Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (17)

17.

Над залива се бе надигнала буря и утрото изгря сиво, хладно и обгърнато в мъгли, после заваля дъжд. Надникнах през прозореца на кабинета и видях как Пейшън Лабиш слезе от някаква кола на тротоара и изтича към входа на сградата. Когато почука по стъклото на вратата ми, косата и кожата й лъщяха от влага. Под мишница носеше албум за снимки, увит в целофанов плик.

— Искаш ли да се изсушиш? — попитах аз.

— Извинявай, че ти говорих така последния път. Понякога не съм в настроение.

— Няма нищо. Ще пийнеш ли чаша кафе?

Тя поклати глава.

— Открих снимката на мис Дезотел. Онази, за която й споменах, когато беше дошла в клуба. Беше на тавана. Родителите ми пазеха снимки от всички места, където са ходили.

Тя седна пред бюрото, извади кърпичка и попи капките по лицето си.

— Защо реши да ми я донесеш? — попитах аз.

— Щото ме попита. Щото беше добър към нас.

Пейшън прелисти картонените страници, докато стигна до голяма черно-бяла снимка, направена в нощен клуб. По огледалото зад бара висяха шейни, елени и снежни топки от стиропор, а петима души, включително родителите на Пейшън, седяха на табуретките с чаши в ръце и гледаха усмихнато в обектива.

В ъгълчето на снимката някой бе написал „Коледа 1967“, но нямаше как да сбъркам Кони Дезотел. Тя спадаше към онези жени, чиито лица почти не се променят с времето и са хубави по-скоро по природа, отколкото поради младостта. Беше облечена в черна вечерна рокля с презрамки и корсаж. В ръката си държеше празна чаша за шампанско, леко килната настрани. Усмихваше се, но за разлика от останалите гледаше някого извън кадъра.

— Защо може да е толкова важна за някого тази снимка? — попита Пейшън.

— Вашите бяха по веселата част. Кони Дезотел е главен прокурор.

— Те имаха три или четири танцови салона. Всякакви хора идваха. Дори бившият губернатор Лонг.

— Може ли да задържа снимката?

Тя откачи фотографията от ъгълчетата, подаде ми я и сякаш в същия миг престана да й обръща внимание.

— По случая на сестра ми вече работи само един адвокат. Двайсет и пет годишен.

— Мисля, че ти си помогнала на Лети да убие Вейчъл Кармауч — казах аз. — Според мен доникъде няма да стигнете, преди този факт да изскочи наяве.

Тя ме изгледа втренчено като зверче, застинало в светлината на автомобилни фарове.

После напусна сградата тичешком.

Ненавиждах се за тия думи.

 

 

Израснал съм в Южна Луизиана през четирийсетте и петдесетте години. Помня игралните автомати, техните хромирани части и електрически светлини между саксиите с палми в стария хотел „Фредерик“ на главната улица; помня бордеите от двете страни на железопътните релси, минаващи покрай Рейлроуд авеню. В събота ходех да събирам парите за местния вестник, а проститутките седяха на верандите, пушеха модерните за онова време цигари с филтър и от време на време гребваха наливна бира от кофата, която сводниците им носеха от бара на Брусар. Бяха грозновати и отпуснати жени, без грим, с чорлава и мръсна на вид коса. Понякога се смееха като луди и безсмисленият, писклив смях се издигаше в жаркото небе.

Нито една не говореше с каджунски акцент и аз се чудех откъде идват. Питах се дали някога ходят на църква, имат ли роднини или деца. Веднъж видях как някакъв сводник удари една от тях — за пръв път виждах мъж да удря жена. От носа й протече кръв. Сводникът имаше зализана черна коса и пурпурни панталони, прилепнали по бедрата като на матадор.

— Взе ли си парите, хлапе? — попита ме той.

— Да, сър.

— Изчезвай тогава.

Отдалечих се с велосипеда. Когато минах отново край къщата, тя седеше на люлката до сводника, плачеше и закриваше лицето си с кухненска кърпа на червени петна, а той я утешаваше, преметнал ръка през рамото й.

Помня и хазартните клубове в области Сейнт Мартин и Сейнт Ландри през петдесетте години. Бармани, биячи и крупиета носеха значки на помощник-шерифи. На никое хлапе не отказваха достъп до алкохола или игралните маси. Жени осигуряваха джаканосите от Ню Орлиънс и едно семейство сирийци от Лафайет, а за работни места им служеха няколко каравани с климатици зад клуба. Шефът на щатската полиция се опита да въдвори ред и законност и забрани хазарта и проституцията в Луизиана, след което стана най-омразният човек в целия щат.

