Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (10)

10.

В събота се събудих още преди изгрев-слънце, за да помогна на стария негър Батист, който работеше за мен. Заедно отворихме магазинчето за стръв и запалихме барбекюто, на което приготвяхме печени пилета и наденички за клиентите. Откачих от веригата домашния любимец на Алафеър, трикракия енот Трипод, и го сложих върху зайчарника с паничка вода и паничка рибешки вътрешности. Той обаче скочи долу и полюшвайки задница тръгна пред мен към кея през дъбовата горичка.

Трипод и Батист бяха воювали години наред. Енотът докопваше надениците и ги гризеше на парчета върху тезгяха, унищожаваше цели кутии шоколад и сладкиши, а Батист го гонеше по кея с метлата и се заканваше да го направи на яхния. Но накрая двамата сключиха примирие, може би поради напреднала възраст или пък просто защото разбраха, че няма оправия. Сега щом го пуснехме, Трипод обикновено отиваше към магазина, отваряше мрежестата врата и се качваше да дреме на хладилника зад тезгяха. Миналата седмица бях видял Батист да се носи по реката с моторна лодка, а Трипод седеше на носа, изпънал глава срещу вятъра като украшение на старовремски кораб.

Когато влязох в магазина, Батист пиеше кафе и гледаше през мрежата към мочурището.

— Виждал ли си някога такава червена луна по това време на годината? — попита той.

— Ветровито е. Много прах има във въздуха — казах аз.

Батист беше едър мъж, с бицепси като топки за крокет; работният гащеризон и бялата тениска изглеждаха като пришити за кожата му.

— Старите хора казват, че в робските времена щом изгреела такава луна, поливали земята със свинска кръв — продължи Батист.

— Защо?

— За да растат по-едри царевицата и тръстиката — отговори той. — И пак затуй някои хора убиват алигатор и го заравят в нивата. Видях Клит Пърсел с Пейшън Лабиш.

— Тъй ли?

— Онези момичета са голяма беля, Дейв. Техните бяха сводници.

— Понякога и от гнило дърво се раждат добри ябълки — рекох аз.

— Туй го разправяй на онзи, дето изяде кирката.

— Мисля, че сам си го беше изпросил — възразих аз.

Трипод се изкатери на тезгяха и започна да души буркана с туршия. Батист го взе върху сгънатия си лакът. Опашката на енота беше на черни и сребристи ивици и се полюшваше напред-назад между краката му.

— Като бях малък, у дома бяхме десет хлапета. Всяка сутрин мама ни даваше сухари, ама нямаше с какво да ги мажем. Затова тя държеше на масата буркан смокиново сладко. Търкахме сухарите по стъклото и ги ядяхме. Всички се смеехме, като го правехме. Всеки се сблъсква с такова стъкло по пътя си, Дейв. Ама туй никому не дава право да убива хората.

— Какво общо има това с Клит и Пейшън, Батист?

— Знам ги онез момичета от ей такива. Видиш ли едната, все едно си видял и другата. Никога не се деляха на повече от две крачки.

— Прекалено е рано за спорове, колега — казах аз.

— Че кой спори? Истината си е истина. Нямам какво да доказвам.

Той излезе навън в мекото синьо утро, сложи Трипод на парапета и се зае да мие масичките на кея. Мътната червена луна висеше точно зад главата му.

 

 

По-късно същата сутрин напълних цял плик с черно-бели снимки на убития Вейчъл Кармауч и подкарах към изоставената му къща край реката. Целият имот изглеждаше съсипан от някогашното злодеяние. Дворът тънеше в плевели, по верандата се въргаляха вехти гуми и бали посивяло сено. Под стряхата бръмчаха гнезда на оси, а строшеният ветрен двигател потракваше безцелно под горещия сух вятър.

Заобиколих ъгъла, пресъздавайки мислено пътя на Лети от задната веранда до задния двор на нейната къща, където бе смъкнала обувките и халата си, за да се измие с градински маркуч. Ключалката на задната врата беше изкъртена и когато я бутнах, долният ръб застърга по издутия линолеум.

Беше задушно като в селски нужник през лятото, миришеше на тор от прилепи и локвички застояла гореща вода по пода. От канала на мивката бе израснало някакво тъмнозелено растение, напомнящо спанак.

