Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (13)

13.

По-късно тази сутрин позвъних на психолога в затвора Рейфорд, на една социална служителка в област Лечър, Кентъки, и на един гимназиален съветник в Детройт. До края на работното време получих по факса поне три дузини справки за Джони Ремета.

Късно следобед Клит Пърсел седеше до мен на пейката в края на кейчето и четеше събраните сведения.

— С коефициент на интелигентност 160 да стане наемен убиец! — смая се Клит.

— И няма ранни признаци за склонност към насилие. Проявяват се едва след излизането от Рейфорд.

— Искаш да кажеш, че след няколко групови изнасилвания под душа е решил да си го върне?

— Просто казвам, че вероятно не е социопат.

Клит затвори папката и ми я върна. Вятърът изпъваше платнения навес над главите ни.

— На кого му пука какъв е? — заяви Клит. — Навлязъл е в твоя собственост. На твое място следващия път ще го прострелям в коляното.

Не отговорих. Усещах го как ме гледа отстрани.

— Тоя тип не ти върши работа — каза Клит. — Не знае кой го е наел. А разните психологически тъпотии ги пробутвай на друг.

— Социалната служителка каза, че баща му бил пияница. Смята дори, че на два-три пъти е продавал хлапето, за да си купи пиене.

Още преди да довърша, Клит раздразнено тръсна глава.

— Гледал е Клъм Чевръстия право в очите, преди да му пръсне черепа. Във военновъздушните сили обучават точно такива типове да пускат атомни бомби.

Той стана и стисна здраво парапета на кея. Вратът му беше зачервен, едрите му ръце пращяха от енергия.

— Аз съм си виновен. Не биваше да ти помагам да го измъкнеш на светло.

— Как е Пейшън? — попитах аз, за да сменя темата.

— Чака ме да намина. — Клит въздъхна. — Главата ми е като стегната с тел. Не мога да мисля.

— Какво има?

— Утре ще я водя на свиждане със сестра й в женския затвор.

— Имаш чувството, че прескачаш от другата страна на барикадата?

— Нещо такова. Винаги съм смятал, че повечето хора в смъртното отделение са си го заслужили. Гледа ли снощи Лари Кинг? Беше довел един тип да си прави майтапи с екзекуцията на една жена в Тексас. Същият, дето беше направил Клинтън за посмешище. Това са днес героите на Америка.

Той влезе в магазинчето и се върна с голяма кутия бира, увита в книжна салфетка. Вирна глава и почти изпразни кутията на един дъх. После шумно въздъхна и напрежението изчезна от лицето му.

— Дейв, сънувах смъртната камера в „Ангола“. Само че не водеха там Лети Лабиш, а Пейшън. Откъде ли ми е дошъл такъв сън? — рече той и завъртя показалец до слепоочието си.

 

 

Но това не беше последното споменаване на Лети Лабиш за този ден.

Кора Гейбъл бе пратила шофьора Мика да отнесе в резиденцията на губернатора молба за помилване на Лети, подписана от хиляда души. След като взе от Ню Орлиънс неколцина приятели на Кора, откара ги до Капитолия в Бейтън Руж и после пак ги върна в Ню Орлиънс, той вечеря самичък в едно кафе край реката оттатък моста Хюи Лонг и късно привечер потегли по тесния път към област Лафурш.

Мина през малко селце, после навлезе в дълъг пустинен отрязък между тръстиковите ниви. Догони го бял автомобил; мъжът до шофьора се озърна през рамо, после сложи на покрива мигаща червена лампа.

Ченгетата бяха цивилни, може би от отдела по наркотиците или службата за борба с организираната престъпност. Едри, млади, небръснати, с джинси, маратонки и тъмни тениски, с космати ръце и затъкнати на коланите белезници.

Те пристъпиха от двете страни на лимузината. Мика бе свалил стъклата и чу как човекът отдясно разкопча кобура.

— Шофьорската книжка, ако обичате — каза левият. Носеше големи слънчеви очила, изглеждаше отегчен и зяпаше към залеза над нивите, докато чакаше с протегната длан Мика да извади книжката от портфейла си.

