Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (21)

21.

В понеделник сутринта Муцката Дотрийв дойде да ме посети в кабинета. Беше облечена с тъмна рокля на зелени цветя и сандали на платформа, а от косата й стърчеше хибискус.

— Да нямаш днес някакво особено посещение? — попитах.

— Да, ти ще ме возиш до Ню Орлиънс — отговори тя.

— Тъй ли?

— Знаеш ли защо ти викам тъжни човече? Защото Клъм Чевръстия здравата те преметна.

— Моля?

— На него му правеше кеф да кара хората да се мразят. Така хващаше момичета като мен. Е, и с кокаина, дето ни го даваше.

— Нещо не те разбирам, Муцка.

— Никога не си ме питал как влязох в занаята. Стана чрез леля ми от Ню Орлиънс. Тя познаваше Клъм. В събота и неделя ходих при нея. Тя рече, че Клъм ти е пробутал цял куп лъжи за майка ти.

Взех служебна кола и двамата потеглихме през Морган Сити към Ню Орлиънс. Тръстиките наоколо бяха високи, гъсти и бледозелени. Силен вятър откъм залива разтърсваше колата.

— Защо правиш това? — попитах аз.

— Четох във вестника, че се опитали да застрелят теб и дебелака. Той добре ли е?

— Да.

— Кажи му, че ходя на сбирките — каза тя, гледайки право напред, за да прикрие чувствата си.

— Още ли не ми вярваш достатъчно, за да разкажеш как умря Вейчъл Кармауч?

— Щом в Луизиана умре човек на закона, някой трябва да плати. Няма значение кой. Ако могат, ще вкарат и още някого в гроба. Не съм ли права, тъжни човече?

 

 

Лелята живееше на улица „Сейнт Андрю“ в бяла къщичка между трамвайната линия и дигата по брега на Мисисипи. Преди трийсет години бе работила като проститутка, но имаше гладка и еластична смугла кожа, добре сресаната прошарена коса се спускаше до раменете, а тюркоазните очи и червените устни все още изглеждаха съблазнително. Поне докато отвореше уста да заговори, разкривайки разядени зъби и почернели венци.

Тя седеше на канапето в малката всекидневна, притиснала ръце върху коленете си, за да попречи на вентилатора да развява роклята й. От улицата долиташе скърцане на трамвай.

— Познавахте ли Мей Гилъри? — попитах аз.

— Работех в един клуб в област Лафурш — каза тя. — На Тръстиковия път, почти до морето.

Повторих въпроса. Лелята, чието име бе Каледония Пату, се озърна към Муцката.

— Робишо се държа добре с мен, Кали — обади се Муцката и извърна очи настрани, сякаш бе нарушила някаква уговорка.

— По онова време клубът беше само за бели — каза Каледония. — Аз работех отзад в бараките. Така се запознах с Мей Гилъри.

— Значи майка ми е работила в бараките? — попитах аз и лекичко се изкашлях, като от настинка или алергия.

— Не, майка ти не беше от нашите. Просто Клъм Чевръстия ти е пуснал тая муха. Виждал ли си онзи белег от изгорено на бузата му? Ченгетата го направиха. Мей Гилъри обслужваше масите, помагаше на бара и понякога готвеше. Казвала ми е, че дошла там преди двайсет години с някакъв картоиграч. Човекът хванал туберкулоза и умрял. И тя останала да работи там от време на време. Друг път работеше в Морган Сити и Тибодо.

— Какво стана с нея, Каледония?

Ето какво ми разказа тя.

 

 

Било през късната есен на шейсет и седма година, сезонът на ураганите. Вечер небето позеленявало и въздухът се сгъстявал от тежкия влажен мирис на водорасли, хайвер и изсъхнали медузи по плажа; времето носело дъх на бурен прилив, тласкащ мощни вълни по островчетата и пясъчните наноси сред гейзери от пяна.

Старият собственик на клуба умрял и оставил имота на своя полубрат — неразумен и груб касапин на име Ладрин Терио. Ладрин открай време мечтаел да стане професионален готвач. Обзавел кухнята на клуба по свой вкус и почнал да сервира супа от бамя, печени пилета и задушен ориз. Обичал да готви; обичал жените и също като баща ми обичал да се бие с всеки, който проявявал неблагоразумието да му се изпречи на пътя.

За Мей Гилъри той бил като жив спомен. Но за разлика от баща ми Ладрин не пиел.