Но следите от мъчителната смърт на Кармауч все още се виждаха по линолеума като размазана червена боя, която е засъхнала и се е покрила със ситни назъбени пукнатини. В кухнята обаче имаше и други петна — крива линия от свързани кръгчета по стената над печката и още две подобни линии по тавана. Докоснах точките над печката и бях сигурен, че усещам под пръстите си останките на най-знаменития електротехник в Луизиана.

Отново огледах снимките от местопрестъплението. Кръвта бе оплискала целия под, стените, завесите на шкафовете, хладилника и дори екрана на телевизора, на който се виждаше кадър от стара комедия с Лаурел и Харди. Но как би могла кръвта от толкова тежък инструмент, използван за вадене на пънове и коренища, да създаде подобни шарки по стената и тавана?

Излязох и тръгнах към задния двор на Лабиш. От крана, до който бяха заловили Лети, капеше вода; в стария варел, където се бе опитала да изгори халата и обувките си, сега тлееха сухи листа; около къщата растяха рози и гардении, а по покрива и близките дъбове притичваха катерици.

Къщата бе овехтяла, проядена от термити, с олющена бяла боя, потъмняла от пушека на горящи стърнища, но все пак си оставаше чудесно място за живеене, късче история отпреди Гражданската война. Само че Лети не беше тук да й се радва; беше зачеркнала целия си живот, за да убие едно нищожество като Вейчъл Кармауч.

— Имаш ли си причини да дебнеш около къщата ми? — прозвуча зад мен нечий глас.

— Какво има, Пейшън? — попитах аз.

Обърнах се и я видях да стои, подпряла на кръста костеливите си ръце.

— Клит рече, че го смяташ за извратен тип. Била съм прекалено млада за мъж на неговата възраст.

— На всички жени казва същото. Кара ги да го съжаляват.

— Какво търсеше в къщата на Кармауч? — попита тя.

— Един мой стар черен приятел си спомни, че двете с Лети сте били неразделни. Видиш ли едната, все едно си видял и другата, така рече.

— И какво?

— Какво правеше ти онази вечер, когато се гътна Кармауч?

— Прочети протоколите от съда. Не ми се върви пак по утъпкани пътища. Чакай и аз да те питам нещо. Да не би да имаш нещо против срещите ми с твоя приятел, защото съм креолка?

— Не ми е до караници, Пейшън, потърси някой друг. Довиждане — казах аз и тръгнах през двора към колата си.

— Довиждане и на теб — подвикна тя.

Когато потеглих, я видях да върви покрай пътя с две препълнени кофи за боклук. Махнах с ръка, но камионетката сякаш мина досами нея, без да привлече погледа й.

 

 

Този следобед губернаторът Белмънт Пъг свика пресконференция. Щеше да говори за казината, игралните автомати и процента от техните печалби, който би трябвало да отиде за повишаване на учителските заплати.

Но Белмънт изглеждаше разтревожен. Вратовръзката му висеше накриво, единият край на яката стърчеше нагоре, очите му бяха кървясали, а лицето му имаше цвета и консистенцията на варена шунка. Непрекъснато гълташе вода, сякаш умираше от жажда или се мъчеше да прогони вкуса на снощното уиски.

Тогава един от журналистите се изправи и зададе въпроса, от който се боеше Белмънт:

— Какво ще правите с Лети Лабиш, губернаторе?

Белмънт разтри устата си с длан и микрофонът хвана звука от стърженето на мазолите по мустаците му.

— Извинявайте, днес ме боли гърло и ми е трудно да говоря — каза той. — Отлагам екзекуцията за неопределено време. Докато мине обжалването по инстанциите. Така е според закона.

— Какво разбирате под неопределено, губернаторе?

— Сливи ли имам в устата? Каквото казах, това разбирам.

— Искате да кажете, че ще продължите да отлагате и след обжалването във Върховния съд или смятате да разрешите екзекуцията? Въпросът не е труден, сър — обади се друг журналист с папийонка и се усмихна, за да замаже обидата.

И тогава за миг Белмънт се издигна до такова ниво на прямота и почтеност, каквото никога не бях очаквал от него.

— Трябва да разберете едно. Говорим за човешки живот. Не за статия във вестник или телевизионно предаване. Приемете моите думи както си щете, но бог ми е свидетел, че ще постъпя по съвест. Ако на някого не му изнася, има много здраве от мен.

Един от губернаторските помощници пристъпи до него и му пошушна нещо. Лицето на Белмънт замръзна като физиономия на виновен човек, застанал срещу мигаща лампа. Всички осъзнаха, че е настанал и отминал изключителен миг.

