Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (33)

33.

Следващия вторник ранното издание на местния вестник съобщи, че Лети Лабиш е преместена от затвора „Сейнт Гейбриъл“ в смъртното отделение в „Ангола“. Белмънт Пъг даде последното си телевизионно интервю по въпроса на стълбището пред щатския Капитолий. Пред журналистите каза: „Смъртната присъда е окончателно подписана и ще бъде изпълнена утре в полунощ. Вече нищо не зависи от мен. Но ще чакам край телефона до последната секунда“. После изви лице към изгрева и камерата хвана мрачния му профил.

Аз и Хелън излязохме да обядваме заедно. Тъкмо се връщахме през паркинга, когато насреща се зададе униформен заместник-шериф.

— Началството те търси — обърна се към мен той.

— Какво има?

— Нищо особено. Твоят приятел Пърсел, се опитва да унищожи Сейнт Мартинсвил. Дали има приспивателни куршуми и за хора?

На влизане спрях до таблото за лични съобщения. Моето отделение беше пълно с розови листчета. Три бяха от шерифското управление в Сейнт Мартинсвил. Още две от Дейна Магели. А на едно пишеше с главни букви „ОБАДИ СЕ!“ и отдолу бяха добавени инициалите на шерифа. Тръгнах към кабинета му и отворих вратата.

— Какво има? — попитах аз.

— Чудя се откъде да почна. Къде ти е пейджърът?

— Уоли седна на него. Наистина, не се шегувам.

— Обади се Дейна Магели. Ремета проникнал в дома на Джим Гейбъл, заключил жена му в гаража и отвлякъл Гейбъл.

— Лоша работа. Какво става с Пърсел?

— Знаех си, че ще ти е много мъчно за Гейбъл.

— Стига, шефе. Какво е направил Клит?

— Потрошил е един бар в Сейнт Мартинсвил, Трима рокери вече са в болницата.

Понечих да заговоря, но той вдигна ръка.

— Строшил е билярдна щека в лицето на един градски полицай. Това вече не са кръчмарски лудории, Дейв. Може да го гръмнат като едното нищо. На всички им е писнало от този тип. Включително и на мен.

Двамата с Хелън Соало изминахме петнайсетте километра до Сейнт Мартинсвил за по-малко от десет минути. Площадът до старата френска църква бе пълен с полицейски коли и линейки, а околните улици бяха затворени. Спряхме на около трийсет метра от бара, където се беше барикадирал Клит, и тръгнахме към един черен лейтенант с тънки мустачки, който стоеше с мегафон зад отворената врата на колата си. Прозорците на бара бяха строшени, а над единия от тях имаше обгорено петно и пяна от пожарогасител.

Размахах ръка пред лицето си, за да прогоня миризмата на сълзотворен газ.

— Неточен изстрел — обясни лейтенантът. — Улучиха рамката на прозореца и без малко да стане пожар. Приятел ли сте с онзи тип?

— Да — отвърнах аз. — Обикновено е безобиден.

— Да, виждам — кимна лейтенантът. Казваше се Пикар и беше воювал във Виетнам, а по-късно завърши право с държавна стипендия по закона за ветераните. — Вече имам един полицай в болницата. Барът е напълно съсипан. Онези рокери яли пердах, додето се разплакали и паднали на колене. Или ще измъкнеш приятеля си отвътре, и то с белезници, или ще го очистим.

— Мисля, че пресилваш нещата — казах аз.

— Ти слушаш ли какво ти разправям? Взел е пушката на бармана.

— Дрън-дрън — намеси се Хелън и дръпна мегафона от ръката на Пикар. — Хей, Клит. Говори Хелън Соало. Дейв и аз идваме да те видим.

Ехото отекна между колоните пред бара. Хелън отпусна мегафона и го подхвърли в ръцете на Пикар.

Бутнахме вратата и влязохме. Столовете и масите бяха потрошени; по пода се валяха строшени стъкла; от бутилките зад бара бяха останали само назъбени парчета. В ъгъла до билярдната маса лежеше неподвижно някакъв тип с бръсната глава и множество татуировки, облечен с джинси и кожено яке на голо.

Широко усмихнат, Клит седеше в края на бара с кутия бира в ръката. От челото му течеше кръв, панталонът и хавайската му риза бяха изцапани с петна от талк и дъвкан тютюн. До бедрото си бе подпрял едноцевна ловджийска пушка. Дулото сочеше право в гърдите му.

— Има ли предпазител това чудо? — попитах аз.

— Не съм проверил — отвърна той.

— Какво ти става, по дяволите? — рече Хелън, пристъпвайки напред по натрошените стъкла.

— Просто ми се случи лош ден.

— Трябва да те приберем — казах аз.

— Идеята не ми допада, Жилка.

— Все е по-добре, отколкото да умреш — обади се Хелън. — Нямаш друг изход.

Той опипа ъгълчето на устните си и огледа влажното петно върху пръста. Очите му блестяха, по бузите му бяха избили червени петна.

— Знаеш ли защо опердаших онова ченге с щеката? Опита се да ми откъсне главата с палка.

Без да откъсва очи от Клит, Хелън откачи белезниците от колана си и ги хвърли на бара.

— Сложи си ги, хубавецо — каза тя.

