Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (31)

31.

На другата сутрин позвъних в мотела на Клит, но никой не отговори. По-късно опитах пак и се обади женски глас.

— Пейшън — казах.

— Какво искаш?

— Къде е Клит?

— Спи. Остави го на мира.

— Няма ли да проявиш малко любезност?

— Ще му кажа, че си се обаждал. В момента му трябва почивка — тросна се тя и затвори.

Вечерта отскочих до мотела. Отминаваше един горещ ден, небето на запад бе пурпурно и започваше да вали. Когато Клит отвори вратата, веднага ме лъхна на алкохол, а дрехите му изглеждаха така, като че е спал с тях.

— Какво има, Жилка? — попита той.

— Пейшън каза ли ти, че съм се обаждал?

— Сигурно е забравила.

Той затвори вратата зад мен. Стаята беше мрачна и разхвърляна. На нощното шкафче лежеше червена кърпа, каквато бях видял върху врата на Пейшън. Клит извади от хладилника отворена кутия бира, жадно изгълта съдържанието и я хвърли в кошчето.

— Шофьорът на Джим Гейбъл се е опитал да очисти Ремета — казах аз. — Ремета го изпреварил и после подпалил къщата.

Замълчах, и го погледнах. Той се взираше в пустотата.

— Клит!

— Ремета е искал да го мислите за убит, така ли?

— Или просто да спечели време, за да види сметката на Джим Гейбъл.

— Значи Гейбъл е уредил работата, а?

— Така предполагам.

Клит пусна водата в мивката и се наплиска.

— Нямам нищо за пиене — промърмори той. — Ще трябва да купя.

— Мислех, че с Пейшън сте скъсали.

— Тя е сам-самичка. Ще екзекутират сестра й. Има неизлечима болест. Какво да й кажа? Хубаво беше, хайде чупката — това ли?

После почна да рови из шкафовете, куфара и хладилника, макар да знаеше, че в бунгалото няма и капка алкохол. След малко каза:

— Пейшън иска да ида с нея на екзекуцията на Лети. Накара я да ме впише в списъка. Виждал ли си бесилката в Сайгон? Не понасям такива работи.

Той размаха из въздуха масивната си длан, сякаш отпъждаше въображаем противник. Седнах на леглото и зачаках да се успокои. Изведнъж спрях поглед върху едната възглавница.

— От кого е кръвта? — попитах аз.

— Върви си, Дейв. Остави ме за малко. Ще ми мине, обещавам — каза той и се подпря на мивката, дишайки тежко като изхвърлен на сухо кит.

 

 

На другия ден пак ми се обади Кони Дезотел.

— Нямам напредък с Белмънт — уведоми ме тя.

— Ясно.

— Не му е лесно. Разкъсва се между желанието да постъпи човечно и волята на избирателите.

— Да постъпи човечно, а? Ако имам възможност, ще го кажа на Лети Лабиш.

— Опитах се да помогна. Какво друго искаш?

— Къде е Белмънт сега?

— Нямам представа. Потърси го в резиденцията. Но аз съм вън от играта. Разбра ли? Откровено казано, до гуша ми дойде от твоята грубост.

— Каква връзка имаш с Джим Гейбъл, Кони? — попитах.

Но тя вече беше затворила.

 

 

Кони Дезотел бе казала, че няма представа къде е Белмънт Пъг. Но аз знаех къде мога да го намеря в сряда. Когато бе пътуващ проповедник и амбулантен търговец, Белмънт отбелязваше средата на всяка седмица с отбиване във фундаменталистката църква на малкото селце Лоти сред низините на Ачафалея. По онова време паството му плащаше по трийсет и пет долара на проповед и днес той продължаваше да ходи там всяка сряда вечер — може би от благодарност или пък просто за да се представи като смирен и набожен човек.

Вечерта подкарах през Орелусас и продължих по шосе 190 до Бейтън руж, после свърнах по един чакълест път, минах железопътния прелез и навлязох далече навътре в блатистите низини. Най-сетне прекосих група къщурки с ръждиви мрежи по прозорците и наближих църковна сграда със син неонов кръст на покрива.

Паството бе седнало да вечеря на дъсчени маси край малка кедрова горичка. Сред паркираните пикапи и вехти леки коли зърнах черния крайслер на Белмънт, покрит с петна от сива кал. Страничните стъкла бяха свалени и когато се приближих, видях вътре отегчен щатски полицай и някаква жена, която пушеше цигара. Изглеждаше като излязла от лабораторията на доктор Франкенщайн — със силиконов бюст, лифтинг на лицето, химически загар и индустриални количества парфюм. Тя си издуха носа в книжна кърпичка и я метна през прозореца на тревата.

Заварих Белмънт с пълна уста. Каубойската шапка беше отметната на тила му и кичурите коса отпред стърчаха като на хлапе.

— Днес няма да биеш никого, нали, синко? — рече той.

— Искам да поговорим за Лети Лабиш.

— Знаех си.

— Остават й две седмици.

