето.

— Какво правиш тук? — попитала тя.

— Дойдох на гости при леля, тя живее малко по-нагоре — отвърнала Муцката.

— Прибирай се у дома. Стой далеч от този мъж.

— Леля ме остави тук. Тя е наемателка на мистър Кармауч.

Лети клекнала и погледнала Муцката право в очите.

— Той опипва ли те? Слага ли си ръката там, където не бива?

— Не, госпожо. Той не е такъв.

— Чуй ме… — започнала Лети и стиснала ръката на детето. После погледнала покрай главата на Муцката и видяла силуета на Вейчъл Кармауч, който стоял на алеята и вятърът подмятал листа около ботушите му. Подранилата луна лъщяла като розова палачинка в небето зад него.

Той вдигнал два пръста към козирката на платненото си каскетче.

— Отдавна не сме се виждали. Хубавица сте станали, мис Лети.

— Защо се върна? — попитала тя.

— Има много нови строежи. Човек с познания по електротехника може да спечели добри пари.

— Махай си гадните крака от имота ми.

— Е, сега се правиш на светица. Но и ти, и сестра ти подлагахте задник, щом искахте нещо.

— Нямам думи да кажа колко те ненавиждам — рекла Лети и се изправила.

— Ненавиждаш собствените си грехове. Спомни си, Лети. Помниш ли как се премяташе по тревата, гледаше ме и се кискаше. Тогава беше на тринайсет години. А сега ме упрекваш и ругаеш пред това дете.

Кармауч хванал Муцката за ръка и я повел обратно към двора си. Грижливо изгладените сиви панталони разбудили в главата на Лети спомени, които я накарали да затвори очи.

 

 

Лети започнала да окопава градината. Забивала лопатата дълбоко в земята и изпитвала някакво странно удоволствие, когато срязвала някой плужек или попово прасе. Памучната й риза подгизнала от пот. Накрая тя захвърлила лопатата, влязла в къщата и стояла под горещия душ, докато кожата й почервеняла като керемида.

— Утре ще се опитаме да направим нещо — казала Пейшън.

— Какво? — попитала Лети, връзвайки колана на халата си.

— Ще се обадим на социалните служби. Ще им кажем за момичето.

— Та да му помогнат, както помогнаха и на нас, а?

— Какво искаш? — рекла Пейшън. — Да го убием ли?

— Иска ми се. Наистина ми се иска.

Пейшън пристъпила към сестра си и я прегърнала. Усетила в косата й аромат на ягоди.

— Всичко ще бъде наред. Можем да го пропъдим. Вече сме големи. Не може да ни причини зло.

— Искам да си плати.

Пейшън прегърнала сестра си още по-здраво, погалила я по гърба и усетила дъха й върху шията си. Били на втория етаж и през прозореца се виждал задният двор на Вейчъл Кармауч. Лицето й изтръпнало, в устата й се надигнал горчив вкус на жлъчка.

— Какво има? — попитала Лети, като отстъпила назад и видяла изражението на сестра си. После се завъртяла и погледнала към двора на Вейчъл Кармауч.

Той бил сложил Муцката на коляното си и й давал сладолед с лъжица. При всяко поднасяне я галел по косата, после обирал с пръсти белите капчици от ъгълчетата на устните й. Целувал я по челото, после загребвал нова лъжица и слагал ягода върху сладоледа. Тя отваряла уста като птиче, но той отдръпвал лъжицата, пак я предлагал, пак дръпвал, отново и отново, накрая пъхвал лъжицата между устните и повдигал дръжката, за да не капне разтопен сладолед по брадичката й.

 

Лети хукнала боса надолу по стълбите и си одрала петата на един стърчащ гвоздей. Намерила в шкафа чифт стари обувки, подпряла се на стената и ги обула.

— Той имаше пушка — казала Пейшън.

— Посегне ли към пушката, ще му я натъпча отзад — отсякла Лети. — Идваш ли или не?