Белмънт примига, неуверено размърда устни и заговори отново:

— Аз съм служител на изборна длъжност. Ще изпълня дълга си към народа на Луизиана. Това означава, че когато мине обжалването, трябва да се придържам към закона. Нямам личен избор… Това е. На масата в дъното има още сандвичи и напитки.

Той преглътна мъчително и се загледа настрани с безизразно, пребледняло лице, сякаш думите преди малко бяха изречени от някой друг.

 

 

На другата сутрин изчетох доклада на съдебния лекар за смъртта на Вейчъл Кармауч. Беше подписан от един пенсиониран патолог на име Езра Коул, престарял доброволен проповедник в една фундаменталистка църква, посещавана предимно от тексаски сондьори и северолуизиански преселници. Беше работил в съда за съвсем кратко време преди осем-девет години, но все още помнех аптеката, която държеше до медицинския център в Лафайет около 1960 година. Не разрешаваше на цветнокожи дори да се редят на една опашка с белите — нареждаше им да чакат на тротоара докато минат всички други клиенти.

Заварих го пред спретнатото му бунгало край езерото Спениш Лейк. Стържеше с шкурка дъното на лодка, закрепена върху подпори. Жена му работеше в градината зад ограда от бели летвички. Моравата отпред беше изумруденозелена, личеше, че не жалят вода и торове. Бамбукът и банановите дървета в задния двор се полюшваха на фона на езерната синева. Сред цялото това идилично спокойствие Езра Коул продължаваше да води война срещу всичко ново, което смяташе за упадък на моралните традиции.

— Питате ме как кръвта е попаднала по тавана и стената над печката? — каза той. — Онази жена я е разплискала.

Беше с бяла риза, тиранти и панталони, напъхани в кончовите на гумени ботуши. Имаше тясно, холерично лице и в очите му се четяха безброй гневни мисли, свързани не толкова с моите въпроси, колкото с тревогите, които носеше на гърба си като всекидневен товар.

— Линията на пръските е прекалено тънка — възразих аз. — Освен това нямам представа как би могла да разплиска кръв по тавана с толкова тежък инструмент.

— Питайте ме как му е избила окото. Отговарям: вероятно е имала сила за трима мъже. Може и да е била дрогирана.

— В кръвната проба не пише такова нещо.

— Тогава не знам.

— Имаше ли второ оръжие, докторе?

— Всичко съм писал в доклада. Ако искате да помогнете на онази жена, молете се за душата й, защото не вярвам на приказките, че в смъртното отделение човек се превъзпитавал.

— Мисля, че кръвта по тавана е плиснала от острието на нож, бръснач или сърп — казах аз.

Лицето му стана мрачно; Коул се озърна към жена си и вкопчи пръсти в лакътя ми.

— Елате насам — каза той и ме дръпна към камионетката.

— Извинете, бихте ли ме пуснали, доктор Коул?

— Чуйте какво ще ви кажа, мистър Робишо. Познавам роднините на Вейчъл Кармауч. Те не заслужават да страдат повече от онова, което изтърпяха. Патологът не е длъжен да сипва сол в раните на живите. Разбирате ли ме, сър?

— Значи излъгахте на аутопсията?

— Мерете си думите.

— Значи наистина е имало второ оръжие? Което означава, че може да е имало и втори убиец.

— Той бе сексуално осакатен. Докато е бил жив. Има ли значение какво оръжие е използвала? Жената е ненормална. Да я спасите ли се опитвате? Къде ви е здравият разум, човече?

 

 

По залез-слънце Батист ми телефонира от кея.

— Дейв, тука те търси един човек, ама не иска да дойде в къщата.

— Защо?

— Чакай малко. — Чух го как остави слушалката, отдалечи се и пак я взе. — Вънка е и не ме чува. Като го гледам, много тъжен човек, нещо не му е наред с лицето.

— Да не би да се казва Майк, Мика или нещо такова?

— Ще го питам.

— Недей. Идвам веднага.

Слязох надолу към кея. Между короните на дърветата висеше пурпурна мараня, птиците се рееха по вятъра, долитащ откъм изсъхналите кипариси в блатата. Шофьорът на Кора Гейбъл се подпираше на парапета в края на кейчето и гледаше реката, извърнал лице към сенките. Беше запретнал ръкави и по бицепсите му се виждаха татуирани зелени и червени змии, впили зъби в опашките си.