— Какво има?

Полицаят с тъмните очила погледна снимката, после вдигна очи към Мика.

— Знаете ли какво пише тук над снимката? „Не пийте зад волана… Пазете Луизиана чиста.“ На всички шофьорски книжки в Луизиана го пише. Стараем се да не допускаме пияници и боклук по шосетата. Преди малко вие изхвърлихте през прозореца бирена кутия.

— Не, не съм.

— Слезте от колата, моля.

— Момчета, вие сте от Ню Орлиънс — каза Мика. — Тук не е ваш район.

— Ако обичате, минете от другата страна на колата и ще обсъдим това.

Притиснаха го към покрива на колата, разтвориха му краката с ритник, плъзнаха ръце покрай тялото му, обърнаха джобовете наопаки и захвърлиха на пътя портфейла и дребните пари.

Мина автомобил с включени фарове. Двамата полицаи го проследиха с погледи, докато изчезна между тръстиковите ниви. После единият замахна с палката и Мика изпита чувството, че сухожилието в бедрото му се е скъсало. Той падна на коляно, драскайки с пръсти по лимузината.

Вторият удар се падна на безопасно място, върху раменете, но третият бе стоварен с две ръце точно в опашната кост и из вътрешностите му избухна огнена болка. Разтреперан, Мика се търкулна на прашния път, полагайки отчаяни усилия да овладее сфинктера си.

Първото ченге захвърли шофьорската книжка в лицето му като игрална карта, после го ритна в бъбрека.

— Имаш полицейско досие в Ню Мексико, Мика. Връщай се там. Не ни карай пак да те търсим.

— Нищо не съм сторил — почти проплака Мика.

Полицаят с палката се наведе, пъхна заобления дървен край в устата му и натисна жестоко, докато Мика взе да кашля и да се дави в собствената си кръв.

— Какво рече? Я повтори? — изрече заплашително ченгето и се приведе любезно към обезобразеното лице на Мика.

 

 

На другия ден Клит ми позвъни и помоли да се срещнем при Арман на главната улица. В заведението беше прохладно и сенчесто. Клит седеше пред старинния огледален бар с чаша сироп в ръката, а вентилаторът вееше право в лицето му.

Но видът му не подхождаше на безметежната обстановка. Хавайската му риза лепнеше от пот, лицето му бе зачервено като от треска. Подпираше се с един крак на тръбата под бара и нервно тресеше коляно.

— Какво има, Клит?

— Не знам. Май нямаше смисъл да ти се обаждам. Може би трябваше просто да вдигна с три-четири пункта борсовата цена на уискито.

— Обади ми се Кора Гейбъл. Две тъпи ченгета от Ню Орлиънс пребили шофьора й. Толкова го уплашили, че не посмял да предяви обвинение.

— Значи Джим Гейбъл иска да го пропъди?

— Шофьорът се връщал, след като бил предал на Белмънт Пъг петиция за помилването на Лети. Може би предупреждението е за Кора.

— Какво общо може да има Гейбъл с Лети Лабиш?

— Не знам. Ще ми кажеш ли защо ме повика?

 

 

Връзката им започнала съвсем случайно. Една вечер Клит наминал към къщата и я видял да носи в градината две кофи вода от кухненския кран.

— Къде ти е маркучът? — попитал той.

— Момчето, дето коси тревата, го сряза с косачката — отговорила тя.

Той се заел да помага и двамата се измокрили доста, докато поливали лехите с пъпеши и ягоди под пламналото вечерно небе. Лицето й било зачервено, вятърът веел роклята й, когато се привеждала над браздите. Клит отскочил до кухнята да й донесе чаша вода.

Докато пиела, тя го погледнала над ръба на чашата. Кожата й била прашна, връхчетата на гърдите лъскави и златисти в лъчите на залеза. Тя отметнала косата си и я вдигнала на тила.

Той докоснал с пръсти заобленото й рамо и рекъл:

— Силна жена си.

— Дебелана.

— Не и за мен — отвърнал Клит.

Тя отметнала мълчаливо кичур коса от ъгълчето на устните си и го погледнала право в очите, сякаш знаела за какво си мисли.

