Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (4)

4.

В понеделник потеглих към женския затвор в Сейнт Гейбриъл, на петнайсетина километра южно от Бейтън Руж, където изчаках надзирателката да доведе Лети Лабиш в стаята за свиждания. Заварих двама журналисти от църковната телевизия, мъж и жена, да си събират багажа.

— Лети ли интервюирахте? — обърнах се аз към жената.

— О, да. Историята й е трагична. Но и прекрасна — отговори тя. Беше на средна възраст, руса и хубавичка, с дребно, стегнато тяло в розов костюм.

— Прекрасна? — повторих аз.

Тя вдигна лице към мен. В сините й очи трептеше напрегнато желание да обясни.

— Да, от християнска гледна точка. История за опрощение и надежда.

Забих поглед в пода и мълчах, докато двамата си тръгнаха заедно с екипа.

По някое време в стаята влезе Лети със затворнически гащеризон и белезници на ръцете. Надзирателката до нея беше мършава като точилка, румена, с кестенява коса и мускулести ръце като на ирландска перачка. Тя отключи белезниците и разтри китките на Лети.

— Май съм ги стегнала повечко — рече тя. — Добре ли ще ти е тук, скъпа?

— Нищо ми няма, Телма — отвърна Лети.

Лично аз не бих различил Лети от нейната близначка, ако не беше татуираната на шията й роза със зелени листа. Имаха еднаква кожа, еднаква светлокестенява коса със златисти кичури и дори еднакво мощно физическо излъчване. Тя седна зад дървената маса срещу мен с изпънати рамене и скръсти ръце.

— Ще те показват по кабелната телевизия, а? — подхвърлих аз.

— Да, беше много вълнуващо — потвърди. После забеляза изражението ми и добави: — Не одобряваш ли?

— Щом е добре за теб, всичко е наред, Лети.

— Мисля, че са добри хора. Бяха много мили с мен, Дейв. Предаването им стига до милиони домове.

Тогава усетих изгарящия я страх, готовността й да повярва, че някакви готованци и шарлатани могат да променят нейната съдба или поне да се заинтересуват искрено какво ще я сполети, видях ужаса и тревогата, които обгръщат сърцето й като мразовит облак, когато се събужда сутрин с още един ден по-близо до смъртоносната инжекция. Колко време й оставаше? Шест седмици? Не, вече пет седмици и четири дни.

Спомних си кадрите, които показваха Лети на литургия в църковния параклис — първо коленичила пред кръста, после как се надига с умолително събрани над главата ръце. Гледката беше мъчителна. Но аз отдавна бях разбрал, че ако сам не си минал през Гетсиманската градина не бива да съдиш онези, чиято съдба ги тласка натам.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за една негърка на име Муцката Дотрийв? — попитах аз.

— Какво?

— Познаваш я, нали?

— Може и да съм чувала името, но не помня — каза тя.

— Защо двете с Пейшън не искате да ми се доверите?

Тя се загледа в костеливите си длани. После произнесе:

— Онова, което искаш да разбереш, няма да помогне. Остави го.

Едната й ръка нервно се разтвори и пак се сви върху масата. Дланта й беше златиста, лъскава от пот, ноктите ниско изрязани. Хванах я за ръката.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Но не беше добре. Виждах как трептят вените по шията й, виждах побледнелите ноздри. Тя преглътна на сухо, когато отново погледна към мен, като се мъчеше да задържи в очите си прословутия блясък на разкаянието.

— Никой не е длъжен да бъде вечно храбър — рекох аз. — Няма нищо лошо в това да те е страх.

— Не, лошо е. Лошо е, ако си вярващ.

Нямах какво да отговоря. Сбогувах се и излязох навън, където има вятър, зелена трева, слънчеви лъчи и дървета на фона на небето. Знаех колко лесно е да загубиш всичко това.

 

 

Когато се прибрах вечерта, Клит Пърсел се подпираше на парапета в края на кейчето, ядеше свински пръжки от книжна торба и от време на време изтръскваше ръце над водата. Червеното слънце залязваше зад дъбовете и орехите в двора, а блатото се изпълваше със сенки и над изсъхналите кипариси кръжаха лешояди.