— Не ми го напомняй. Пред Капитолия всеки ден обикалят хора с плакати. Обаждат ми се разни италианци от Ватикана.

— Недей да си слагаш грях на душата, Белмънт.

Той метна през рамо пилешки кокал и стана от масата.

— Ела да се поразходим.

Навлязохме между кедрите; из пурпурното небе отекваха песните на щурци. Ръцете на Белмънт бяха мазни; той свиваше и разпускаше пръсти и ги гледаше как лъщят.

— През нощта, когато четат смъртната присъда, ще стоя до телефона — каза той. — Ако получа нови доказателства или вест от федералния съд, ще спра екзекуцията. Иначе всичко продължава по реда си.

— Не е редно. Знаеш го.

— Аз съм губернатор. Не съм нито съдия, нито съдебен заседател. Нямам нищо общо с процеса, по дяволите. Всичко си го свършихте вие, в област Иберия. Престани да мъкнеш вината си в Бейтън Руж и да ми я подхвърляш на прага, чуваш ли?

Той ми обърна гръб и въздъхна. Къдравите косъмчета по врата му се раздвижиха от вятъра като пилешки пух. В далечината залязващото слънце хвърляше червени отблясъци по черния крайслер. Някой включи неоновия кръст над църквата.

— Коя е онази дама в колата? — попитах аз.

— Мисионерка. В смисъл, че добре познава „мисионерската поза“. А аз съм грешник и не го крия. Престани да ме тормозиш, Дейв.

— Кони Дезотел ме предупреди.

— Какво?

— Каза, че не успяла да те убеди. Чудя се защо ли си въобразявах, че аз ще успея.

— Кони Дезотел ми проглуши ушите, че ако Лети Лабиш не легне под иглата, моментално отивам пак да продавам четки и препарати за баня. За бога, откъде черпиш сведения, синко?

Той тръгна обратно към пикника и спря до една преносима мивка. Пусна водата и старателно си изтърка ръцете, сякаш нещо гнусно бе проникнало в кожата му. После издърпа цял метър книжна кърпа, избърса се чак до лактите, смачка хартията и я метна към кофата за боклук, но не улучи. Каубойската му шапка се синееше в неоновото сияние на кръста.

 

 

В събота следобед Дейна Магели влезе в магазинчето с кошче и въдица. Джинсите и маратонките му изглеждаха тъй, сякаш току-що ги бе измъкнал от същото кошче.

— Да имаш свободни лодки? — попита той.

— Избери която си искаш.

Той измъкна от хладилника кутия сода, избърса я от скрежа, сложи на тезгяха един долар и седна. Един клиент вадеше с мрежичка ситни рибки за стръв от аквариума в дъното. Дейна го изчака да излезе, после каза:

— Нали ти и Пърсел не правите номера на Джим Гейбъл?

— Какви номера?

— Бил намерил стъкло в супата си. Следели го разни хора. Веднъж му се сторило, че някой го цели със снайпер.

— Леле, горкият човек.

— Има си любовница. Номерът й не е в телефонния указател, но напоследък някой редовно звъни и я плаши до смърт.

— И смяташ, че зад това стоим ние с Клит?

— Пърсел е животно. Способен е на всичко. Снощи някой стрелял с бренеке по колата на Гейбъл и едва не му пръснал главата.

— Бил е Ремета.

— Не си ли замесен? Честна дума?

— Не съм, Дейна.

— Добре ли си? — попита той.

— Защо?

— Защото не изглеждаш добре.

— Сигурно е от времето.

Магели се загледа към слънчевите петна и сенките из върбалака, разлюлян от морския вятър.

— Май не ти е наред обмяната на веществата — заключи накрая.

 

 

Бях дал честна дума пред Дейна, че нямам нищо общо с тормоза и стрелбата срещу Джим Гейбъл. Но това не означаваше, че и за в бъдеще смятам да се въздържам.

Рано сутринта в понеделник потеглих за област Лафурш и продължих през тръстиковите ниви на юг към залива. Вятърът се засилваше, небето бе причерняло и буквално усещах как барометърът пада. Докато минавах по Тръстиковия път покрай магазина и танцовия салон, където бе работила майка ми, по предното стъкло се посипаха едри капки дъжд. В далечината видях кафявата триетажна къща на Джим и Кора Гейбъл. Над покрива се люлееха короните на палмите.

Никой не ми отвори. Чаках в камионетката почти до обяд под небето, изпълнено с облаци като плаващи мастилени петна в преобърната паница. Не знам какво очаквах да открия или разбера, но знаех, че оставя ли полицейската машина да работи на самотек, убийците на майка ми никога няма да бъдат заловени. Температурата сигурно бе спаднала с десетина градуса и през прозореца усещах дъха на изхвърлена риба откъм залива, смесен с прохладния, влажен мирис на прах из тръстиковите ниви, а когато затварях очи, отново бях онова малко момче, което пътуваше по Тръстиковия път с майка си и един мъж на име Мак и се чудеше какво ли е станало с Големия Олдъс и къщата край реката южно от Нова Иберия.