— Много пия — добавил той. — Заради една престрелка си загубих значката. По едно време бях охранител при Сали Дио в Рино.

— Не ме интересува.

Тя вирнала лице срещу вятъра и пак го погледнала в очите.

— Бившата ми жена разправя, че предпочита дружеството за защита на животните — казал той.

— Пет пари не давам за чуждите приказки.

— Миришеш на ягоди.

— Защото сме в ягодова леха, Клит.

Тя притиснала меката извивка на сандала си в твърдата му обувка.

Качили се на третия етаж и се любили върху грамадно месингово легло, обкръжено от три вентилатора. Тя свършила преди него, после го яхнала и свършила още веднъж, като през цялото време го галела по лицето. По-късно лежала до него и изследвала тялото му с връхчетата на пръстите си, докосвала члена му като източник на някаква странна мощ и това го карало да я гледа озадачено.

Поискала да й разкаже как е било в морската пехота и във Виетнам, как веднъж налял цял бидон течен сапун в мъжката тоалетна на автогарата, как израснал в Айриш Чанъл, как натрошил с камъни парника на една жена, след като го поканила на сладолед, а се оказало, че дава сладоледа през задната врата като милостиня на дрипавите улични хлапета.

— Аз съм професионален неудачник, Пейшън — заявил той. — Не го приемай за скромност, то си е чистата истина. Виж, Дейв е друга работа.

Тя се притиснала към него и го целунала по гърдите.

Той отсъствал два дни, а на третия застанал пред къщата призори и сърцето му заподскачало още преди вратата да се отвори. Тя се любила с него ненаситно, стягала го с бедрата си като в клещи и тихичките й писъци до ухото му звучали като заклинания.

Две седмици по-късно той седял в кухнята, на масата пред него имало празна чиния и синьо-бял кафеник, а Пейшън плакнела подноса на мивката.

Той плъзнал пръсти през косата си и рекъл:

— Мисля, че търсиш отговора у мъж, дето няма какво да отговори.

Тя мълчала. Той се усмихнал тъжно.

— Имам късмет, че ми дадоха разрешително за детектив, Пейшън. Като ме видят, ченгетата в Ню Орлиънс минават на отсрещния тротоар. Работил съм такива неща, с които се хващат хора, прогонени от чуждестранния легион.

Тя застанала зад него и размачкала раменете му с яките си ръце. Гърдите й го докосвали по тила.

— Утре сутрин съм на доктор. После искам да ида на свиждане със сестра си.

 

 

Клит допи сиропа и разклати леда на дъното.

— Тя ми разправи подробно какво вършел Кармауч с нея и Лети. Би трябвало да измъкнат тоя тип от гроба и да го влачат по всички улици на Бейтън Руж — каза той. После се замисли и лицето му стана разсеяно. — Пейшън го оставяла да се изтощи с нея, та да е по-леко на сестра й.

— Избий си го от главата, Клит.

— Смяташ ли, че ми върти номера?

— Не знам.

— Дай още един сироп — поръча той на бармана.

 

 

След работа Бутси ме чакаше на паркинга.

— Да те черпя ли една вечеря, приятел? — рече тя.

— Какво става?

— Просто рекох да видя дали още мога да забърша някое ченге.

Потеглихме към „Льо Розие“ и си избрахме маса в дъното. В градината зад нас растяха рози и бамбук, а в сенчестите места между тухлите се зеленееше мента.

— Станало ли е нещо днес? — попитах аз.

— На телефонния секретар имаше две послания от Кони Дезотел. Май не ми се харесва да те търсят жени.

— Сигурно ме е сбъркала с някой друг.

— Извинява се, че те е обидила. За какво става дума?

— Онзи Ритър от борбата с порока беше записал разпит на някой си Стив Андрополис. На касетата имаше куп лъжи за майка ми.

Бутси лапна късче месо и бавно почна да дъвче. Очите й потъмняха.

— Защо го е направила?

— Питай нея.

— Непременно — съгласи се тя.

Понечих да отговоря, но я погледнах в лицето и предпочетох да премълча.

