Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (2)

2.

Клит Пърсел все още държеше частно детективско бюро във Френския квартал на улица „Сейнт Ан“ и всяка сутрин закусваше в „Кафе дю Монд“ срещу Джаксън Скуеър. Там го намерих през третата априлска събота — седнал на една сенчеста маса отвън с чаша кафе, горещо мляко и голям поднос мекици, поръсени с пудра захар.

Носеше риза от синя коприна на грамадни червени цветя, барета, бежови панталони и римски сандали. Сгънатото му сако с разпрано нагръдно джобче бе метнато върху облегалката на съседния стол. Клит имаше сресана назад пепеляворуса коса, кръгло ирландско лице и зелени очи, в които винаги трептяха искрици. Ръцете му бяха дебели и корави колкото пожарни кранове, вечно покрити с олющена кожа, защото така и не можеха да помургавеят.

Навремето в Ню Орлиънс навярно не бе имало по-добър следовател от него. Сега издирваше бегълци от съда по поръчка на Ниг Розуотър и Ситния Уили Бимстайн, които държаха бюро за изплащане на гаранции.

— Тъкмо, значи, прибирах Муцката Дотрийв — обясни той, — когато не щеш ли нейният сводник изскочи от гардероба с тесла и без малко да ми накълца гърдите. А пък само преди две седмици бях платил триста долара за тоя костюм.

— Къде е сводникът? — попитах аз.

— Като го намеря, ще ти кажа.

— Разкажи ми пак за Муцката.

— Какво има за казване? Разлепила е из целия хол вестникарски изрезки за Лети Лабиш. Питам я, да не би да си пада по мрачни истории, а тя вика: „Не, просто съм от Нова Иберия“. Тогава казвам: „Да не би там в Нова Иберия знаменитостите ви да са все със смъртни присъди?“. А тя отвръща: „Мий си зъбите по-често, дебелако, а не е зле и да смениш дезодоранта“.

Той лапна една мекица, втренчи се в мен и задъвка.

— За какво я съдят? — попитах аз.

— Проституция и притежаване на наркотици. Разправя, че онзи, дето я арестувал, бил от отдела за борба с порока. Най-напред я изчукал, после пъхнал дрога в чантата й. Обещал да свали обвинението за наркотици, ако бута редовно на него и някакъв чиновник от управлението.

— Мислех, че управлението е прочистено.

— Аз също. — Клит избърса устни с книжна салфетка и взе сакото си. — Ела да оставя това при шивача и после ще те откарам до социалните грижи.

— Нали каза, че си я прибрал?

— Обадих се на Ниг да погледне през пръсти. Не ме разбирай погрешно, мой човек. Нейният сводник е Клъм Чевръстия. Ако Муцката продължи със занаята, онзи отново ще я приклещи.

 

 

Спряхме под едно дърво пред жилищата на социалния отдел и тръгнахме през прашната детска площадка към двуетажната тухлена сграда със зелени черчевета и малка зелена веранда, където живееше Муцката Дотрийв. Минахме край едно замрежено прозорче и Клит размаха длан пред лицето си. Надникна през мрежата, после заудря с юмрук по рамката.

— Пусни водата и отвори предната врата — подвикна той.

— За теб — веднага, шишко — отвърна глас отвътре. — Само недей пак да ми стъпваш на кантарчето в банята, че миналия път съвсем го потроши.

— Ще взема да се хвана на работа в зоопарка — каза Клит, когато минахме на предната веранда. — Не издържам вече.

Муцката ни отвори вратата и влязохме. Беше с рязани джинси и тениска. Имаше много тъмна кожа и гъста лъскава коса до раменете. Очите й бяха колкото десетцентови монети.

— Това е Дейв Робишо — представи ме Клит. — Работи в отдел „Убийства“ на област Иберия. Приятел на Лети Лабиш.

Тя приведе глава настрани, сви устни и зареса косата си с пръсти. Беше с високи токчета и бедрата й изпъваха джинсите.

— Що не вземеш за разнообразие да си размърдаш ума вместо задника? — попита Клит.

— Той какво иска от мен? — заинтересува се тя.