Мей обслужвала бара през онази вечер, когато двама полицаи с цивилна кола спрели до задната врата, изключили фаровете и се появили от мрака, наметнати с дъждобрани. През вратата се виждало как Ладрин, препасан с престилка, разфасова заклано прасе върху огромен дръвник. Сатърът му срязвал с един замах ребра и прешлени, а черните косми по ръцете и раменете му били опръскани със ситни парченца месо. Мей не видяла лицата на полицаите. Зърнала само сенките им, които паднали върху дръвника, но чула ясно разговора между единия от тях и Ладрин.

— Кажи на онез жабари в Ню Орлиънс, че повече не купувам от тях — казал Ладрин. — Един човек ми рече, че купил от автомата презерватив с дупки. Бирата им е вкисната, а грамофонът свири само рокендрол. Нямат ли тези хора каджунска музика?

— Ако смяташ да смениш доставчика, твоя си работа.

Ладрин започнал да реже котлети. Дългият остър нож сръчно отделял кожа и ивици сланина над кофата за боклук.

— Има и още нещо — рекъл той. — Затварям бараките. Повече момичета не ми пращайте, тъй да знаете.

Ножът му застинал над месото и той вдигнал очи, за да подчертае казаното.

— Няма проблеми, Ладрин — отвърнал полицаят. — Само че брат ти дължеше на хората в Ню Орлиънс към четири хиляди и триста долара. Дългът върви с клуба. Нали знаеш, лихвите си вървят ден и нощ, тик-так, тик-так. На твое място бих платил.

— А, пари ли ви трябват? — казал Ладрин. — Вървете на гробището. Брат ми имаше сума ти златни зъби. Вземете ги, той няма да възрази.

И продължил да реже. Ножът звучно потропвал по дръвника.

 

 

Две вечери по-късно те се върнали. На юг откъм морето прииждала буря, приливните вълни разтърсвали кея за лодки и хлабавите дъски тропали като клавиши на пиано. Тръстиките из полето се очертавали в бяло под блясъка на мълниите, а вятърът духал едновременно от всички посоки.

Двамата полицаи дотичали от дъжда в сухата кухня. Единият развъртял крушката над дръвника и помещението потънало в мрак.

Клубът бил почти пуст. Мей стояла зад бара, гледала кухнята и вената на шията й пулсирала.

— Хей, Ладрин, ела тук да ни помогнеш — подвикнала тя.

— Той е добре. Гледай си работата — отвърнал единият полицай. — Ако искаш, можеш да ни направиш кафе. Остави го на стола до вратата. Аз ще го взема.

— Ладрин никому не създава неприятности — казала Мей.

— Той е добро момче — съгласил се полицаят. — И такъв ще си остане. Нали, Ладрин?

— Недей да се месиш, Мей — прошепнала Кали.

Мей ги чувала как разговарят на тъмно и блясъкът от светкавиците из полето трептял по телата им като пламъче на свещ. Ладрин бил необичайно потиснат, може би дори уплашен от онова, което му казвали. Едрата му фигура се очертавала в полумрака като купа сено.

— Няма нищо лично — рекъл полицаят. — Дълговете трябва да се плащат. Ние те уважаваме. Но и ти трябва да ни уважаваш.

Той взел чашата кафе, чинийката, лъжичката и бучката захар, които Мей му оставила на стола. Застанал на вратата с гръб към Мей и отпил от кафето. Малките му ръце едва се подавали от черните гънки на дъждобрана. Ноктите му били чисти, а лицето му изглеждало розово и симпатично, когато светлината падала върху него.

— Онези джаканоси май не си поплюват — рекъл Ладрин.

— Не знам — отвърнал полицаят. — Гледам да съм в добри отношения с тях.

— На твое място бих се позамислил — казал Ладрин.

— Знаех си, че ще го кажеш. — Полицаят потупал Ладрин по рамото, после оставил празната чаша и двамата с партньора му излезли навън в бурята.

— Добре ли си, Ладрин? — попитала Мей. — Удариха ли те, а?

— Нищо ми няма — отговорил той, пребледнял като платно.

 

 

Бурята отминала, но се задавала друга. Изгряло навъсено утро. Небето имало цвят на картон, нивите били наводнени, пътят се простирал като жълтеникава мокра рана между тръстиките, а грамадни водни змии лазели из канавките и Мей прегазила няколко, докато отивала на работа. Мила пода и изнасяла боклук в ръждивите варели отзад докъм десет часа, когато видяла Ладрин да спира на паркинга пикап с хидравличен повдигач в каросерията. Той слязъл, затръшнал вратата на кабината и помъкнал ръчна количка по дървените стъпала към бара. По-късно Мей го чула да се бори отзад с някакъв тежък предмет, после повдигачът забръмчал и след малко пикапът потеглил.