— Вие сте Мика, нали? — казах аз.

— Точно така.

— Мога ли с нещо да ви помогна?

— Надявам се да помогнете на мис Перес.

— Съпругата на Джим Гейбъл?

— Предпочитам да използвам артистичното й име. Трябвало е той да вземе нейното, а не обратното.

Дясното му око искреше едва различимо под възловатия израстък, който деформираше половината му лице и оголваше зъбите в ъгълчето на устните. Косата му беше с цвят на слама, грижливо подстригана и сресана, сякаш с грижи за себе си можеше някак да заличи злата шега на природата.

— Става дума за един хиподрум — каза той. — Близо до град Луна Мескалеро, Ню Мексико.

— Моля?

— Мистър Гейбъл я накара да купи терен там. Ще строи хиподрум. От години го е замислил. Аз съм роден там. Бях пияница, панаирджийско посмешище, преди тази жена да влезе в живота ми.

— Личи си, че е необикновена жена — казах аз.

Той завъртя лице към електрическата светлина и ме погледна право в очите.

— Излежал съм девет месеца, мистър Робишо. Пращаха ни на работа по пътищата. Един ден се спречках с надзирателя, той ме дръпна зад камиона и почна да ме пердаши с палката по главата. Когато се опитах да стана, той ме заплю, срита ме в ребрата и продължи да удря, докато заплаках. Мис Перес видяла това от верандата си. Позвънила на губернатора на Ню Мексико и заплашила, че ще нахълта с журналисти при него и ще му удари плесница, ако не бъда освободен. Даде ми работа и къщичка с климатик, докато другите хора крият децата си от мен.

— Не знам какво мога да сторя, Мика. Ако Джим Гейбъл не е нарушил закона…

Той захапа палеца си, после каза:

— Мъж, който не уважава една жена, няма да уважава и друга.

— Моля?

Мика пак се загледа към сенките, поклащайки глава напред-назад, сякаш търсеше най-меките думи.

— Той говори непочтително за мис Перес пред други мъже. И не само за нея. Бутси ли се казва съпругата ви?

— Да — отговорих аз и усетих как се обтяга кожата по слепоочията ми.

— Каза за нея мръсни неща пред един полицай на име Ритър. Присмиваха й се.

— Мисля, че е време да си вървиш.

Мика разпери длан, огледа я и избърса някакво петънце.

— И от по-хубави места са ме пъдили. Идвам тук заради мис Перес. Ако не искате да защитите жена си — ваша воля, по дяволите.

Той се завъртя и мина край мен, като ме закачи с рамо.

— Чакай малко — казах аз и вдигнах пръст срещу него. — Ако имаш сметки за разчистване с Джим Гейбъл, оправяй се сам.

Той пристъпи обратно и зъбите в ъгълчето на устните му проблеснаха сред пурпурния сумрак.

— Хората обичат представления с изроди, защото там гледат външността на хора като мен и забравят какво има в самите тях. Вдигнеш ли още веднъж пръст срещу мен, ще ти го строша, проклет полицай.

 

 

През нощта налетя буря. Дъждът блъскаше къщата, стичаше се по покрива и сплиташе струи в светлината на прозорците. Тъкмо започваха новините в десет, когато телефонът иззвъня.

Акцентът беше от Източен Кентъки или Тенеси, с меко произношение, почти неясно „р“ и звучни гърлени гласни.

— Не се опитвайте да проследите разговора — изрече гласът отсреща. — Използвам клетъчен телефон.

— Чакай да се досетя — казах аз. — Ти си Джони Ремета, нали?

— Опитаха се да ме очистят. Може би по ваша вина. Не съм сигурен.

— Тогава напусни града.

— Не е в мой стил.

— Защо се обаждаш?

— Сър, вие разправяте на хората, че съм доносник. За какво лъжете тъй безсрамно? Та ние дори не се познаваме.

— Предай се. Още не е късно. Никой не жали за Клъм Чевръстия.

— Трябва да поправите стореното, мистър Робишо.

— Малко е смешно човек като теб да настоява за реабилитация, приятел.

— За какво да настоявам?

— Слушай, ти не свърши работата с Муцката Дотрийв. Може би притежаваш качества, за които не си подозирал. Дай да се срещнем някъде.

— Шегувате ли се?

Не отговорих. Той помълча, после се изкашля, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше точно какво.

Връзката се прекъсна.

Наемен убиец, който използва думата сър?