Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (5)

5.

Като дете Клъм Чевръстия танцувал за дребни монети степ по тротоарите във Френския квартал. Тежките метални пластини, които закрепвал на обувките си, тракали по цимента и отеквали звънко от стените на старите сгради. Знаел само две стъпки, но тракащите подметки го правели част от пейзажа, част от музиката на нощните клубове и стриптийз баровете, а не просто някакво си дрипаво черно хлапе, чиято майка ловяла клиенти по задните улички.

По-късно Клъм Чевръстия решил да стане джаз барабанист. За пръв път попаднал зад решетките в затвора на област Калкасио още преди епохата на гражданските права, когато държали негрите в отделна секция, а белите били на горния етаж. Клъм нямал нищо против. Долу било по-хладно, особено когато валяло и духал вятър откъм езерото. Освен това той не обичал белите, а нощем чувал трясъка на барабани и воя на тромпети и саксофони в заведенията по улица Райън.

Партньорът му по килия бил наркоман и се хвалел, че е свирил на барабани с „Платърс“ и Смайли Луис. Чевръстия бил потресен от факта, че един неудачник с гноясали дупки от игли по ръцете може да превърне палките в неясно петно над барабана.

Наркоманът си бил направил палки от парче счупена щора и показал на Клъм всичко, което знаел. Имало само един проблем — въпреки цялото си желание, Чевръстия не притежавал талант.

Помъчил се да замени липсата на способности и опит с шум и агресивност. Свирел с групи край шосето за аерогарата, блъскал усърдно чинелите и удрял барабаните с телените четки. Но всички музиканти виждали, че е измамник и имитатор.

Завиждал им и ги ненавиждал. Тайничко се зарадвал, когато през 1981 година кокаинът връхлетял Ню Орлиънс като ураган. Чевръстия останал чист — изкарвал си хляба от проститутките, вдигал тежести, пиел течни протеини и всеки ден бягал по осем километра, докато тъпите музиканти дънели рок и се съсипвали с наркотици.

Но и до днес обичал да се прави на музикант. Всяка събота сутрин отивал в магазина за косачки на братовчед си, където в задната стаичка пускал касетка на Крупа, Джо Джоунс или Луи Белсън, блъскал барабаните и си правел записи.

По-късно свидетелите разказвали, че белият мъж, който спрял с пикапа отпред, бил облечен с джинси без колан, тясна бяла тениска и каубойски ботуши, а косата му била сресана като през петдесетте години. Един твърдял, че бил хлапак; двама други му давали над трийсет години. Но при разговора с полицейския художник всички заявили единодушно, че имал бяла кожа, момичешки устни и изглеждал съвсем безобиден. Усмихнал се и поздравил една старица, която седяла и си веела под близкия навес.

Когато звънчето на предната врата звъннало, Чевръстия намалил звука и се провикнал:

— Братовчед ми е в съседната къща.

Но някои диванета просто не слушат.

— Хей, не минавай зад тезгяха, мой човек — рекъл Чевръстия. — Ама ти глух ли си бе? Собственикът на магазина не е тук в момента.

— Извинявай.

— Нищо де. Стой си там и всичко ще е наред.

— Кога ще се върне?

— Сигурно след две-три минути, както пише на табелката.

— Ти барабанист ли си?

Кратко мълчание.

— За какво си дошъл? — попитал Чевръстия.

— Братовчед ти има голям дълг към Джими Фигата. Трябва да си плати лихвите.

Чевръстия станал от табуретката и пристъпил към тезгяха. По плота лежали вехти градинарски инструменти, грижливо изстъргани, заострени, смазани и боядисани.

— Джими Фигата не е лихвар — възразил Чевръстия. — Той е по тънката част.

— Както речеш. Където ме пратят, там отивам.

— Недей да ми се хилиш, мой човек.

— Добре.

— Хей, дръж си ръката така, че да я виждам — предупредил Чевръстия.

— Предадох каквото трябваше. Сега си тръгвам. Приятен ден.

