Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (12)

12.

Тази вечер двамата с Клит отидохме с колата до малкия пристан край Лоровил, спуснахме лодката на вода и подкарахме към езерото Фос Поант по дългия сенчест канал. Над езерото се сипеха слънчеви лъчи, вятърът постепенно отслабна, настана затишие и птиците излетяха в кървавото небе над върбите и кипарисите.

По бреговете дремеха алигатори, омазани с кал. Приличаха на статуи от черен и зелен камък. Вратът ми пареше като изгорен от слънцето, а устата ми беше необяснимо суха, както някога, когато се събуждах с махмурлук. Клит изключи двигателя и остави лодката да се носи бавно между кипарисите към един насип и малка наколна къща с тенекиен покрив, укрита в сянката на столетни дъбове.

— На оная кучка й нямам вяра за пет пари — каза той. — Тя те насъсква, Жилка.

— Какво печели от това?

— Някога работеше в полицията. Гъста е с онзи гадняр Ритър.

— И какво да направя? Да откажа да прослушам записа?

— Май е по-добре да си затварям устата — каза той, после заби веслото между листата на водните лилии и изтласка лодката на брега сред облак от кални пръски.

Тръгнах нагоре по насипа под обраслите с мъх корони на дъбовете и се изкачих на верандата пред къщата. Кони ме посрещна на прага. Беше със сандали на платформа, джинси и жълт пуловер, изпънат от връхчетата на гърдите й. Държеше лъжица и отворена кръгла кутия, пълна с жълт сладолед.

Погледна покрай мен към насипа и попита:

— Къде е Бутси?

— Предполагах, че срещата е служебна, мис Дезотел.

— Наричай ме Кони, ако обичаш… Онзи там долу не е ли Клит Пърсел?

— Аха.

— Няма ли домашно възпитание? — попита тя, като се изправи на пръсти, за да го види по-добре.

— Моля?

— Пикае ми във филодендрона.

Последвах я в къщата. Вътре беше приятно, навсякъде имаше саксии със зеленина и светли плоскости, за да подсилват оскъдните слънчеви лъчи, проникващи през дърветата. Кони мина в кухнята, сипа в миксера сладолед и добави вишни, портокалови резенчета и чаша бренди. Включи го и ме погледна с усмивка.

— Нямам много време, Кони — казах аз.

— Трябва да го опиташ.

— Не пия.

— Това е десерт.

— Дай да чуя записа, ако обичаш.

— Ама ти наистина си бил голям сухар — каза тя. После лицето й стана загрижено, сякаш дълго бе репетирала точно това изражение. — Слушането едва ли ще ти е много приятно, та исках малко да си подсладиш преди това.

Тя извади от едно чекмедже касетофон с батерии, сложи го върху кухненската маса, натисна бутона с палец и заби поглед право в очите ми, докато от говорителя се раздаваха гласовете на Дон Ритър и мъртвия Стив Андрополис.

Аз стоях до замрежения прозорец, гледах към езерото и слушах как Андрополис описва последните часове на майка ми и далаверата с проститутки, която бе довела до смъртта й.

Исках да се откъсна от думите, да заживея с вятъра между дърветата и леките вълнички по езерото, да слушам далечните глухи удари на лодка по дървен кей или пък просто да гледам дебелите ръце и хлапашката физиономия на Клит, който мяташе въдица в здрача и плавно придърпваше примамката.

Но макар да беше паразит, който само използва и никога сам не пристъпва към действие, Андрополис се оказа такова зло, че дори от гроба можеше да нанесе удар.

— Онези, дето я очистиха, не бяха ченгета — говореше гласът на Андрополис. — Бяха охранители или нещо подобно. Тя ходеше с един тип на име Мак. Разправяше на всички, че бил крупие, но всъщност й беше сводник. Само че двамата с майката на Робишо, ако наистина му е била майка, налетяха на когото не трябва.

Сякаш през опушено стъкло виждах как вятърът вее над черен път сред море от тръстика. В небето прииждаха черни облаци; на метален стълб пред танцовия салон се въртеше червено-бяла неонова реклама. Зад салона имаше редица къщурки, напомнящи някогашни робски жилища, и на всяка малка веранда светеше синя крушка. Като в забавен кадър виждах как майка ми, затлъстяла от бира, води някакъв пиян мъж към една от къщурките. Върху джобчето на ризата му лъщеше значка. Спряха под крушката и тя започна да го целува, плъзгайки ръка надолу към слабините му.

После се озоваха вътре, охранителят вече беше гол, подпрян на лакти, притискаше тялото й върху зацапания дюшек и блъскаше желязната рамка на леглото в дъсчената стена. Край прозореца с грохот прелетя влак, натоварен с рафинирана захар от фабриката.