Повечето подобни клубове продължиха да действат и през шейсетте години. Пейшън бе права. Посещаваха ги всякакви хора. Трябваше ли Кони Дезотел да наема някого, за да открадне една стара фотография, ако беше заснета в компания на хора, които познава само бегло?

Реших непременно да разбера.

— Извинявай, че ти досаждам за такава дреболия — казах аз, когато успях да се свържа с нея по телефона.

— Радвам се, че ми позвъни, Дейв — отвърна тя.

— Имало е взлом в къщата на Пейшън Лабиш. Някой задигнал от гардероба й кутия със стари снимки.

— И какво?

— Пейшън ти била казала, че те е виждала на стара снимка. Има ли причина някой да краде подобно нещо? Например политически враг.

— Питай нещо по-лесно.

— Разбирам. Така или иначе, рекох си да проверя. Как си?

— Чудесно. Претрупана с работа и тъй нататък.

— Между другото, крадецът не е успял да задигне снимката. Тук е, при мен. На нея си заедно с родителите на Пейшън на Коледа през 1967 година.

— Може би. Не знам много за тях. Може да съм ги срещала веднъж-дваж. Дейв, когато моите политически противници искат да ме съсипят със снимки, разлепват ги по стените. Много поздрави на Бутси.

 

 

На другия ден следобед след дълго звънене успях да се свържа с Дейна Магели от полицията в Ню Орлиънс.

— Можеш ли да вземеш досието на някой си Аксел Дженингс? — попитах аз.

— Защо?

— Той, Дон Ритър и още един тип са обработили здравата Клит Пърсел близо до Кокодрай. Освен това мисля, че си струва да поогледате тоя Дженингс във връзка със смъртта на Бургойн.

— Дженингс да е застрелял собствения си партньор? Определено имаш оригинални идеи, Дейв.

— Можеш ли да измъкнеш досието?

— В момента е на бюрото пред мен. Тъкмо се канех да ти звъня заради Пърсел, Къде е той?

Хубаво се натресох!

 

 

Аксел Дженингс живееше в покрайнините, в малкото жълто бунгало на улица „Барон“, където беше израснал. Къщата имаше спретнат зелен двор, каменна веранда и алея с палми, които растяха между гаражите. Кварталът изглеждаше като някогашните квартали от времето на Втората световна война, когато хората косели тревата в събота вечер и слушали бейзболните мачове по радиоапаратите, оставени на отворените прозорци. Поне така твърдеше баща му.

Под командването на генерал Къртис Лемей бащата на Аксел бе пускал запалителни бомби върху обекти в Япония през периода между двата атомни взрива в Хирошима и Нагасаки. Атаките на Лемей не бяха свършили никаква работа. Едва след като втората атомна бомба изпари още един град, войната свърши. Повечето цивилни, особено разните миролюбци, нямаха ни най-малка представа какво е ставало там. Така твърдеше бащата на Аксел.

Аксел имаше три увлечения: огнестрелното оръжие, моделите на локомотиви и спомена за баща си, чиято армейска снимка държеше върху камината.

Членуваше в един стрелкови клуб в област Сейнт Чарлс. Почти всяка събота или неделя взимаше кутиите с ръчно напълнени патрони и трите си любими оръжия — пистолет четирийсет и пети калибър, карабина „Спрингфийлд“ с оптически мерник и цивилен вариант на автоматичната карабина М-16 — и отиваше да стреля по книжни мишени, закачени на тел пред землен насип.

Баща му често казваше, че тайната на добрата стрелба е просто да координираш прицела с ударите на сърцето и дишането си. Движението на куршума е математически предсказуемо и не зависи от друго, освен от законите на физиката. Просто трябва да превърнеш оръжието в продължение на кръвта, сухожилията и мисълта, тъй че движението на показалеца да създаде геометрично безупречно направление към целта.

Всичко е въпрос на ред и контрол.

Същото се отнася и до живота, казваше баща му. Хората вече не уважават властта. Трябва да си намериш водач, когото да уважаваш, и да заложиш цялата си вяра на него, както той залага на теб. Баща му наричаше това взаимност на личната чест.

Дневната и гостната на Аксел бяха претъпкани с електрически влакчета. Релсите минаваха по пода, масите и парчета шперплат, сложени върху дървени подпори. Лъкатушеха през картонени планини и миниатюрни гори, покрай водонапорни кули и мънички градчета; имаше фигурки на спирачи и кантонери, наслагани около релсите и стрелките, които отклоняваха локомотивите от сблъсък в последния момент, имаше звънци и мигащи светлини на прелезите.

Когато Аксел включваше всички влакчета едновременно, миризмите на топъл метал, смазка и нагорещени електрически вериги му напомняха чистия и остър барутен дъх на стрелбището.