Слязох на кея и се подпрях до Клит.

— Луната изгрява — рекох аз. — Искаш ли да метнеш въдицата?

— Днес ми се обади Клъм Чевръстия. Казва, че здравата е загазил по наша вина.

Той измъкна с два пръста една пръжка от торбата и я лапна.

— Гейбъл е насъскал ченгета по него, така ли?

— Прибрали го в една килия с някакви типове от Арийското братство. Избили му два-три зъба.

— Кажи му, че ако пропее, ще уредим нещата.

— Той е дребна риба, Дейв. Там е бедата. Би проговорил, само че няма какво да каже.

— Животът е тежък.

— Да, и аз тъй му рекох. — Клит отвори кутия бира и подпря лакти на парапета. Вятърът разлюля бамбука и върбите по брега. — Чевръстия смята, че може да го очистят. Много ти здраве, тъй му рекох, но не бих искал да стане заради мен. Виж какво, Чевръстия все пак е печен. Щом е напълнил гащите от шубе, значи има защо. Слушаш ли ме?

— Аха — промърморих разсеяно аз.

— Джим Гейбъл се е пищисал заради теб. Иска да става шеф на щатската полиция. Помниш ли онова черно семейство, дето го претрепаха с пушки преди десет години? В социалните жилища. Мъжът беше издал някакви наркодилъри и те го очистиха заедно с жена му и детето. Чух, че Гейбъл притиснал човека и работата излязла извън контрол.

— Чакай да кажа на Бутси, че съм се прибрал, и после ще изкараме лодката — предложих аз.

Клит дояде пръжките, смачка торбата и я метна във варела за смет.

— Винаги съм се чудил какво е да разговаряш с пън — процеди той.

 

 

По онова време губернатор на щата беше един почти двуметров популист на име Белмънт Пъг, израснал в семейство на изполичари от малко градче край река Мисисипи северно от Бейтън Руж — безволеви, неграмотни хора, които продаваха орехи, беряха памук или царевица и нерядко биваха наричани „бял боклук“. Но макар че стояха по-долу от негрите в своята община, те никога не бяха проявявали интерес към Ку Клукс Клан, нито пък лоши чувства към цветнокожите.

С Белмънт ме запозна братовчед му Дикси Лий Пъг към края на петдесетте години, когато бяхме студенти в Сейнт Луис. По-късно Дикси Лий стана най-прочутият бял изпълнител на блус от онова поколение и по слава отстъпваше само на Елвис. Двамата с Белмънт се учеха да свирят на пиано в един и същ негърски бар, само че после на Белмънт му захлопа дъската и реши да прави кариера като проповедник. Пъдеше демони, укротяваше змии и пиеше отрова пред тълпи фанатични селяци из цяла Луизиана. Покръстваше негри и бели бедняци в реки с толкова кална вода, че биха задръстили всяка канализация, а от гъсталаците водни лилии го наблюдаваха алигатори и отровни змии.

Но даренията, които получаваше, бяха твърде оскъдни и затова си изкарваше хляба с разносна продажба на перилни препарати, метли и четки. От време на време спираше в Нова Иберия и ме канеше на обяд в бара на Прово. Беше учил в колежа само една година, но гордо твърдеше, че се самоусъвършенства. Взимаше книги от библиотеките и четеше по половин час сутрин преди закуска и вечер преди лягане. Всеки ден усвояваше по една нова дума от енциклопедията, а за да усъвършенства способностите си за „интелектуално мислене“, правеше всички сметки на ум. Всеки ден вършеше по едно добро дело за другите и както сам казваше „плюс едно добро дело за мен, нали съм тръгнал нагоре“.

За да пести, спеше в колата си, хранеше се по за половин долар в билярдните зали, а понякога се къпеше с градински маркуч зад църквата петнайсет минути преди проповедта.

После Белмънт откри карнавала на луизианската политика и се почувства като душевноболен, който попада в специализиран парк за малоумни и изведнъж осъзнава, че животът надхвърля и най-смелите му мечти.

Вестникарите го нарекоха „най-хипнотичният южняшки оратор след Хюи Лонг“.