Точно когато охранителят взе да свършва, озъбен като маймуна, вратата на къщичката се отвори, Мак влезе вътре и щракна лампата. Тясното му мустакато лице изглеждаше жестоко и съсредоточено. Беше с островърхи каубойски ботуши, раирани панталони, двуцветно спортно сако и килната мека шапка. Измъкна изпод колана си малък никелиран револвер и го насочи малко встрани от стреснатата двойка върху леглото.

— Значи само обслужваш масите, а? — каза той на майка ми.

— Слушай, приятел, това си е сделка в брой. Не се стягай — каза охранителят, после закри слабините си с чаршафа и се търкулна настрани от огневата линия.

— Не видя ли халката на пръста й? — попита Мак. — Не разбра ли, че си тръгнал да плевиш чужда градина?

— Хей, недей да го сочиш това към мен. Хей, няма проблеми. Тъкмо днес получих заплата. В портфейла е. Вземи я.

— Ще си помисля. На колене.

— Недей, човече.

— Преди малко бях в кенефа. Опръсках си ботушите. Ей тук, на връхчето. Искам да го лъснеш… Не, с езика.

После Мак се наведе и притисна дулото в потната коса на голия мъж, докато онзи лижеше ботуша му.

 

 

Кони Дезотел изключи касетофона.

— Както изглежда, работата свършила зле — каза тя.

— Охранителят се върнал с още един приятел да отмъсти.

— Глупости — възразих аз.

Тя сложи на масата две панички от сладоледовия десерт.

— Защо?

— Първия път Андрополис ми каза, че убийците били ченгета, а не охранители. Андрополис работеше за джаканосите. Каквото е знаел, трябва да идва от тях. Става дума за подкупни ченгета.

— А, за това става дума в другата касета. Охранителят бил от рода Джакано. Далечен братовчед, но все пак роднина. По времето, когато се смята, че е убита майка ти, работел за една охранителна фирма в Алджиърс.

Далече отвъд езерото слънцето се превръщаше в мътна червена жарава между дърветата.

— Ето какво ще ви кажа, мис Дезотел — започнах аз и се обърнах.

— Кони — поправи ме тя и се усмихна само с очите.

Сетне зяпна и пребледня, когато чу думите ми.

Слязох през сенките по насипа, качих се в лодката и включих двигателя. Клит скочи до мен и лодката се разлюля, но аз потеглих, без да го чакам да седне.

— Какво стана вътре? — попита той.

Бръкнах в сандъка, извадих кутия бира и му я подхвърлих, после увеличих скоростта.

Беше почти тъмно, когато навлязохме в канала. Въздухът беше горещ, из небето кръстосваха облаци птици, възбудени от далечния мирис на дъжд в сухите тръстикови ниви. Изкарах лодката на плиткото, изключих двигателя, вдигнах перката над водата, метнах спасителните жилетки на брега, грабнах сандъка с лед и нагазих в тинята.

— Ще ми кажеш ли? — обади се Клит.

— Какво?

— Как мина там горе.

Лицето му беше кръгло и омекнало, с алкохолен блясък в очите.

— Казах й, че ако Дон Ритър повтори тия лъжи за майка ми, ще му натъпча касетата в задника с верижен трион.

— Брей, дали ти е схванала тънкия намек? — рече той, после ме сграбчи за врата с грамадната си ръка и лъхна насреща ми тежък мирис на спиртоварна. — Ще разберем кой е сторил зло на майка ти, Жилка. Но ти не си палач. Когато онези типове си отидат, няма да ти тежат на съвестта. Стари приятели сме, недей да ми възразяваш.

И пръстите му стиснаха още по-здраво.

 

 

На другата сутрин се събудих преди изгрева от трополене на дъжд и бучене на лодка по реката. Сварих си кафе и закусих на кухненската маса, после наметнах дъждобрана и слязох в сивия сумрак към магазинчето да помогна на Батист.

— Дейв, когато пристигнах, видях до кея един човек с лодка върху влекач — каза Батист. — Слязох от колата и той понечи да тръгне към мен, после се завъртя и потегли. По-късно видях да минава лодка. Мисля, че беше същият.

— Кой беше? — попитах аз.

— За пръв път го виждам. Май ме взе за някой друг. Да не е търсил теб, а?

— Какво толкова е станало, Батист?

— Очите ми вече не ги бива много, ама на таблото в колата му имаше нещо лъскаво. Хромирано. Като пистолет.

Включих крушките над кея и погледнах през мрежестата врата към дъжда над реката и мъглата между кипарисите и върбите в мочурището. После видях, че една от лодките, които давах под наем, се е откъснала и течението я влачи покрай прозореца.

— Ще отида да я хвана — обади се Батист зад мен.

— Не, аз вече съм мокър.