Беше убил двама души със служебната карабина М-16, третия застреляха едновременно с Бургойн.

Преди първия случай си мислеше, че може да го мъчи съвестта.

Нищо подобно. Човекът имаше пълна възможност да напусне сградата. Вместо това пусна газовите кранчета и се накани да отмъкне детето си в гроба. Точно когато понечи да драсне клечка кибрит, на отсрещния покрив Аксел си пое дъх, бавно издиша и го простреля през двете слепоочия.

Трябва да вярваш в онова, което вършиш. Да се доверяваш на човека, от когото приемаш заповеди. И да не се оглеждаш назад. Така казваше баща му.

Сигурно е било страхотно да живееш през Втората световна война. Трудовите хора печелели добри пари, а за развлечение ходели на боулинг или играели шашки в кръчмите, вместо да смъркат кокаин в тоалетните; можело вечер да излезеш с момиче и да го изпратиш до вкъщи, без някакви изроди да ти крещят мръсотии от колите си; черните си живеели в отделни квартали. Хлапетата събирали стари вестници, железа и гуми, и ги мъкнели с колички до пожарната в помощ на военната промишленост. Врагът бил отвъд морето, а не по улиците на собствения ти град.

Момичето, с което Аксел се срещаше от време на време, една барманка на име Чери Бутера, каза, че бил потиснат, откакто Джими Бургойн загинал при престрелката край Ачафалея. Взел си няколко дни отпуск и двамата отскочили до Гранд Айл. Над залива имало буря, небето било зелено, кипналият прибой пожълтял от пясък.

— Отсреща има нацистка подводница — казал той. — Самолети на бреговата охрана са я потопили през четирийсет и втора. Жалко, че не съм живял тогава.

— Защо? — попитала тя.

— Щях да съм там. Да участвам във всичко.

Потеглили под дъжда обратно към Ню Орлиънс и пили по бира в една малка пицария на две пресечки от дома му. Банановите дървета се блъскали в стените на сградата, а сенките от неоновите реклами на витрината се стичали като водопад по лицето на Аксел.

— Някой ме следи — казал той.

— Упрекваш се, защото не беше там, когато застреляха Джими — рекла приятелката му.

Той се вторачил в нея, после извърнал очи и зареял поглед в пустотата. Обелил златистозеления етикет от биреното шише и смачкал парченцата на мънички топчета.

— Видях един човек да се навърта около прозореца ми. Тази вечер ни следеше по пътя.

— Пътят беше пуст, скъпи. Лошите хора се боят от теб. Всички го знаят.

— Жалко, че Джими го няма — рекъл той. — Как ми се иска да беше жив.

Един час преди полунощ двамата излезли през задната врата на пицарията и тръгнали по тясната уличка към колата му. Дъждовните струи се вихрели около уличната лампа, а палмовите дървета между гаражите се люшкали и тропали по дъсчените стени.

В сенките чакал човек с широкопола шапка и черен дъждобран с вдигната яка. Парчето дърво, което държал, било дебело, ръбесто и дълго около метър. По раменете и шапката му полепвали мокри листа, тъй че когато прекрачил напред, сякаш се отделило голямо парче от живия плет. Той завъртял дървото с две ръце като бейзболист и го стоварил право в лицето на Аксел.

Аксел рухнал по гръб върху кофите за боклук. По лицето му се стичали струи кръв и вода. Тогава човекът с широкополата шапка се навел и го ударил още веднъж, по гърлото и челюстта.

Когато се изправил, от периферията на шапката му течала вода. Лицето му се очертавало като тъмен овал на фона на уличната лампа.

— Плюй си на петите, ако не искаш същото — казал той на жената.

Тя се завъртяла и побягнала, хвърляйки погледи през рамо към човека с шапката. От локвите под краката й се разплисквали струи, обагрени в дъгоцветен блясък от примеса на бензин. Човекът захвърлил дървото в живия плет, после вдигнал шише от уиски и го строшил в стената на гаража.

Навел се над тялото на Аксел и светлината на лампата проблеснала върху назъбеното гърло от бутилка. Протегнатата му ръка беззвучно потънала в мрака, сякаш вършел нещо, което бил замислил отдавна и сега изпълнявал без гняв или изненада.

 

 

— Само много гадно копеле може да извърши подобно нещо, Дейв — каза Магели.

— Не е бил Клит.

— Откъде знаеш?

— Провери шофьора на Джим Гейбъл. Казва се Мика и лицето му е обезобразено.

— Защо поне веднъж не оставиш Пърсел сам да си оправя бакиите?

— Дженингс е мръсно ченге — казах аз. — Сам си го докара. Остави Клит на мира.

— Кажи го на Дженингс. Лекарите изнесоха всички огледала от стаята му.