По време на кампанията му за втори губернаторски мандат противниците пръснаха слухове, че Белмънт е пияница и тайно посещава някаква мулатка от Виксбърг, която му родила близнаци. Списание „Тайм“ обяви, че с него е свършено. Бившите му колеги фундаменталисти публично го заклеймиха от всеки амвон в щата. Белмънт излезе в едно национално религиозно предаване и опита да се разкае публично. Нищо не излезе.

На Четвърти юли организира в Бейтън Руж политически митинг с барбекю. Раздаваха безплатно бира, печена царевица и пилешко — според злите езици парите за това идвали от участието му в хазартния бизнес в Чикаго и Лас Вегас. Белмънт се изкачи в каросерията на обикновен камион, а оркестърът му засвири песента „Портокалов цвят“. Той пък свиреше на хармоника пред микрофона и изпод каубойската му шапка се стичаше пот. Когато изпълнението свърши, почти нямаше аплодисменти — публиката чакаше да чуе какво ще каже Белмънт Пъг за греховете си.

Той беше с безупречно лъснати червени каубойски ботуши, бял костюм, синя риза и вратовръзка на цветя. За да не се привежда, дръпна микрофона от ниската стойка и го стисна в огромния си юмрук.

Лицето му беше сериозно, гласът омайно сладък.

— Знам, че всички сте чували какво ли не за своя губернатор — каза той. — Няма да ви залъгвам. Дълбоко съм наскърбен. Говоря с болка на сърце.

Помълча и си пое дъх. Коленете му се подгънаха леко, сякаш събираше в гърдите си огромно количество въздух.

— Но сега съм дошъл да ви кажа… Да кажа, че когато и да било, където и да било, който, и да било… — Той енергично тръсна глава и гласът забълбука в гърлото му, сякаш се мъчеше да овладее чувствата си. — Повтарям, който и да било може да заложи на Белмънт Пъг капан с пиене и жени… — Вече приклекнал, той се ухили от ухо до ухо, и изведнъж изрева: — И, бога ми, няма начин да не го хване!

Публиката изпадна в транс.

Същата седмица цената на маслодайната роза се вдигна и настана икономически подем. Белмънт бе преизбран с впечатляващо мнозинство.

 

 

На другия ден късно следобед надникнах през мрежестата врата на магазинчето за стръв и видях черния крайслер на Белмънт паркиран до кея. Самият Белмънт крачеше право към мен. Помощниците му понечиха да го последват, но той ги отпъди с каубойската си шапка, после чукна с нея по бедрото си, сякаш се отупваше от прах. Стори ми се навъсен, с дълбоко хлътнали очи. Той въздъхна, смачка с юмрук горнището на шапката и пак си я сложи точно преди да влезе в магазина. Когато пресече прага, вече пак се усмихваше.

Петнайсет минути по-късно бяхме в едно заливче на километър и половина надолу по течението, сред гъсталак от върби и кипариси. Седнал на кърмата, Белмънт метна въдицата към водните лилии и бавно я изтегли назад през мътната вода. Имаше тясно лице, дълги зъби, светли очи и прошарена коса, провиснала пред очите. Каубойската шапка със сребристо ширитче, която носеше буквално навсякъде, беше безформена и зацапана с петна от пот.

— Интересуваш ли се от Светото писание, Дейв? — попита той.

— Не особено.

— В Стария завет пише, че едва-що слязъл от връх Синай с Десетте Божии заповеди, Моисей избил към двеста човека. Съвсем наскоро Господ му бил говорил от пламтящия храст, но Моисей сметнал за уместно да изтреби тези хора.

— Нещо не те разбирам, Белмънт.

— Подписвал съм смъртни присъди на шест души. Всеки един от тях беше жесток убиец и според мен не заслужаваше милост. Но сериозно съм разтревожен от случая с онази Лабиш.

Аз оставих въдицата на пейката.

— Защо?

— Защо ли? Та тя е жена, за бога.

— Това ли било?

Той пропъди един комар от лицето си.

