Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (29)

29.

Тази нощ сънувах рози. Видях как шерифът ги подрязва в градината си, после ги видях татуирани върху гърдите на Маги Глик. Видях ги изрисувани съвсем ситно върху вазата, която Джони Ремета подари на Алафеър. Видях и розата със зелени листа, татуирана върху шията на Лети Лабиш.

Но точно когато се будех и за момент бях увиснал между сивото утро и ярките коридори на сънищата, цветята изчезнаха от съня ми и видях върху библиотечната маса албум със снимки от Гражданската война, чиито страници се разлистваха от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец.

Искаше ми се да забравя съня с всичките му объркани образи, но той продължи да ме преследва през целия ден. И може би защото наближаваше смяната на сезона, струваше ми се, че чувам как часовникът отброява минутите на една измъчена жена, очакваща да умре в затвора „Сейнт Гейбриъл“.

В понеделник сутринта бях на стрелбището с Хелън Соало. Гледах я как изстрелва цял пълнител по мишената. Когато ударникът на деветмилиметровия пистолет щракна на празно, тя свали защитните наушници, зареди нов пълнител, прибра оръжието в кобура и се зае да събира гилзите.

— Нямаш грешка тая сутрин — похвалих я аз.

— Е, все някой трябва да бъде нормален.

— Моля?

— Ти си като паднал от Марс — каза тя, дъвчейки дъвка. — Всичко трябва да ти повтарям по два пъти.

— Къде си видяла Пейшън Лабиш?

— Казах ти вече. Влизаше в онази барака за татуировки край Лафайет.

— Защо?

— Питай нея.

— Ти повдигна въпроса, Хелън.

— Да — каза тя. — И го изчерпах. Преди два дни.

Върнах се в службата и позвъних в Ню Орлиънс на Дейна Магели.

— Имам идея за теб — казах му.

— Разбирам. Да не би да си поел надзора над нашите случаи?

— Слушай, Дейна. Джони Ремета ми каза, че ще издои хората, които са убили майка ми.

— Майтап ли си правиш? Значи поддържаш връзка с престъпник, убил двама полицейски служители?

— В събота вечер бях в бара на Маги Глик. Срещнах бившия шофьор на Джим Гейбъл, някой си Мика. Той ми каза, че ще изкара пари, като притисне човека, който дои кравата.

— Какво?

— Точно така се изрази. Според мен намекваше, че Ремета изнудва Джим Гейбъл.

— Искаш да кажеш, че Джим Гейбъл е убил майка ти?

— Преди да екзекутира Дон Ритър, Ремета го принудил да издаде убийците на майка ми. Поне така казва.

— И какво да правя с подобна информация? — попита Магели. — Просто не мога да повярвам, че водя този разговор.

— Постави Мика под наблюдение.

— Значи да пратя трима или четирима детективи да се мотаят подир някакъв тип, който дори си няма фамилия? Звучи ми като измислица на Пърсел. Може би си отмъщава за уволнението.

— Говоря сериозно, Дейна.

— Не, просто са те прихванали бесните. Ти си свястно момче. Много те обичам. Не в момента си се побъркал. Не се шегувам. Стой надалече от Ню Орлиънс.

 

 

На другия ден отскочих до градската библиотека и открих албума със снимки от времето на Гражданската война, които бе разглеждал Ремета, преди да скочи през прозореца на читалнята. Изчетох приложения списък, после започнах да прелиствам черно-белите едрозърнести фотографии.

Изображенията не ми разкриха нищо ново за Ремета. Той беше обикновен маниак на тема смърт, опитващ да открие историческа рамка за яростта и страданията, причинени от майка му. Но ако нямаше нищо повече, защо в съня ми нахлуваше албумът, прелистван от вятъра?

Дали защото досега не ми бе хрумвало, че може да е разглеждал не само снимките на убити войници, а и нещо друго?

Върнах се две страници по-назад и изведнъж видях фотография на двуетажна къща с колони и желязна ограда. Беше направена през 1864 година в покрайнините на Ню Орлиънс, след като градът бил окупиран от войските на генерал Бътлър.

Според историческите бележки срещу снимката, къщата принадлежала на млада жена, смятана за южняшка шпионка, която криела от северняците на Бътлър своя любим — избягал военнопленник. Войникът бил тежко ранен и когато жената узнала, че арестът й е неминуем, двамата изпили отрова и издъхнали на леглото в горната спалня.