— Не, чакай. Искам да ти покажа нещо. Това е златна монета от двайсет долара. Обзалагам се на петдесетачка, че мога да я преметна три пъти с връхчетата на пръстите, без да я изтърва. Загубя ли, получаваш и монетата. По дяволите, ето че я изпуснах. Навит ли си, мой човек?

— Петдесет долара? Без да пипаш с другата ръка?

— Точно тъй.

— И ще ми дадеш и монетата?

— Думата ми на две не става. Питай когото щеш.

— Добре, ето тук петдесет долара. Не е някакъв номер, нали?

Чевръстия се усмихнал лекичко и започнал да премята монетата по връхчетата на пръстите си. Златното кръгче се превъртало като живо. В същото време лявата му ръка плъзнала под тезгяха, където братовчед му бил заковал кобур с револвер трийсет и осми калибър. Чевръстия усетил с длан набразденото дърво и гладката стомана на дръжката.

— Ей, пак я изтървах! Голям късмет имаш, братче! — възкликнал той и измъкнал револвера.

Планът бил добър. Досега винаги му носел успех, нали така? Защо не минал сега?

Умът му не схващал какво се е случило. Току-що златната монета паднала от връхчетата на пръстите му, подскочила върху тезгяха и се търкулнала със сухо тракане. Но навлекът не я гледал. Просто си стоял тъпо ухилен — все същата високомерна, презрителна, бяла усмивка, която Чевръстия бил гледал цял живот. Усмивка, която му казвала, че е дресирана маймунка, копеле на курва от задните улички.

Искал да пъхне цевта в устата на тоя досадник и да му пръсне черепа като презрял пъпеш.

Но имало нещо нередно, макар че не можел да го проумее — също като в сън, когато внезапно виждаш и най-мрачните кътчета на съзнанието си, но щом се събудиш, всичко изчезва. Лявата му ръка не искала да действа. Усещането за хладна стомана и набраздено дърво било изчезнало от дланта му. Чувствал се по-лек от едната страна и губел равновесие, сякаш подът се накланял под краката му. Той затворил очи и отново видял цялата сцена върху червения фон на клепачите. Видял как натрапникът грабва от тезгяха мачетето, което братовчед му бил наточил като бръснач, после замахва и тежкото острие с лекота срязва плът, кости и сухожилия.

Чевръстия се втренчил в падналия револвер и отсечената ръка, която сякаш се мъчела да сграбчи златната монета върху тезгяха. От уредбата долитал гласът на Луи Прима и Чевръстия си спомнил как като малко момче прекъсвал танца, за да хване монетите, които не улучвали картонената кутия и се търкаляли по тротоара.

— Трябваше да е чист удар — казал натрапникът. — Така работя аз. Сам си си виновен.

Той бързо минал зад тезгяха и повалил Чевръстия на пода. Прекрачил го, размазвайки кръвта му по пода с каубойските си ботуши, извадил пистолет, привел се и натиснал спусъка. Но пистолетът само щракнал и не гръмнал.

Убиецът изхвърлил засеклия патрон, после доближил дулото на два пръста от челото на Чевръстия и закрил лицето си с длан, за да се предпази от пръските.

— Ти си свързан с майката на Робишо — изрекъл високо Чевръстия. — Имаш момичешки устни. Кожата ти е като мляко. Никога не си работил на открито. Висок си метър и осемдесет. Гаден скапаняк си, претрепваш човек за едното нищо.

— За последното имаш право — казал онзи.

Странно колко силно гърми пистолет двайсет и пети калибър. Два изстрела и ушите ти писват за цял час. Убиецът взел от пода празната гилза и засеклия патрон, свалил оплисканата с кръв тениска, избърсал дръжката на мачетето и тръгнал към пикапа с тениска в ръката.

Но нещо не му давало мира. Какво? Върнал се вътре, ритнал касетофона и го смачкал с крак. Безпокойството продължавало да го мъчи. Какви били онези приказки? Момичешки устни? Ами онова, за нечия майка? Кой го знае, може да е бил побъркан, тъпият сводник. Напоследък смахнати се срещали под път и над път. Е, поне този тук нямало вече да дрънка.

Глухата старица отвън му махнала с ръка, докато той подкарвал пикапа, захапал гребенче между зъбите си.