— Защо си събирала онези изрезки за Лети? — попитах аз.

— Бяха за Чевръстия — отговори тя.

— Знаеш ли откъде му е прякорът? — обади се Клит. — Веднъж накълца с бръснач лицето на едно момиче.

— Още те обичаме, шишко — рече тя. — Всички тук страшно си падаме по теб.

— Мразя тая работа — каза Клит.

Лекичко хванах Муцката за лактите. За момент кокаиновият блясък изчезна от очите й.

— Лети Лабиш вероятно ще бъде екзекутирана — подхванах аз. — Мнозина смятат, че това не бива да стане. Знаеш ли нещо, което може да й помогне?

Муцката неуверено нацупи малките си червени устни. В очите й избиха сълзи. Дръпна се и ми обърна гръб.

— Имам алергия — извини се тя. — Затова непрекъснато кихам.

Лавицата над камината беше украсена с червени и сини стъклени свещници. Приведох се и измъкнах от огнището изгоряла вестникарска снимка на Лети. Образът й личеше едва-едва върху полупрозрачната пепел. Откъм вратата полъхна вятър, вестникът се разпадна и литна нагоре в комина като ято сиви молци.

— Магии ли си правила, Муцка? — попитах аз.

— Да не мислиш, че щом работя по гръб, непременно съм тъпа и суеверна? — отвърна тя. После се обърна към Клит. — По-добре си върви, шишко. Заедно с тоя приятел. Вече не си забавен.

 

 

В неделя сутринта отидох на литургия с жена си Бутси и доведената си дъщеря Алафеър, после подкарах към дома на Лабиш край реката.

Пейшън Лабиш събираше с гребло листата по двора и ги гореше в ръждив варел. Беше с мъжки обувки, работни панталони и смачкана памучна риза, вързана под гърдите. Чу стъпките ми и се озърна с усмивка. Маслинената й кожа беше осеяна с лунички, мускулестият гръб издаваше дълги години работа на полето. Гледайки приветливото й лице, никой не би се досетил, че всекидневно скърби за сестра си. Но скърбеше наистина и според мен малцина знаеха до каква степен.

Тя хвърли в огъня наръч листа и орехови черупки. Над варела се надигнаха тежки облаци пушек, сякаш вътре гореше влажна сяра. Пейшън размаха стар вестник пред лицето си вместо ветрило.

— Открих в Ню Орлиънс двайсетгодишна проститутка, която май много се вълнува от случая на сестра ти — съобщих аз. — Казва се Муцката Дотрийв. Родом е от Нова Иберия.

— Не съм я чувала.

— А някой си Клъм Чевръстия?

— О, да. Клъм не се забравя лесно.

Тя цъкна с език и пак размаха греблото.

— Откъде го познаваш? — попитах аз.

— Родителите ми търгуваха с дрога. Дълго време и Клъм беше в бизнеса.

Очите й изведнъж изгаснаха, сякаш се взираше в някаква далечна мисъл.

— Какво ти каза онова черно момиче?

— Нищо.

Тя кимна. Очите й бяха все тъй прозрачни и неразгадаеми. После каза:

— Според адвокатите все още имаме шанс във Върховния съд. Всяка сутрин се събуждам и си мисля, че може всичко да се оправи. Нов процес, нови съдебни заседатели, като онези, дето ги показват по телевизията как освобождават изтормозени жени. После слагам кафето на печката и целият ден е пълен с паяци.

Гледах я изотзад как събира листата. Тя спря и се обърна.

— Има ли нещо?

— Не споменах, че Муцката Дотрийв е черна — казах аз.

Тя отметна кичур коса от ъгълчето на устните си. Сред пушека откъм огъня кожата й изглеждаше суха и хладна. Държеше греблото здраво, с вдигнати рамене.

— Какви са шансовете бяло момиче да работи за Чевръстия?

Не отговорих. Тя зарея очи из двора.

— Пак ще се обадя — казах накрая аз.

— Бас държа, че ще се обадиш, хубавецо.