Върнах се в службата и отново позвъних на Дейна Магели.

— Не откриваме Ремета, защото се крие под носа ни — казах аз.

— Знаех си, че днес ще е скапан ден.

— Успокой се, Дейна. Когато го гонеха из Френския квартал, той спря и влезе в участъка. Колко престъпници притежават подобна самоувереност?

— Дай ми адрес и ще отида да го прибера.

— Той си въобразява, че е герой от Конфедерацията, а дъщеря ми — неговата любима. В библиотеката четеше история за двама влюбени от времето на Гражданската война, които се самоубили в една къща на улица „Камп“.

— Това не означава, че живее в Ню Орлиънс.

— Имаш ли по-добра идея?

— Всички ченгета в града имат негова снимка. Какво повече да направим?

— Дай да надникна в личното досие на Джим Гейбъл.

— Забрави.

— Защо?

— Нашите хора са наша грижа. Ясен ли съм? Гейбъл не е твоя работа.

Така си въобразяваш, помислих си, докато оставях слушалката.

 

 

Работих до късно вечерта и по мръкнало подкарах към къщи покрай реката. Усещах по вятъра мирис на хризантеми и може би на бензин, а из сумрака в блатата блещукаха светулки. Когато завих по алеята, къщата беше потънала в сянка и от хола долитаха фалшивите смехове на някакво телевизионно шоу. Помъчих се да не мисля каква вечер ни чака щом вляза — часове на непоносимо напрежение, взаимен гняв под маската на студена външна любезност, физическо отвращение и тишина, която е по-оглушителна от крясък.

Видях Батист да разфасова заклано прасе на касапската маса, която си бе направил до канала. Беше със сива престилка, гол до кръста и виждах вените по рамото му да се издуват при всеки замах със сатъра. Във все още синьото небе зад него блестеше Вечерницата, луната изгряваше и на този фон главата му се очертаваше като лъскаво черно гюле.

— Днес нахраних трийсет и пет души — съобщи той. — Свършиха ни се пържолите.

В кашон до краката му лежеше главата на прасето и купчина синкави вътрешности.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Времето е необичайно. Духа силен западен вятър. Снощи видях разни работи да блещукат из мочурището. Жена ми разправя, че било loup-garou^[1].

— Блатен газ е горял или пък е било кълбовидна мълния. Знаеш го много добре. Хич недей да си мислиш за върколаци.

— Тая сутрин хвърлих въдицата. Хвана се едър сом. Като го изкормих, в корема му имаше змия.

— Хайде, довиждане — прекъснах го аз.

— Когато дойде loup-garou, някой ще умре. Едно време старите хора изгаряха кръв, за да го пропъдят обратно в гората.

— Благодаря, че приготви месото, Батист — казах аз и се прибрах.

Бутси седеше на кухненската маса и четеше някакви листове. Беше с джинси, мокасини и дънкова риза без ръкави; кичур коса бе провиснал изпод баретата отзад на шията й. Докато четеше, притискаше слепоочието си с пръст.

— От Ремета ли е? — попитах аз.

— Не. Днес бях на сбирка и „Ал-Анон“. Беше и спонсорката ми Джуди Терио. Тя казва, че имам проблеми с гнева.

— Тъй ли? — безучастно изрекох аз.

— Накара ме да премина четвъртото стъпало и да съставя подробен списък. Сега, след като го препрочетох, искам да го изхвърля.

Отидох до хладилника, извадих кана студен чай и си налях над мивката. Вдигнах чашата към устата си, но веднага я оставих и се обърнах към Бутси.

— Да налея ли и на теб?

— Искаш ли да знаеш какво имаше в списъка?

— Почвам да се плаша.

— Първото ми твърдение е свързано с абсолютната ярост.

— Напълно разбираемо.

— Мълчи си, Жилка, че ще взема пак да се ядосам. Джуди ме накара да съставя списък на всичките ти постъпки, които ме ядосват. Доста дълъг излезе.