— Не, не е това. Свещеникът в моята църква я познава и казва, че наистина се е покаяла. Че може би е от малцината избрани да носят Божията светлина. Имам си предостатъчно грехове, та не искам да поемам и вината за смъртта на тази жена.

— Знам как да се измъкнеш.

— Как?

— Откажи да екзекутираш когото и да било. Престани да се занимаваш със смъртните присъди.

Той запокити въдицата си към един кипарис и я загледа как потъва сред водораслите.

— Сигурно и хонорар ще искаш за съвета, а?

— И още как — рекох аз.

— Дейв, аз съм губернатор на тоя проклет щат. Не мога да се изправя пред цяла зала полицейски служители и да им заявя, че няма да подписвам смъртни присъди, защото се боя за душата си.

— Има ли друга причина?

За момент той извърна лице към сенките. Почеса се по тила.

— Някои хора казват, че може би имам шанс за вицепрезидент. Не е моментът да се разнежвам с престъпниците, особено такива, дето кълцат с кирка държавни служители.

— Не знам какво да ти кажа — отвърнах аз, опитвайки да прикрия разочарованието в гласа си.

Той размаха ръце из въздуха.

— Ще заръчам на службата против комарите да бомбардира това място… Ех, господи, мислех си, че най-сладкото на света са жените и пиенето. От мен да го знаеш, изобщо не могат да се мерят с политическата амбиция.

 

 

На следващата сутрин една млада негърка влезе в областното шерифско управление, мина по коридора до кабинета ми и почука с пръст по стъклената врата. Беше облечена с лавандулова пола, бяла блуза и лавандулови обувки на висока платформа. На рамо носеше пеленаче.

— Муцка? — изненадах се аз, отваряйки вратата.

— Преселвам се тук. При леля ми в Лоровил. Трябва да ти кажа нещо — заяви тя, после влезе и седна, преди да отговоря.

— Какво става? — попитах аз.

— Клъм Чевръстия, това става. Разправя, че щял да очисти тебе и дебелака.

— Клит Пърсел ли имаш предвид?

— Дебелакът го опозори на онзи покрив, би го, хвърли приятелите му през дървото. Попитах защо има зъб и на теб. Той рече, че си го изложил пред някакви хора.

— Какви хора?

Тя извъртя очи към тавана.

— Да не мислиш, че ще ми обяснява? Страх го е. Някой му рекъл да разчисти кашата, инак нямало вече да обикаля по улиците. Щом Клъм Чевръстия се е уплашил от някого, не искам да имам нищо общо.

Тя прехвърли бебето на другото рамо.

— Умна жена си, Муцка.

— Затова получавам социални помощи и живея при леля си.

— Онзи ден, когато убиха Вейчъл Кармауч, едно дванайсетгодишно черно момиче въртеше машинка за сладолед на верандата му. Беше преди осем години. Ти си на двайсет, нали?

— Много разсъждаваш. Вземи да спортуваш с дебелака, помогни му да отслабне, намери си някакво занимание, та да не си претоварваш мозъка.

— Какво стана в къщата на Вейчъл Кармауч онази вечер? Защо не ми казваш?

— Той искаше да живее много лошо, това стана. И не получи прошка, защото не я заслужаваше. Мене ако питаш, и на оня свят няма да му простят.

— Ти видя как стана всичко, нали?

— Аз си знам.

— Тормозеше ли те? Затова ли дойде Лети?

Личицето й стана замислено.

— Трябва да ти измисля някакво име. Може би индианско, нещо като човекът, който вечно задава въпроси и не слуша отговорите. Само че май е много дълго, а? Ще си помисля.

— Ха-ха, много смешно — сопнах се аз.

— Тая история не те засяга, тъжни човече. Зарежи я, преди някой да е пострадал. Да ти кажа ли нещо за Чевръстия? Гърмящата змия трака, преди да ухапе. Чевръстия не. Той е левак. Затова прави нещо с дясната си ръка, вади от джобовете едно-друго. Ти гледаш тази ръка, а той се хили и разговаря. Изведнъж лявата му ръка полита насреща ти като змийска глава. Чат-чат-чат. Не те лъжа.

— Ако Вейчъл Кармауч ти е посегнал, ще имаме доказателство, че е посягал на Лети и Пейшън — подхвърлих аз.