Около пладне Ладрин се върнал, отворил касовия апарат и преброил върху бара няколко банкноти и монети. Поколебал се, извадил още десет долара и ги сложил върху другите пари.

— Налага се да те отпратя, Мей — казал той.

— Какво си се наканил да правиш? — попитала тя.

Той счупил сурово яйце в чаша кока-кола, изпил сместа и рекъл:

— Нищо не съм направил.

— Ти си един голям глупчо, дето няма кой да го наглежда. Никъде няма да ходя — отсякла тя.

Той се усмихнал с омазани в жълто устни и в този момент й напомнил за един съпруг, който със своята безразсъдност, храброст и безотговорност бил едновременно ужас и лесна плячка за враговете си.

Ладрин разгърнал телефонния указател на Ню Орлиънс и прелистил до имената, започващи с Дж. Бръкнал под бара, извадил телефона, тежко го тръшнал пред себе си и набрал номер.

— Как сте, сър? Обажда се Ладрин Терио. Обмислих вещата. Обадих се на братовчед си в съда и му разправих какво правят гангстери като вас тъдява, в област Лафурш. Той рече, че не бил изненадан, щото хора като вас не са работили и един ден през живота си, та ако не продавате курви, гледате да се крадете един друг. Между другото, ако си искате автоматичния грамофон, пуснах го по реката. Ако побързате, ще го хванете преди да иде в залива. Благодаря и довиждане.

Той оставил слушалката, вгледал се за момент в телефона, после затворил чекмеджето на касата и се загледал навън, където дъждът плискал по стъклата, а червено-бялата реклама за бира дрънчала на веригите. Очите му се замъглили от някакви неизречени мисли.

— Ех, Ладрин, Ладрин, какво направи — прошепнала Мей.

 

 

Мей живеела край щатската магистрала на трийсет километра от клуба, в малка къщичка, собственост на голяма кооперативна ферма. Всички къщички били съвършено еднакви — с тенекиени покриви и небоядисани дъсчени стени, зацапани от пушеците на подпалените стърнища през зимата, тесни като кибритени кутийки, с малки веранди отпред и нужници в задния двор. Веднъж седмично по шосето се задавал с тракане на раздрънкани зъбчатки и спирал наблизо „подвижният магазин“ — стар училищен автобус, претъпкан с консерви, метли, работни дрехи и ботуши, тропически шлемове, сламени шапки, лекарства, рокли, струни за китара, пакетирано мляко, патрони за револвери и ловни пушки, буркани фъстъчено масло и погачи хляб. Хората излизали от къщичките и купували каквото им трябва за цяла седмица, а понякога с голямо вълнение получавали специална поръчка от Ню Орлиънс или Мемфис — да речем пластмасова китара, костюм за първо причастие или машинка за навиване на цигари.

Било събота и Мей си купила от подвижния магазин хубава шнола, после се изкъпала в чугунената вана, напудрила се цялата и си сложила най-хубавото бельо. Облякла червения костюм, обула обувки с висок ток, застанала пред огледалото и си прибрала корема. Кали седяла отстрани и я гледала.

— Смяташ ли, че съм много дебела? — попитала Мей и сложила длан върху корема си.

— Онуй, дето си го мислиш, няма да стане — рекла Кали.

— Ладрин ще ме води на кино в Морган Сити. Нищо повече.

— Той се е спречкал с жабарите, Мей.

— Ти няма да си тръгнеш, нали?

— Клъм Чевръстия ми е намерил ново местенце в Ню Орлиънс — казала Кали. — Ако белите искат нещо от мен, ще трябва да плащат.

— Дали да не избягаме двамата с Ладрин?

— Какви ги говориш? Той е израснал тук. Никъде няма да иде, а ти ще умреш, жено.

Мей се обърнала, погледнала Кали и самоуверените й думи останали неизречени.

 

 

Ладрин не дошъл да я вземе. Тя чакала почти до мръкнало, после потеглила към клуба със стария си форд и узнала от бармана, че Ладрин й е оставил бележка. Листчето от бележник било сгънато на малко квадратче. Барманът й го подал с два пръста и отново се заел да мие чаши. Тя разгънала листчето върху плота и го огледала с празен поглед, сякаш ако напрегнела очи малко по-силно, можела да извлече от тия драскулки смисъла на думите, които така и не се била научила да чете.