 

 

Давах лодки под наем и държах магазинче за стръв край реката близо до остров Ейвъри, южно от Нова Иберия. Къщата, която баща ми бе построил някога от кипарисово дърво, се издигаше на склона над черния път. Върху широката веранда и покрива от ръждива гофрирана ламарина падаше сянката на клонести орехи и зимни дъбове. Лехите отпред бяха засадени с рози, импациенси, хортензии и хибискус, а в задния двор имахме обор за коня на Алафеър, зайчарник и езерце с патици. От верандата можехме да гледаме между дърветата към малкото бетонно кейче, магазина за стръв и тресавището отсреща. По залез-слънце сгъвах брезентовия навес над кея и включвах наниз електрически крушки, които осветяваха гъсталака от водни лилии и лястовиците, гонещи насекоми около дървените колони. Всяка нощ из небето над залива танцуваха летни мълнии — огромни бели завеси, които безшумно пресичаха стотици километри за броени секунди.

Обичах мястото, където живеех, и къщата, която баща ми бе построил със собствените си ръце греда по греда, а най-много обичах хората в тази къща.

В неделя двамата с Бутси вечеряхме на сгъваема маса под мимозата в задния двор. Гальовният вятър ухаеше на сол и хайвер. Под лъчите на изгряващата луна виждах как се полюшва младата захарна тръстика в нивата на съседа.

Бутси донесе поднос с печени яйца, резени шунка, лук и домати, после наля две чаши чай с лед и сложи вътре по стръкче мента. Косата й имаше цвят на пчелен мед и тя я подстригваше късо отзад. Никога не съм виждал жена с по-красиво лице. То имаше цвят на току-що разцъфнала роза. Когато се любеше или беше ядосана, леко се изчервяваше по шията и бузите.

— Видя ли се днес с Пейшън Лабиш? — попита тя.

— Да — отвърнах аз. — И малко съм разтревожен.

— Защо?

— Клит беше спипал в Ню Орлиънс една проститутка, която събира изрезки за Лети. Попитах Пейшън дали я познава. Тя отрече, но после се изтърва и каза, че онази е негърка. Защо й е да ме лъже?

— Може би просто е предположила.

— Мислиш ли, че цветнокожите имат навика да правят унизителни предположения за хора от своята раса? — попитах аз.

— Много си тактичен, няма що.

— Извинявай.

Тя ме чукна по ръката с лъжицата си. В този момент откъм кухнята долетя телефонен звън.

Влязох и вдигнах слушалката.

— Имам сведения за Клъм Чевръстия — съобщи Клит. — След около два часа ще бъде в един бардак в Бейтън Руж. Близо до кръстопътя на Хайланд Роуд и магистралата. Чуваш ли ме?

— Да. Просто съм малко уморен.

— Мислех, че искаш да разбереш нещо повече за онези изрезки.

— Няма ли начин да го спипаме друг път?

— Чевръстия е подвижна мишена — каза той.

 

 

Метнах на дясната седалка на камионетката армейския пистолет четирийсет и пети калибър, който си бях донесъл от Виетнам, и подкарах по шосето до Лафайет, после отбих по I-10 през низините край залива Ачафалея. Надигна се вятър, заваля и блатата от двете страни на магистралата заприличаха на матово стъкло. Стърчащите от водата върби и кипариси тъкмо започваха да се разлистват. Вятърът огъваше клоните им и тласкаше вълните из залива срещу колоните на изоставените нефтени платформи. Пресякох придошлата река Ачафалея, която бе заляла горите по двата бряга, после мочурищата останаха назад, магистралата продължи отново през ниви и пасище, а далече отпред се появи мостът през Мисисипи и сиянието на Бейтън Руж.

Минах през града, после завих на изток по Хайланд Роуд, отново излязох в полето и отбих по насипан с мидени черупки път, който водеше към малка горичка. Видях кафявия кадилак на Клит паркиран до бяла бетонна сграда с шперплат по прозорците. Още една кола — нов буик със затъмнени стъкла — беше оставена до групичка занемарени бананови дръвчета. Иззад шперплата на втория етаж се процеждаше светлина. Светеше и в бараката, изградена на покрива над стълбищната шахта.