Погледнах през прозореца как Батист кълца месо на масата до канала. Беше запалил огън от листа и вятърът отнасяше пушека към близката тръстикова нива. Усетих как кожата на главата ми се обтяга, докато чаках Бутси да изчете всичките си оплаквания. Искаше ми се да бъда навън, при вятъра и есенния мирис на изтлели листа, далече от думите, които щяха да ме заставят отново да видя безумието в постъпките си.

Сетне, вместо да изчакам критиката и кротко да я приема, аз избрах по-лесния път — опитах се да изклинча.

— Не си длъжна да ми казваш. Насилието е виновно. Човек просто не бива да живее около него. А аз го влача у дома като звяр на верига.

— Джуди ме накара да погледна нещо, което не исках да видя. Често се ядосвах, когато започнеш да закриляш някого. Ти преби Гейбъл, защото си мислеше, че ме обижда пред хората. А после аз ти четох конско за онова, което би искал да сториш на Ремета.

— И не сгреши — подкрепих я аз.

— Какво?

— Онази нощ му устроих засада. Исках веднъж завинаги да го изхвърля от живота на Алафеър.

Тя дълго мълча. Гледаше настрани и по бузите й избиха червени петна. Леко бе разтворила устни и аз я чаках да заговори.

— Бутси! — подканих я накрая аз.

— Наистина ли се канеше да го убиеш?

— Да.

Видях как гневът плъзва по лицето й.

— Просто щеше да го застреляш пред нашия дом?

— Не можах да го сторя. И сега той ще се върне. Със сигурност.

В тишината се чуваше само тиктакането на стенния часовник. Лицето на Бутси беше в сянка и не можех да различа изражението й. Изчаках още малко, после изплакнах чашата, прибрах я в шкафа и излязох на предната веранда. След минута вратата зад мен се отвори.

— Значи ще се върне? — попита Бутси.

Не отговорих.

— Съжалявам, че не си го убил. Ето, това изпитвам в действителност. Съжалявам, че Джони Ремета не е мъртъв. Ако пак се приближи до Алафеър, ще го убия сама. А пък ти, Жилка, или влез в играта, или излизай.

— Спонсорката ти би нарекла това закостеняла почтеност — казах аз.

Тя се помъчи да удържи гнева по лицето си, после ме ритна в прасеца.

 

 

Стаята бе изпълнена със сенки и завесите се люлееха от вятъра, когато Бутси седна върху бедрата ми и отпусна ръка, после се надигна и ме въведе в себе си. Няколко минути по-късно устата й се разтвори беззвучно, очите й се замъглиха, косата провисна пред лицето й и тя понечи да каже нещо, но думите се разпаднаха още в гърлото; после усетих как и аз тръгвам след нея, ръцете ми плъзнаха от гърдите й към гърба и в мисления си взор видях водопад над розови скали, канара с тъмни жилки, която се изтръгва и почва да се търкаля по течението, изпървом тежко, ала все по-бързо и по-бързо, заоравайки надълбоко в мекото песъчливо дъно.

Тя ме целуна и положи длан върху челото ми, сякаш проверяваше дали нямам температура, после отметна косата ми назад.

— Алафеър скоро ще се прибере — каза. — Дай да я изведем на вечеря. Нали можем да си го позволим?

— Естествено.

Гледах я как си слага гащичките и сутиена; гърбът й беше стегнат и мускулест, кожата — еластична и гладка като на младо момиче. Посягаше към стола да вземе блузата си, когато в лицето я лъхна странно зловоние, напомнящо мирис на опърлени косми и горящ боклук.

— Мили боже, какво е това? — възкликна Бутси.

Надянах панталона, минахме заедно в кухнята и погледнахме през прозореца към задния двор. Слънцето бе залязло зад хоризонта, но небето още светлееше и пълната луна висеше над близката тръстикова нива като кръгче полуразтопен лед. Видях как Батист лисна кофа свинска кръв върху огъня от горящи листа. Облак черен дим с пламъчета из него се надигна по вятъра и запълзя към къщата.

— Какво прави Батист? — попита Бутси. — Да не се е побъркал?

Разтрих я по гърба и пръстите ми докоснаха ластика на гащичките.

— Първобитна форма на жертвоприношение — обясних аз. — Въобразява си, че е видял в мочурището loup-garou.

— Жертвоприношение?

— За да не излиза чудовището от гората.

— За Лети Лабиш ли си мислиш?

— По-скоро за всички нас — отвърнах аз.