Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (19)

19.

Мина седмица и половина, без да чуя нещо ново за Джони Ремета, Аксел Дженингс, шофьора Мика и семейство Гейбъл. Започна да ми се струва, че може просто да изчезнат от моя живот.

Но изводите ми бяха горе-долу толкова основателни, колкото тези на човек, който плава по широка спокойна река в топъл ден и умът му не желае да се вслуша в грохота на водопада, долитащ иззад дърветата на близкия завой.

 

 

— По-кротко с пиячката, скъпи — каза му Чери Бутера.

Аксел Дженингс седеше до кухненската маса по потник, камуфлажни панталони и чехли на бос крак. Пред него имаше шише текила и чинийка с нарязан лимон. Той си наля, гаврътна чашата, близна сол от китката си и захапа резенче лимон. Раменете му бяха тъмни като махагон, корави и възлести, с обтегната, топла и гладка кожа, напръскана с червеникави лунички. Не беше красив в обичайния смисъл на думата, но имаше хубава кожа и Чери обичаше да я докосва, особено когато той проникваше в нея, а тя разперваше пръсти върху раменете му и бавно плъзваше ръце надолу към кръста.

Колежките й казваха, че би могла да си намери по-свестен приятел. Наблягаха, че Аксел се слави като жесток човек. Намерили за кого да приказват! Техните приятели бяха побойници, пияници и женкари. Аксел убиваше хора по служба; нали затова им плащат на ченгетата. Освен това не говореше за тази част от живота си, а ако някой пострадаше от ръката му, значи си го беше заслужил. Когато излизаше с Аксел, никой не смееше да се държи зле с нея.

Но работите определено тръгнаха на зле откакто убиха Джими Бургойн. Аксел беше мрачен непрекъснато, сякаш смяташе, че е виновен за смъртта на Джими. А сега имаше още по-лош проблем и Чери не знаеше как да му помогне.

— От пиенето вреда няма — процеди Аксел. — Човек сам си решава колко да пие. След това слага тапата. Положението е в неговите ръце. Така казваше татко.

Днес беше свалил бинтовете. Половин час лежа вън на двора по шорти, с влажна кърпа върху очите, и разговаря по клетъчния телефон с някакво друго ченге. Когато се прибра, пусна всички влакчета, извади бутилка и не си сложи превръзките. От сборното бръмчене на влакчетата цялата къща кънтеше като огромна шевна машина.

— Май е по-добре да си тръгвам — каза тя. — Трябва да си почиваш.

— Ела тук — нареди Аксел.

Той протегна ръка към нея, очаквайки тя да седне в скута му. Чери преплете пръсти с неговите, но остана права, като се мъчеше да не гледа лицето му.

— Смущава ли те това, Чери? — попита той, вдигайки пръст към лицето си.

— Не, скъпи — отвърна тя.

Аксел пусна ръката й и се загледа през прозореца към две шарени котета, които се гонеха из цветната леха.

— Защо ме заряза? — попита той, без да откъсва очи от прозореца.

— Как тъй съм те зарязала?

— На уличката. Когато онзи ти каза да изчезваш, веднага си плю на петите.

— Обадих се на 911. Повиках помощ.

— Не изпищя. Жените винаги пищят, когато усетят заплаха. Ти си мълча, Чери.

— Да не мислиш, че съм замесена?

— Знаеше, че си в безопасност, стига да не пищиш. Странно, колко бързо съобразяват хората, когато им припари.

Тя дълго стоя неподвижна. Отново се бе върнала на уличката, под поройния дъжд. Видя се как тича през зацапаните с бензин локви, как гърлото й се свива, а гърдите й подскачат безсрамно под блузата, и разбра, че Аксел е прав. А в ума й бавно изплуваше още една, по-грозна истина — беше доволна, че се е случило с него, а не с нея.

В къщата беше горещо, слънчевите лъчи нахлуваха и оставаха в плен между стъклата и прясно боядисаните стени. Електрическите влакчета прелитаха по релсите, изскачаха от тунелите, тракаха и целият този шум кънтеше в главата на Чери. Тя се застави да погледне лицето на Аксел. Челюстта, брадата и челото изглеждаха тъй, сякаш са били разглобени и отново слепени като парчета от счупено гърне.

Той докосна единия си кучешки зъб и се вгледа в капката слюнка, останала върху пръста. Точно същото бе сторил, преди да пребие някакъв човек в един бар. Чери си представи как червените линии се прехвърлят от неговото лице върху нейното и й се доплака.

— Ще си тръгвам, Аксел. Ако си съгласен, разбира се — каза тя, после изведнъж скръсти ръце и вкопчи пръсти в лактите си, като че й беше студено.

Той свиваше и разпускаше юмрук, гледайки как вените по ръката му се издуват. Взе от фруктиерата ябълка и почна да я бели. Червената обелка бавно пълзеше през палеца му.