Ненадейно вратата се отвори и Кора Гейбъл надникна към пикапа. Лицето й беше бяло и осеяно с бръчки като стара мазилка, между развените коси се виждаше кожата на скалпа. В сумрака устните й бяха яркочервени и тя опита да се усмихне, но борбата на чувства по лицето й напомняше струна, обтегната дотолкова, че сякаш сама трепти от напрежението.

— О, мистър Робишо — произнесе тя.

— Тук ли е Джим?

— Сър, вашето поведение ме разстройва. Вие нападнахте съпруга ми. Сега идвате тук.

— Смятам, че съпругът ви е виновен за смъртта на Мика, мис Кора.

— Какво говорите? Мика се върна в Ню Мексико. Джим му даде пари за път.

— Може ли да вляза?

— Не, не може. Джим казваше, че ще сторите нещо подобно. Мисля, че у мен има някои вещи на майка ви. Фамилията й беше Гилъри, нали? Бяха прибрани в бараката. Може би трябва да ги вземете и да си вървите.

— Имате вещи на майка ми?

— Да, така ми се струва. — Лицето й стана съвсем объркано, изпълнено с противоречиви мисли, сякаш си задаваше въпроси наум и сама им отговаряше. — Не знам къде са сега. Не мога да отговарям за чужди вещи.

Пристъпих към вратата. Дъждът се сипеше косо от небето, обливаше керемидения покрив, плющеше по рододендроните край тухлената алея.

— Вървете си, преди да повикам полиция — каза тя, после захлопна тежката врата с две ръце и дръпна резето отвътре.

 

 

Подкарах обратно по черния път. Тъкмо наближавах магазина, когато усетих как лявата предна гума омеква. Отбих на паркинга, извадих от багажника крик, тръбен ключ, работни ръкавици и резервната гума, клекнах до предния калник и се заех да развинтвам гайките. Наблизо спря кола и някой тръгна към входа на магазина, но спря на половината път.

— Я гледай ти, това бил Дейвистър — изрече мъжки глас.

Вдигнах очи и видях ухиленото лице на Джим Гейбъл. Беше със спортно сако от туид, кафяви памучни панталони, лъснати мокасини и розова риза с бродиран сребрист кон на джобчето. Само жълтеникавите петна около окото и ъгъла на устните му напомняха за ударите, които бе отнесъл на Скаридения фестивал.

Гейбъл погледна към пейката на верандата, където старец с работен гащеризон и малко момченце пиеха газиран сироп и белеха фъстъци.

— Тоя ключ, дето го държиш, ми се вижда доста опасен — каза той. — Нали днес не си в лошо настроение?

— Ни най-малко, Джим.

— Не ставай. Предполагам, че вече си досаждал на жена ми. Ще разбера от нея какво е станало.

Той мина край мен, изкачи се на верандата, отвори мрежестата врата и влезе в магазина. Ръкува се с няколко души и галантно отвори вратата пред една старица. Наместих резервната гума, завинтих гайките и свалих крика, после влязох в магазина.

Гейбъл седеше до маса с нарисувана върху нея шахматна дъска и пиеше кафе от картонена чашка. В магазина миришеше на сирене, месо, наденица и пресни стърготини, с които посипваха пода. Дръпнах стол и седнах срещу Гейбъл.

Той отново ми се усмихна, но не ме погледна в очите.

— Значи Ремета не те е улучил с бренекето? — подех аз. — Може би си играе. Никак не бих желал да се захване с мен.

Гейбъл придърпа яката на ризата си и врътна очи през прозореца към изоставения нощен клуб с ръждясала реклама на бира над входа.

— Хабер си нямаш какво става, нали? — промърмори той.

— Не ми и трябва. Времето и Ремета са на моя страна.

В магазина със смях влезе семейство в празнични дрехи.

— Видях ти досието — каза неприязнено Гейбъл. — Пише, че си склонен към алкохолизъм и насилие. Правиш всичко възможно, за да се провалиш.

Погледнах го право в очите.

— Знам, че ти си убил майка ми. Знам какви думи е казала преди двамата с твоя партньор да я убиете. „Името ми е Мей Робишо. Момчето ми се би във Виетнам. Съпругът ми се казваше Големия Олдъс Робишо.“ Ще те очистя собственоръчно, Джим, или ще присъствам, когато ти забиват иглата.

Сега той също ме погледна в очите, за да не гледа хората, които почваха да се озъртат към нас.

— Ставам и си излизам оттук — произнесе Гейбъл. — Тези хора са мои съседи. Ти няма да сториш нищо. Имам оръжие, но ръцете ми са върху масата. Всички го виждат.

— Обещах на Бутси да не повтарям старите грешки. Обикновено си държа на думата, Джим, но все пак съм само човек. Освен това искам да разбереш същността на нашите отношения и да си оформиш представа какво ще се случва където и да се срещнем. Затова…

Без да довърша, аз свих юмрук в брезентовата ръкавица, приведох се над масата и с едно кроше в окото го метнах върху рафта със зеленчукови консерви.