— Не си нося очилата — казала тя. — Можеш ли да ми прочетеш какво пише?

Барманът си избърсал ръцете, взел листчето и го обърнал към светлината.

Скъпа Мей, излизам с лодката. Не идвай повече в клуба. Извинявай, че не ти се обадих, но нямаш телефон.

С обич:

Ладрин

Барманът й върнал листчето, натопил ръце дълбоко в мивката и когато заговорил отново, Мей виждала само лъскавото му голо теме.

— На твое място бих го послушал, Мей — рекъл той.

— Станало ли е нещо?

— Идваха някакви от Ню Орлиънс. Знаеш ли как преживяваме ние, дребните хорица? Каквото видиш, каквото чуеш, правиш ей така.

И барманът завъртял пред устните си невидим ключ.

— Ти каза ли им къде е Ладрин?

— Аз нямам нищо общо — отвърнал той и тръгнал към другия край на бара.

Тя подкарала под дъжда към бараката край реката, където Ладрин си държал лодката. Бледожълто късче от слънцето все още висяло над хоризонта, после изчезнало и полята изведнъж потънали в мрак. Но силната крушка, закачена на прът, осветявала ярко четири или пет коли, разположени в полукръг около бараката, като стрели, насочени към мишена.

Магистралата била на не повече от петдесет метра и по нея редовно минавали коли и камиони. В кабините на тези автомобили седели на топло и сухо съвсем обикновени хора като нея. Те не били престъпници. Знаели, че единствените им приятели са от тяхната черга. Онези, които имали късмет, си намирали работа във фабриката и получавали минималната заплата от долар и четвърт на час. Другите работели буквално без пари на тръстиката. Но магистралата била като тунел от дъжд и мрак, и онова, което ставало тук, край реката, нямало нищо общо с хората в този тунел. Способността им да виждат била избирателна, периферното им зрение никога не забелязвало какво става с приятел или съсед. Тя никога не забравяла тази подробност.

Дъсчената настилка на отклонението към бараката била натрошена и залята с вода. Когато предните колела хлътнали в една по-дълбока локва, двигателят се задавил и изпод капака засъскала пара. Мей дала заден ход и се върнала към шосето, после изключила двигателя и фаровете, слязла и тръгнала надолу, все още облечена с червения си костюм. Дъждът лъщял като стъкло по светлия конус, падащ от лампата над бараката.

Тя ги виждала през процепите между дъските и през отворената задна врата, до която имало дървено корито, пълно с кална вода: Ладрин, двама мъже с костюми и двама полицаи с черни дъждобрани — същите, които се опитали да го изнудват; там бил и местният полицай — едър, възпълен мъж с джинси, каубойска шапка и жълто-кафява риза с американското знаме на ръкава.

Ладрин бил бос и без риза, само по вехт работен гащеризон, и голите му рамене лъщели като слонова кост от влагата. Поклатил глава и тъкмо се канел да възрази нещо, когато се озърнал извън кръга от глави около него и зърнал Мей в тъмното.

Тогава повишил глас.

— Няма да разговарям повече с вас. Прибирам се у дома. Ще си приготвя вечеря. Трябва да се обадя на внуците. Утре имам работа в градината. Смятам да свърша всичко това.

И той започнал да се оттегля в обратната посока. Отстъпил заднешком по дъските, бързо изскочил в мрака и побягнал по калния бряг, шляпайки с босите си нозе покрай водата.

Някой включил прожектор. Единият полицай с дъждобран стиснал пистолета с изпънати ръце, приклекнал и стрелял два пъти с никелиран револвер.

Ладрин отметнал глава и паднал по очи, с едната длан притисната върху гърба, сякаш си бил разтегнал мускул при бягането.

Петимата излезли от бараката под дъжда. Светлият кръг от прожектора се разширявал, докато пристъпвали към Ладрин. Той се гърчел в агония и ръцете му треперели като от електрически ток.

Полицаят стрелял за трети път и гърдите на Ладрин изведнъж се свили като спукан балон. Той вирнал брадичка и разтворил уста, сякаш искал да изпие небето.