— Имаш много здраве — усмихна се той и надигна бирата.

Минах извън полезрението му и кимнах към изхода. Хелън дойде с мен до вратата. Зад нас Клит продължаваше да пие, сякаш събитията изобщо не го засягаха.

— Когато чуеш шумотевица, идвай на бегом — предупредих аз. — Предай на тукашните, че ще го обезвредим без оръжие. Ако някой извади пищов, ще му го натъпча в гърлото.

Минах зад бара, отворих си газирана вода и седнах до Клит. Хвърлих поглед към рокера в ъгъла.

— Не си го убил, нали?

— Те се тъпчеха с хапчета в кенефа — рече Клит. — Можех да ги натупам с една ръка. Какво толкова е станало?

— Станало е това, че искаш да идеш в затвора. И гледаш да е без освобождаване под гаранция.

За момент по лицето му трепна усмивка.

— Тия психоанализи си ги запази за сбирките.

— Ще те вкарат зад решетките. Което означава, че утре вечер няма да ходиш до смъртното отделение.

Той наведе глава и отметна косата си назад.

— Вече бях. В неделя. Откарах Пейшън. Бяха разрешили на Лети да вечеря с близките си.

Бялото на очите му бе пожълтяло като от хепатит. Чаках го да продължи. Клит вдигна бирената кутия, но тя се оказа празна.

— Трябва ми уиски — каза той.

— Вземи си — отвърнах аз.

Той стана и едва не се препъна в пушката. Неволно понечи да ми я подаде, после се ухили замаяно и мина с нея зад бара.

— На горната лавица — посочих аз. — Долу си изпочупил всичко.

Той придърпа стол. Подпря пушката до металната мивка и се покатери. Посегнах през бара, грабнах пушката за цевта и я дръпнах към себе си. Клит изненадано се озърна през рамо.

— Какви ги вършиш, Дейв?

Пречупих цевта, измъкнах патрона и метнах пушката през счупената витрина.

Хелън нахълта заедно с един полицай и двама помощник-шерифи. Докато Клит слизаше от стола, аз прескочих бара и вкопчих ръце около гърдите му. Усетих мирис на пот и бира, на мазна кожа и засъхнала кръв. Изблъсках го иззад бара, после рухнахме на пода и другите се стовариха върху нас. Макар и пиян, той се оказа чудовищно силен. Хелън притисна врата му с коляно, а ние четиримата едва успяхме да извием ръцете му зад гърба. Но имах чувството, че ако искаше, можеше да отблъсне всички ни като побеснял слон.

Двайсет минути по-късно седях при него в участъка. Ризата му беше раздрана, едната му обувка липсваше, но изглеждаше удивително спокоен.

— Не е само заради екзекуцията, нали? — казах аз.

— Да — потвърди той.

— Какво има?

— Аз съм пияница. Сънувам кошмари. И до днес нощем ме посещава една сводница от Сайгон, която убих, без да искам. Какво разбира човек като мен?

 

 

В сряда, последния ден от живота на Лети Лабиш, аз се събудих преди разсъмване и слязох през дърветата да помогна на Батист. В мъглата зърнах край рампата линкълн със заключени врати.

— Чия е онази кола? — попитах.

— Когато дойдох, беше тук — каза Батист.

Отключих катинарите на лодките, измих с маркуч кея и запалих барбекюто. Слънцето грейна зад дърветата и линкълнът придоби цвета на презряла слива. От багажника капеше вода. Докоснах я. Беше студена. Помирисах пръстите си.

В осем часа позвъних в управлението и помолих Хелън Соало да провери номера на колата. Тя се обади след десет минути.

— Била е открадната преди два дни от един паркинг в Метери.

— Ако обичаш, потърси ключар и попитай шерифа дали би дошъл тук — помолих я.

— Има ли нещо общо с Ремета? — попита тя.

 

 

Слънцето вече напичаше здравата, когато шерифът пристигна с ключаря и „паяка“. Аз и шерифът застанахме до линкълна и изчакахме човека да отключи багажника. Шерифът изсумтя и извърна лице към вятъра.

— Дано цялата паника да е заради няколко забравени риби — каза той.

Чу се щракане, но ключарят не отвори багажника.

— Заповядайте — отдръпна се той и се отдалечи към колата си.

Аз вдигнах капака. Джим Гейбъл лежеше на една страна в голям найлонов плик, сред локва вода и полуразтопени ледени кубчета. Китките и глезените му бяха вързани зад гърба със струна от пиано, преметната през гърлото. Беше засмукал найлона с уста и приличаше на аквариумна рибка, която се мъчи да диша.

— Защо Ремета го е оставил тук? — попита шерифът.

— За да ми натрие носа.

— Значи Гейбъл е един от полицаите, които са убили майка ти?

— Той сам ми каза, че не знам какво става. Бил е наясно, че Ремета има споразумение с някого.

— С кого?

Не отговорих.

— Ама че ден — промърмори шерифът. — Ще екзекутират едно изнасилвано момиче, а ние чакаме някакъв психопат да ни отърве от подкупни колеги. Виждаш ли смисъл в цялата работа?

Аз затръшнах багажника.

— Да, ако приемем, че цялата планета е една огромна лудница.