— Ще имам много пари — рече той. — Мисля да ида в Южна Америка и да започна бизнес. Можеш да дойдеш и ти.

— Да, скъпи — пророни тя и усети, че всичко отвътре й трепери.

— Хайде, върви и си помисли. Свържи се с вътрешното си „Аз“. Утре ела да ми кажеш… Ще отскочиш ли до тоалетната, преди да си тръгнеш? Инак май може да се изпуснеш по пътя.

 

 

Клит беше наел апартамента си от една семейна двойка, но сега хората искаха да го изгонят — вероятно защото домоуправителят бе позвънил във Флорида да им разкаже, че понякога Клит оставя кадилака си пред входа с оковани типове вътре, докато самият той се къпе, преоблича или обядва в апартамента. Един от задържаните крещял през прозорчето цели петнайсет минути, уведомявайки всичко живо в квартала, че трябва да иде до тоалетната.

В събота вечер Бутси отиде да посети сестра си в Лафайет, а аз и Алафеър помогнахме на Клит да се пресели в един стар мотел до река Теш, близо до източния край на главната улица. Около мотела растяха дъбове, банани и палми, а привечер наемателите печаха наденички и кюфтета на скара пред бунгалата. Слънчевите отблясъци от реката играеха под зеления дървесен свод досущ като кехлибареното сияние на чаша уиски, вдигната пред запалена камина.

След като разтоварихме вещите от камионетката, аз и Клит разкъсахме кашоните и ги натъпкахме в кофата за боклук, а Алафеър почна да внася кухненските прибори.

— Отивам да потърся нещо за ядене — каза Клит.

— По-добре да си тръгваме — рекох аз.

— Трябва да се храните. Спокойно, мой човек. Остави всичко на Клитъс.

Преди да възразя, той скочи в кадилака и подкара към града.

Алафеър излезе от бунгалото и се огледа. Беше със съвсем късо отрязани джинси и бледолилава тениска, под която стърчаха гърдите й. Някакъв мъж, който свиреше на китара пред съседната врата, плъзна очи към бедрата й. Погледнах го и той побърза да извърне глава.

— Къде е Клит? — попита Алафеър.

— Отиде да търси храна.

Тя се нацупи и издиша шумно през носа.

— Имам среща, Дейв.

— С кого.

— С един съученик. Няма две глави. Много е безопасен. Дори е гей, ако искаш да знаеш. Е, какво ще речеш?

— Щом е тъй, нямам нищо против, Алф.

— Името ми е Алафеър. Ако не ти харесва, защо не си го сменил?

— Вземи камионетката. Аз ще се прибера с Клит.

Алафеър вирна брадичка, тропна с крак, сложи ръце на кръста си и се загледа към пушека от скари между дърветата.

— Не е чак толкова важно — промърмори тя.

Аз поклатих глава, отидох до пътя и зачаках Клит. След малко той пристигна, изключи двигателя, после слезе и се върна назад да огледа улицата.

— Какво има? — попитах аз.

— Готов съм да се закълна, че някой ме наблюдаваше с бинокъл от паркинга пред „Уин-Дикси“.

— Кой?

— Нямам представа. Направих един кръг и се върнах да видя, но беше изчезнал.

— Да си имал пак неприятности с Ритър или Дженингс?

— Според мен Дженингс вече си получи заслуженото. А Ритър може и да почака.

Докато вървяхме към бунгалото, Клит се озърташе през рамо.

— Алафеър, би ли откарала камионетката у дома? — рекох аз.

— Ако обичаш, престани да ми казваш какво да правя — отвърна тя.

Клит вдигна вежди и зарея поглед към птиците по дърветата, сякаш изведнъж се бе запалил по орнитологията.

— Искате ли да хапнем на онази маса до реката? — предложи той и измъкна от кадилака шест бири и книжна торба с топли сандвичи. От устата му висеше незапалена цигара. Изчака Алафеър да се отдалечи, сложи цигарата зад ухото си и каза: — Слушай, Жилка, ако зарежа пиенето и взема да ходя по сбирки, ще стана ли невъзмутим като теб?

 

 

Докато ние се хранехме на масата сред групичка борове, един висок, жилест мъж с малка червена японска кола излезе на юг от града, мина през подвижния мост и после се върна обратно покрай реката към тревистия склон точно срещу мотела. Слезе надолу по склона, паркира колата до камъшите и се отправи към водата с въдица, кофичка и сгъваем стол. Разгъна стола и седна.

Един стар негър, който не бе хванал нищо, се изкачваше по склона към пътя. Погледна лицето на новодошлия и побърза да извърне глава, за да прикрие смайването си.

Високият мъж явно се раздразни, че някой го гледа. Без да откъсва очи от плувката между лилиевите листа, той изрече високо:

— Хвана ли нещо?