Излезли през задната врата в прохладния вечерен здрач, изпълнен с мирис на пролет, окосена трева, разкопана пръст и нощни цветя. Минали в двора на Вейчъл Кармауч, очаквайки да го видят на задната веранда с детето, готови да го атакуват словесно за посегателството върху трета жертва, което не можел да отрече, сякаш знанието на Пейшън и Лети за собствените им страдания отдавна било загубило стойност и трябвало да бъде потвърдено от нечии нови мъки, за да стане правдоподобно.

Но от Кармауч нямало и следа. Момиченцето седяло на стъпалата с книжка за оцветяване.

— Какво ти стори, миличка? — попитала Лети.

— Нищо не ми е сторил — отвърнало детето. — Влезе вътре да вечеря.

— Опипа ли те? — рекла Пейшън.

Момиченцето, не ги гледало. На стъпалото до крака му лежала лъскава монета от четвърт долар.

— Мистър Вейчъл ще ме води във видеотеката да вземем рисувани филмчета.

— Ела у нас — казала Лети. — Ще се обадим на леля ти.

— Тя е на работа. Не бива да ходя никъде, освен при мистър Вейчъл.

Лети се изкачила по стъпалата и блъснала задната врата. Кармауч седял зад кухненската маса, изпънат и ъгловат като стола, с вдигната вилица пред устата. Оставил вилицата и взел чаша бяло вино.

— Ще ти бъда благодарен, ако проявиш малко уважение към дома ми — намусил се той.

— Копеле — изругала тя и прекрачила вътре. От движението коланът се разхлабил и под разгърнатия халат се показало тялото й.

Кармауч плъзнал поглед по гърдите, корема и бедрата й. Отпил глътка вино, бутнал стола назад и преметнал крак върху крак.

— Някои казват, че любовта е обратната страна на омразата. Ти си красива жена, Лети. Един възрастен мъж може да достави на жената много повече удоволствие, отколкото някой младок — казал той и с всяка дума гласът му ставал все по-дрезгав.

Станал от стола и пристъпил към нея. В светлината на голата електрическа крушка очите му били влажни и топли. Лети прихванала халата с една ръка и направила крачка назад, после настъпила подпряната до стената кирка и дръжката я блъснала в гърба.

Тя посегнала назад, без повече да обръща внимание на халата, сграбчила кирката с две ръце и замахнала срещу лицето му. Струя кръв бликнала по рамото му от строшения нос. Той я изгледал втрещено, а тя ударила пак, този път право в устата и предните му зъби се строшили до венеца. Лицето му затреперило, сякаш го ударил ток, после хилядите бръчици по него се сплескали от ярост и той я нападнал с юмруци.

Замахвал напосоки, като момиче, но бил силен и разярен от болка. Лети знаела, че не след дълго ще изтръгне кирката от ръцете й.

Ръцете му се вкопчили в дръжката, от носа му течала кръв по устата, счупените му зъби стърчали от венците като парчета строшена керамика. Зловонният му дъх я накарал да затвори очи.

Пейшън вдигнала сърпа от верандата, нахълтала през вратата, забила острия връх в гърба на Кармауч и натиснала с длан сивкавочерното желязо. Той зяпнал и вирнал брадичка нагоре, като че някой го душал с примка. Олюлял се, залитнал и посегнал назад, сякаш искал да запуши с палец дупката, която му отнемала въздуха от дробовете.

Докато падал на колене, очите му изведнъж пламнали като очи на човек, коленичещ в пещера, пълна с призраци, за чието съществуване отдавна е забравил.

Лети удряла с кирката пак и пак, а Пейшън затворила задната врата, за да не види момиченцето какво става. Халатът, обувките, ръцете и бедрата на Лети били опръскани с кръвта на Кармауч, но яростта и гневът й не се утолявали. При всеки удар с кирката измежду зъбите й излитал задавен, безпомощен крясък.

Пейшън хванала сестра си за рамото и я дръпнала от поваленото тяло.

— Какво? Какво има? — попитала Лети, сякаш се будела от транс.

Вместо отговор Пейшън вдигнала сърпа над главата си и погледнала Кармауч в очите.

— Недей… моля те — избъбрил той и ръцете му запъплили към катарамата на колана.

После ръката на Пейшън полетяла надолу и Лети захлупила ушите си с длани, за да не чуе звука, който излетял от гърлото на Кармауч.