Другият полицай с дъждобран извадил с кърпичка пистолет от джоба си, навел се, сложил го в дланта на мъртвеца и притиснал пръстите около дръжката, по металните части и спусъка. Кимнал на другите да се отдръпнат, после натиснал спусъка и изстрелял един куршум към реката. В същия миг над тръстиковата нива отвъд магистралата паднала мълния.

Тогава я видели как бяга назад към колата.

 

 

Тя карала в бурята трийсет километра по магистралата и вятърът разтърсвал колата. Те не се опитали да я проследят, но сърцето й продължавало да подскача, а дъхът й засядал в гърлото, като че плачела. Стопанството, където живеела, изникнало от размятаните зелено-черни тръстики и тя видяла светлини в две от къщичките. Искало й се да отбие от пътя, да си събере куфара, да измъкне седемдесетте долара, които криела в обложката на един стар бележник и после да бяга към Ню Орлиънс или Морган Сити.

Но в къщичките нямало телефон, а Мей се бояла, че убийците на Ладрин може да пристигнат, преди да е успяла да се измъкне отново на пътя.

Продължила да кара в дъжда, макар че имала само три долара в чантата и по-малко от четвърт резервоар бензин. Щяла да спре на следващата бензиностанция и да зареди за всичките си пари. Ако се наложело, щяла да спи в колата и да гладува, но всеки грам бензин в повече означавал допълнително разстояние между нея и хората, които убили Ладрин.

Ала на следващия завой тя осъзнала, че всичките й планове и опити да овладее положението са чиста илюзия. Докъдето й стигал погледът, електрическите и телефонните стълбове били повалени от ураган или торнадо и лежали напреко на пътя като безброй мостчета над придошъл поток.

Тя подкарала обратно, прибрала се и цяла нощ седяла на ръба на леглото. Може би на другия ден пътят щял да бъде разчистен. Тогава би могла да отиде в Морган Сити и да разкаже някому какво е видяла. Стига само да успеела да остане будна и да не се поддаде на страховете и поривите на вятъра, които блъскали като грамадни юмруци дъсчените стени.

Изгряло мъгливо, студено утро. В полудрямка Мей чула движение по шосето. Когато надникнала през прозореца, видяла камионетки, натоварени с мебели, дюшеци и домашни животни.

Смъкнала дрехите си от закачалките в гардероба и ги хвърлила в куфара, пъхнала там и по-хубавите обувки, извадила от бележника седемдесетте долара и ги сложила върху дрехите. Грабнала багажа и изтичала на двора с ключовете в ръка.

Спряла и зяпнала в недоумение. Колата била килната настрани и от дясната страна се крепяла само на джантите. Предната и задната гума били дълбоко срязани.

 

 

Час по-късно един негър я карал по черен път през тръстиковите ниви към стара барака с мъртво орехово дърво в двора. Негърът бил с памучна риза, брезентово яке и кожен каскет, вързан за главата му с дълга ивица плат.

— Там ли искате да отидете? — попитал той.

— Да — отговорила Мей. — Може ли да изчакате, докато проверя дали си е у дома?

— Не ми казахте, че отивате при Кали Пату. Тя работи в нощния клуб, госпожо. Отзад, в бараките.

— Ще ви дам още един долар, ако изчакате. И още петдесет цента, ако ме върнете обратно.

— Чух, че Ладрин Терио го гръмнали в престрелка с тукашния полицай. Аз в таквиз работи не се мешам. Гледайте, коминът пуши. Няма от какво да се плашите.

Сетне тя се озовала сама пред бараката и гледала как камионетката на негъра се отдалечава по черния път между тръстиките под огромния сив похлупак на небето.

 

 

Кали седяла на ниска табуретка до огнището с чаша кафе в ръката. Не я погледнала.

— Какво искаш от мен? — рекла тя. — Аз нямам кола.

— Само ти ми остана, Кали.

— По шосето минават камиони. Там непрекъснато има хора.

— Изляза ли на шосето, ще ме хванат.

Кали придърпала ръце навътре в ръкавите и се загледала към огъня.

— Тия работи засягат белите хора. Не е редно да се замесват и цветнокожи.

— Къде да отида тогава, а?

— Просто не е редно. Как да ти помогна? Та аз дори нямам работа. И не е по моя вина.

Мей дълго стояла мълчаливо и гледала как светлината на пламъците трепти по извърнатото лице на Кали. Срамувала се от позорния страх, който тегнел над нея и всички хора наоколо.

Накрая излязла и тръгнала по черния път. Чула как вратата на бараката се отворила зад нея.