— Нищичко — отвърна старият негър. — Не кълве, щото реката е придошла.

Високият мъж кимна, а негърът излезе на пътя и се отправи към далечните очертания на къщата, в която живееше.

Постепенно се смрачи. Отвъд реката Клит Пърсел запали свещ с препарат против комари. Седнал на сгъваемия стол, рибарят гледаше с театрален бинокъл как лицата ни се жълтеят като пергаменти в светлината на свещта.

Стана, върна се при колата и отвори предната и задната врата от лявата страна, за да си оформи прикритие. Вдигна от пода пушка, обвита в одеяло, слезе с нея до реката и я остави в тревата край краката си.

Сега всичко зависеше от пулса и дишането. Трябва да се съсредоточиш върху целта, да помниш, че оръжието е твой приятел, продължение на ъглите и линиите, чието кръстосване е създал твоят мозък. Така казваше баща му.

Усети как познатата възбуда приижда в гърдите му и едва се удържа да не удари с юмрук по дланта си. Всичко бе просто идеално — три лица около пламъчето на свещ, обгърнати в сенчеста ниша. Това вече не беше само стрелба, а върховно предизвикателство: да отправи безпогрешен изстрел в обекта, да прекъсне живота му изведнъж и да остави хората около него невредими, с изумени изражения по лицата, опръскани с нещо топло и лепкаво, което не смеят да докоснат.

А най-хубавото беше, че дори нямаше да чуят изстрела. Докато хората тичаха, пищяха и се криеха под маси и автомобили, той щеше да прибере гилзата, да се върне в колата и да потегли. Разни глупаци разправят по телевизията, че силата и контролът се постигали чрез политика и секс. Какво разбират те!

Славните близнаци от отдел „Убийства“. Ама че майтап. Един пияница и едно тлъсто прасе с разрешително за частен детектив. Той леко захапа долната си устна, изчаквайки предстоящите мигове.

Сетне само за секунда зърна как мозъкът на Джими Бургойн избухна при онази издънка край Ачафалея. Здраво стисна очи, докато видението изчезна от ума му.

Започваше да вали. Реката се покри с кръгчета и между листата на водните лилии заподскачаха платики. Той отвори очи, сякаш се будеше от сън, дълбоко въздъхна и реши да поръча още цветя за гроба на Джими, да прати още една картичка на семейството, да продължи демонстративните жестове, които временно прогонваха от душата му чувството за вина.

После гневът разцъфна в гърдите му като стар приятел, прочиствайки ума му от самообвиненията.

Представлението започва, момчета и момичета.

Отметна одеялото от карабината М-1А — цивилен еквивалент на старата М-14. Карабината беше далеч по-добра от всички други модифицирани армейски оръжия. Имаше заглушител и оптически мерник, стреляше бързо и убийствено точно, а в пълнителя лежаха двайсет патрона с мек връх. Той издърпа одеялото изпод карабината и го метна върху главата си като палатка. После пое тежестта на оръжието, отпусна се на коляно и притисна приклада към рамото и бузата си.

В оптическия мерник изплува мъжка глава и влажните устни на Аксел се разтвориха леко до приклада, сякаш се готвеше да целуне шията на жена. Той бавно издиша и напрегна пръст върху спусъка. Единият заради Джими, другият заради мен, помисли си той.

— Чух, че преди да почнеш да дупчиш глави, в отдела за борбата с порока са те използвали като примамка за дупедавците — изрече някой зад него.

Аксел рязко се завъртя и одеялото се свлече върху раменете му. Пред смаяния му поглед изникна лицето на някакъв хлапак, излязъл сякаш от петдесетте години. Къде беше виждал това лице? На словесен портрет? Хлапакът се усмихна за миг, сякаш се готвеше да се представи, после простреля Аксел между очите с пистолет двайсет и втори калибър. Изчака го да рухне в камъшите, после бутна с крак главата му настрани, приведе се и заби втори куршум в ухото и трети в слепоочието.

Кръвта оплиска цевта на пистолета и той го избърса в одеялото.

Когато проехтяха изстрелите, старият негър вървеше по брега да търси изгубеното си ножче. Той замръзна на място с разтуптяно сърце и видя как младият тъмнокос мъж с бяла кожа, който само преди миг изглеждаше тръгнал на разходка, довършва работата си и тръгва нагоре по склона с пистолет в отпуснатата ръка.

Негърът си помисли, че трябва да бяга, но краката не го слушаха. Канеше се да каже: „Караниците на белите не ме интересуват“, но не му остана време.

— Как е, приятел — подхвърли младежът и го отмина. В движение извади очила с черна рамка и си ги сложи.

Негърът го видя как прибра пистолета в книжна торба, прекоси пътя, метна торбата на седалката на колата си и потегли. Мигачът проблясваше, за да предупреди насрещните автомобили за присъствието му.