— Сега трябва да храня бебето. Предай на дебелака какво казах. Без него вече няма да е забавно.

Тя стана от стола, намести бебето по-нагоре и излезе навън, без да обръща внимание на зяпналите я ченгета в коридора.

 

 

Кони Дезотел беше главен прокурор на Луизиана. Когато станеше дума за кариерата й, вестниците винаги споменаваха, че е от работническо семейство и че докато следвала вечерно в Ню Орлиънс, работела в пътната полиция. Завършила с пълно отличие. Не се омъжила и влязла в редиците на онези служители, за които професията е една безконечна стълба към все по-високи нива на успех.

Бяхме се срещали само веднъж, но когато в сряда следобед позвъних в кабинета й в Бейтън Руж, тя се съгласи да ме приеме на другия ден. Също като шефа си Белмънт Пъг, Кони Дезотел държеше на равноправието. Или поне полагаше големи усилия да създаде такова впечатление.

Имаше маслинена кожа и стоманеносиня коса, просветляла по крайчетата от слънцето. Беше облечена в сив костюм със сребърно ангелче на ревера. Когато влязох в кабинета, тя бе преметнала крак върху крак и държеше химикалка над някакъв документ върху бюрото си — досущ като на картинка, изразяваща едновременно власт, спокойствие и енергия.

Но за разлика от изполичаря популист Белмънт Пъг, който беше толкова наивен, че очакваше партиите наистина да се грижат за бедняците, очите на Кони Дезотел оценяваха събеседника най-спокойно, без извинение за нахалството и за факта, че те оглеждат като евентуален противник.

— Срещали сме се преди години, на Марди Гра^[1] — каза тя.

Извърнах очи настрани.

— Да, тогава все още бях полицай в Ню Орлиънс. А вие работехте в кметството.

Тя се усмихна леко, но очите й се замъглиха, сякаш вече преставах да бъда сериозно събитие в нейния ден.

— С какво мога да ви услужа, детектив Робишо? Детектив сте, нали?

— Да. Научих от информатор, че през 1966 или 1967 година двама полицаи, подкупени от джаканосите, са убили една жена в област Лафурш. Моминското й име е Мей Гилъри.

— От кой отдел са били?

— Информаторът не знаеше.

— Открихте ли официални сведения за престъплението?

— Никакви.

— А трупът?

— Доколкото знам, не е намерен.

— А съобщения за изчезване?

— Няма никакви документи, мис Дезотел.

Тя остави писалката, приведе се напред и зарея поглед в пространството.

— Ще се обадя на властите в област Лафурш. Но цялата работа ми прилича на задънена улица. Кой е информаторът?

— Един сводник от Ню Орлиънс.

— Защо се е разприказвал чак сега?

— Един мой приятел се канеше да го хвърли от покрива.

— А, сега вече става малко по-ясно. Клит Пърсел ли е въпросният приятел?

— Познавате ли Клит?

— О, да. Доста хора настояват да му отнемем детективското разрешително. Всъщност досието му е при мен. — Тя дръпна едно от чекмеджетата и извади папка, пълна с полицейски отчети, дебела разпечатка от Националния център за информация по престъпността и жалби от целия щат. — Я да видим… Убил е свидетел по федерално дело, откраднал бетонобъркачка и напълнил с бетон открит спортен автомобил, разрушил с фадрома вила за половин милион край езерото Поншартрен. Освен това отключил колата на Боби Ърл, паркирана до яхтклуба и уринирал по седалките и таблото. А казвате, че напоследък почнал да хвърля и хора от покривите, така ли?

— Грешка на езика — бих отбой аз.

Тя погледна часовника си.

— Съжалявам. Закъснявам за обяд. Оставете ми телефона си и ако узная нещо, ще ви позвъня.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

— Как беше името на жертвата?

— Мей Гилъри. По мъж — Робишо.

— Роднини ли сте?

— Беше ми майка. Тъй че няма да се откажа лесно, мис Дезотел.

Погледът й отново стана пронизващ, сякаш изведнъж бе отхвърлила всичките си предишни преценки за мен.