— Днес следобед или утре сутринта Клъм Чевръстия ще дойде да ме откара в Ню Орлиънс. Къде ти е куфарът?

— Оставих го у дома.

— Трябваше да го вземеш, Мей. Щяха да си помислят, че си заминала.

 

 

Цял следобед чакали Клъм, но по черния път не минала нито една кола. Сякаш целият ден минал без изгрев и залез — само ветровита сивота се носела като пушек откъм мочурищата. Но привечер температурата спаднала и изцедила влагата от въздуха, калните локви се покрили с назъбени ледени корички, а по ръба на хоризонта грейнала златисто зеленикава светлина.

Мей и Кали хапнали пред огнището солени бисквити и консервирани кренвирши, после Кали си избърсала ръцете с парцал, наметнала мъжко сако върху пуловера и излязла до нужника. Когато се върнала, лицето и очите й изглеждали като попарени от студения вятър.

— Колата им идва, Мей — рекла тя. — Мили боже, идват.

Мей се обърнала и погледнала през прозореца, после бавно станала от стола и светлината на пламъците се отдръпнала от тялото й, сякаш самият живот я напускал. Затворила очи, притиснала устата си с кърпичка и преглътнала. Челото й се сбръчкало от напрегнати мисли — може би безмълвна молитва или пък скръб и самосъжаление я връхлетели с такава сила, че вече не можела нито да удържи това чувство, нито да се срамува от него.

— Скрий се под леглото — казала тя. — Не излизай, каквото и да чуеш. Всичко започна още когато избягах с Мак. Краят винаги е един и същ.

 

 

Опръскана с кал кола се задала по пътя, спряла отпред и двама полицаи слезли на двора. Не се изкачили на верандата да почукат, дори не извикали, само натиснали клаксона, сякаш не искали да се унижават с признанието, че къщата на една мулатка изисква същото уважение, както домът на бял човек.

Мей пригладила червения си костюм и излязла. Кожата на лицето й се стегнала от студа, в ушите й нахлули крясъците на чайки, които кръжали над тръстиките.

— Къде е Кали? — попитал по-високият полицай.

— Замина за Морган Сити с един цветнокож — отвърнала Мей. — Няма да се върне.

— Бихте ли дошли насам? Не се бойте.

— Името ми е Мей Гилъри — казала тя. — По мъж Робишо.

— Знаем, госпожо. Смятаме, че сте видели нещо, но не го разбирате. Искаме да ви обясним какво стана край реката.

Тя облизала устни, но не казала нищо. Самоуважението й било също тъй мощно, както жаждата за живот. Сърцето й биело бясно и тя дори се изплашила, че вената на шията й може да се пукне.

— Ладрин Терио се опита да убие местния полицай. И го принуди да отвърне на стрелбата. Местният беше. Вие го видяхте, нали? — настоял полицаят. После заговорил съвсем бавно, дебнейки в очите й мига на съгласие. — Местният полицай застреля Ладрин Терио. Това видяхте. Няма съмнение какво се е случило… Нали така?

Тя слязла от мъничката веранда като насън. Сторила го, без да разсъждава, просто прекрачила в зелената светлина, която сякаш се излъчвала от тръстиките към небето.

— Ладрин беше добър човек — казала тя. — Не като брат му. Той се държеше човешки с хората. Вие го убихте.

— Да. Защото той ни принуди… Нали?

— Името ми е Мей Робишо. Момчето ми се би във Виетнам. Съпругът ми се казваше Големия Олдъс Робишо. Никой от нефтените платформи не смее да се закача с Големия Олдъс.

— Ще ви отведем там, където умря Ладрин, и ще обясним всичко. Качвайте се в колата, госпожо.

— Знам какво ще направите. Вече не се страхувам от вас. Моето момче ще ви намери. Тогава ще видите. В миша дупка ще се изпокриете, като видите момчето ми.

— Ама че невежа кучка! — изръмжал полицаят и с един удар я повалил на земята.

Разкопчал дъждобрана и отдолу се показал кобурът. Сложил ръце на кръста си и стиснал зъби, а вятърът развявал полите на дрехата. Постепенно по лицето му се изписало решение и той въздъхнал като човек, който ненавижда своя свят, но е принуден да му служи.

— Помогни ми — обърнал се той към другия полицай.

Лицето на Мей било кръгло и бяло, когато двамата полицаи се привели от зеленикавото вечерно небе, изпълнено с крясъците на чайки, и ръцете им се вкопчили в нейните като клещи на огромни крабове.