Отвързах друга лодка, включих двигателя и потеглих надолу. Когато отминах завоя, видях изтърваната лодка сред островче от водни лилии близо до няколко кипариса.

Но не бях сам.

Зад мен изрева двигател и от блатото изскочи алуминиева моторница, боядисана в зелено.

Мъжът на носа беше висок, тъмнокос и блед, облечен с подгизнали джинси и тениска. Носеше сламена шапка с черна панделка и по лицето му се стичаха капки вода. Той изключи двигателя, бавно навлезе между лилиите и спря на сантиметри от моята лодка.

Опря длани върху бедрата си, погледна ме и зачака с безизразна физиономия, сякаш вече беше задал въпрос.

— Интересна пушка имаш на седалката — казах аз.

— „Ремингтън дванайсет“ — отговори той. — Малко съм го усъвършенствал.

— Забранено е да се реже цевта — усмихнах се аз и почнах да връзвам въжето на изтърваната лодка за кърмата на моята.

— Знаете ли кой съм? — попита човекът.

Очите му бяха тъмносини като мастило. Той извади шарена кърпа от задния джоб и избърса лицето си, после вдигна очи към сивото небе и мокрите клони.

— По нашия край рядко чуваме акцент от Кентъки — казах аз.

— Вчера някой стреля по мен. Извън Ню Орлиънс.

— Защо го казваш на мен?

— Вие им пуснахте мухата, че ще ги издам. Гадна постъпка, сър.

— Аз пък чух, че си убивал хора по крайбрежието. Имал си проблеми много преди да дойдеш в Луизиана, Джони.

Очите му се присвиха, като чу името. Устата му беше женствена и някак не пасваше на широките рамене и яките бицепси. Той се загледа някъде настрани и подви устни, преди да заговори.

— Хубаво място. И аз бих искал да си намеря нещо подобно. Питате за онзи от Санта Барбара? Беше изнасилил четиринайсетгодишно момиче в един лунапарк в Тенеси. Детето едва не умря от кръвоизлив. Съдията му даде две години условно. Какво щяхте да сторите на мястото на бащата?

— Значи си помагал на семейството?

— Опитвам се да проявя уважение към вас, мистър Робишо. Чух, че не сте лош човек, макар и ченге.

— Но дойде с рязана пушка.

— Тя не е за вас.

— А за другите убити какво ще кажеш?

Дъждът отслабна, после спря и в тишината се чуваше само как от дърветата капе вода. Ремета намести сламената си шапка и се загледа замислено към гъсталака от лиани по върбите и кипарисите. Очите му сякаш светеха със своя собствена светлина.

— Жената на един тежкар беше разбрала, че мъжът й смята да я очисти. Дал поръчка на някакъв смахнат, специализиран по дамската част. Тогава жената си викна момче от друг щат да пречука мъжа й. Смахнатият можеше да стои настрани, но някои хора никога не се отказват. Е, в Пасифик Палисейдс никой не плака за него.

— Кой ти плати да премахнеш Клъм Чевръстия и Муцката Дотрийв?

— Оставиха ми парите на уговорено място. Знам само, че вчера се опитаха да ме гръмнат. Може би сега двамата с теб сме в един екип.

— Грешиш.

— Така ли?

— Така.

Очите му помътняха, сякаш не искаше да приеме увисналото във въздуха оскърбление. Той отлепи от гърдите си мократа тениска и попита:

— Ще се опиташ ли да ме очистиш?

— Пушката е у теб — усмихнах се аз.

— Не е заредена.

— По-добре да не проверявам.

Той вдигна от седалката рязаната пушка и я сложи на коленете си, после се приведе към кърмата на лодката ми. Откъсна въженцето за стартиране на двигателя и го метна в камъша.

— Не биваше да го правиш — казах аз.

— Никога не лъжа, сър. Не съм като някои хора. — Той пречупи пушката и пъхна пръст в празната цев. После извади от задния си джоб найлоново пликче с три патрона и започна да зарежда. — Изтървах пушката във водата и другите патрони се намокриха. Затова е празна.

— Каза, че не си като някои хора. Лъжец ли ме наричаш?

— Вие пуснахте слух, че съм доносник. Лежал съм в строг тъмничен затвор и никого не съм издавал.

— Слушай, Джони, ти отказа да убиеш Муцката Дотрийв. Все още не си прекрачил чертата.

— Какво говорите?

— Не се прави, че не разбираш. Погледни ме.

— Не обичам да ми говорят така, мистър Робишо. Пуснете ми лодката.

Втренчих се в лицето му. Очите му бяха тъмни, бузите обгърнати в сянка като мъртвешка маска, устните свити. Тласнах лодката му към течението.

— Както си решиш, момче — казах аз.

Той включи двигателя и с рев се понесе надолу. Само веднъж се озърна към мен и веднага рязко зави, за да не блъсне една плаваща нутрия.