 

 

Но волева и решителна жена като Кони Дезотел не се отказваше лесно от намеса в една ситуация, която по някакъв начин засягаше интересите й.

На другата вечер черният крайслер на Белмънт Пъг, следван от цял керван политически навлеци и паразити, спря край кея. Излязоха от колите сред облаци прах и запримигваха срещу лятното слънце. За разлика от всички останали, Белмънт бе очевидно трезвен. Докато приятелите му се отправяха към магазинчето да търсят сандвичи и бира, Белмънт тръгна през дъбовете нагоре, където събирах листа с греблото. Лицето му беше сериозно и мрачно, шарената сянка трептеше по раирания му костюм и сивата каубойска шапка.

— Защо не приемаш извинението на онази жена? — попита той.

— За Кони Дезотел ли говориш?

— Не е искала да хвърля кал върху майка ти. Смятала, че просто си върши работата. Поне веднъж й повярвай, синко.

— Добре де, приемам извинението. Предай й това, ако обичаш. Чудя се само как е накарала цял губернатор да търчи като куриер.

Той свали шапката си и избърса подплатата с кърпа. Стоеше с изпънати рамене и профилът му се очертаваше на фона на блесналата река. Отдавна не се беше подстригвал и това му придаваше достолепен селски вид. Кой знае защо си припомних младия идеалист отпреди много години, който всеки ден вършеше по едно добро дело и научаваше нова дума от енциклопедията.

— Корав човек си, Дейв — проговори той. — Де да бях като теб. Нямаше от сутрин до вечер да си блъскам главата заради онази жена в смъртното отделение.

Изправих греблото и се подпрях на дръжката. В сянката беше прохладно и вятърът клатеше клоните над главите ни.

— Спомням си как един тип ти предложи десет долара, за да минеш на изпита по математика вместо него, Белмънт — казах аз. — Парите много ти трябваха. Но го прогони от стаята.

— През почивните дни кафето не работеше — отвърна той. — От петък на обяд до неделя вечер двамата с теб карахме на кутия виенски кренвирши, буркан фъстъчено масло и пакет солени бисквити.

— Бил съм свидетел на две екзекуции и съжалявам. Замесиш ли се веднъж в такова нещо, вече не си същият.

— Преди много време баща ми каза, че ще стана или проповедник, или пияница и женкар. Сутрин се будя и нямам представа кой съм. Не ме поучавай, синко.

В дрезгавия му глас звучеше необичайно за него униние.

Погледнах към кея, където приятелите на Белмънт пиеха бира под навеса. Единият беше дребен, мургав мъж с мустаци, заоблена брадичка, зализана коса и дълъг крив нос.

— Онзи там е Суки Мотри — подхвърлих аз. — Разправят, че държи игралните автомати.

— Всичко е сделка. Хората искат пари за училищни автобуси, но не искат да плащат данъци. Мене ако питаш, най-добре да използваме парите на дявола срещу него. Така типове като Суки влизат в играта.

Не отговорих и Белмънт добави:

— Много хора си мислят, че Ърл Лонг беше просто невеж селяк. Но не знаят какви добрини вършеше. Цяла тайфа черни жени завършиха новия курс за медицински сестри и веднага откриха, че за тях няма работа. Чул Ърл за това и рекъл, че иска да посети щатската болница. Обикаля той, ръкува се с всички наред, наднича в операционните, пуска водата из тоалетните, после събира цялата болнична администрация и заключва вратите. Срамна гледка видях тук, казва. Бели сестри да се грижат за черните пациенти, да им изнасят подлогите и не знам какво още. Туй няма да го търпя. Или ще наемете черни сестри, или до един изхвръквате от работа. Само след седмица в щатската болница имало двайсет и пет черни сестри.

— Хубава приказка — кимнах аз.

— На човешкия род само приказките са му останали, Дейв — отвърна той. — Просто трябва да откриеш коя ти харесва и да се вкопчиш в нея.

— Ще екзекутираш ли Лети Лабиш?

Той си сложи шапката и тръгна надолу към групата, размахвайки ръце като бродещ фокусник.