Сложих си кобура, излязох от камионетката и тръгнах към предния вход. Дъждът бе спрял, но вятърът продължаваше да фучи из дърветата над главата ми. По тъмносинята боя на буика лъщяха грамадни капки.

Чух стъпки по покрива, после мъжки вик и трясък от падането на нещо тежко през клоните.

Измъкнах пистолета от кобура, заобиколих сградата отстрани и погледнах към покрива. Видях как Клит Пърсел се приведе през ръба, погледна надолу и пак се отдръпна.

Върнах се към предната врата, изкачих стъпалата и попаднах в коридор, отрупан с боклуци и паднала мазилка. Светеше само една стая. Вратата беше отворена и видях легло с червени сатенени чаршафи, а до него видеокамера на триножник.

Продължих да се изкачвам към покрива. Излязох върху насипаната с чакъл площадка и видях как Клит сграбчи някакъв негър за яката и колана, засили се към ръба и го метна в короната на близкото дърво.

— Какво правиш? — попитах смаяно аз.

— Снимаха групов секс с две шестнайсетгодишни момичета — обясни Клит. В кобура под мишницата му зърнах синкавочерен револвер трийсет и осми калибър. От задния му джоб стърчеше къса палка. — Чевръстия и неговите приятелчета са се насочили към кинобизнеса. Нали, Чевръст?

Той подритна крака на един мулат, прикован с белезници за пожарната стълба. Мулатът имаше тюркоазни очи, помътнели около ирисите. Сив и сбръчкан белег от изгаряне загрозяваше едната му буза. Косата му беше почти бяла, права като на европеец и късо подстригана; тялото му лъщеше от пот, а ръцете бяха покрити със затворнически татуировки.

— Робишо? — промърмори той, след като се вторачи в лицето ми.

— Защо Муцката Дотрийв събира статии за Лети Лабиш? — попитах аз.

— На нея мозъкът й е в задника. Там му е мястото. Слушай, твоят човек малко се поувлече. Що не вземеш да се намесиш?

— Той не ме слуша много-много — рекох аз.

— Време ти е за полет, Чевръст — обяви Клит. — Само че не съм сигурен дали пак ще улуча онуй дърво.

Той извади револвера от кобура и ми го подхвърли, после се приведе, отключи белезниците и с едно дръпване вдигна Чевръстия на крака.

— Погледни през ръба, Чевръст. Ще си потрошиш кокалите, гарантирам. Последен шанс, мой човек.

Чевръстия въздъхна и вдигна длани пред себе си, сякаш успокояваше неразумен противник.

— Рекох ти бе. Муцката действа самосиндикално. Де да я знам що го прави.

— Грешен отговор, говедо — ревна Клит и хвана с едната ръка колана на Чевръстия, а с другата го стисна за врата.

Чевръстия извъртя лице към мен и в отворената му уста лъснаха златни и сребърни зъби. Дъхът му вонеше на страх и гнили скариди.

— Робишо, името на майка ти беше Мей… По баща… чакай малко… да, Гилъри. Така я знаеха — Мей Гилъри.

— Какво? — сепнах се аз.

Той тревожно облиза устни.

— Тя раздаваше карти и от време на време вдигаше краката. Зад един клуб в област Лафурш. Беше някъде към шейсет и шеста или шейсет и седма година.

Клит ме гледаше втренчено.

— Ей, духач, белята си дириш — подметна той на Чевръстия.

— Натискаха я в една кална локва, додето се удави — каза Чевръстия.

— Удавили са я! Я повтори! — изръмжах аз и посегнах с лявата си ръка към ризата му, а с дясната вдигнах револвера на Клит.

— Онези ченгета бяха продажни — каза Чевръстия. — Работеха за джаканосите. Тя ги видяла да убиват някого. Натиснаха я в калта, после метнаха трупа в реката.

Клит се озова между него и мен, блъсна ме назад и бутна револвера настрани.

— Погледни ме, Жилка! Зарежи! Трай, че ще взема да те халосам, мой човек… Да, точно така. Тъй де, нали бяхме ченгета навремето. Железните невъзмутими близнаци от отдел „Убийства“.