Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (24)

24.

Рано в събота сутринта чух как по алеята отби кола със спукан ауспух, мина зад къщата и шофьорът изключи двигателя. Облякох се, отидох в кухнята и през прозореца видях Клит Пърсел да седи сам до масата в двора с кепе от морската пехота на главата. Държеше кафе в пластмасова чаша и се озърташе към пътя.

Излязох и затворих мрежестата врата внимателно, за да не събудя Бутси и Алафеър.

— Какво правиш? — попитах аз.

Той погледна настрани, после се изсекна и въздъхна.

— Захванах се с Ритър. Никой ли не е идвал?

— Не.

— Работата се разсмърдя.

— Не искам да слушам.

— Мъчех се да помогна. Би ли се съгласил някой друг да те прикрива ден след ден?

Изглеждаше отчаян. Разтърка лицето си, после закачи с лакът чашата и се поля с кафе.

— Разправяй — смилих се аз.

— Ритър имал връзка с една стриптийзьорка, Джанет Гиш. Тя перяла крадени пари в индианските казина по поръчка на някакви умници от Джърси. Ритър спипал умниците, но не закачил Джанет. Уговорката била да я посещава поне веднъж месечно. И знаеш ли какво? Джанет взела, че си паднала по Ритър, можеш ли да повярваш? На него му харесало и почнал да я залъгва, че ще се оженят веднага щом успее да се отърве от жена си. А междувременно чукал Джанет всеки петък следобед в един мотел до аерогарата. Миналата седмица тя отишла да пазарува и кого мислиш срещнала в супера? Ритър заедно с госпожата. Ритър се направил на ударен и забил поглед в консервите по лавиците, сякаш за пръв път виждал такова нещо. Добре де, какво би могъл да направи, запитала се тя. Да ни запознае ли? Само че след малко чула от съседния ред гласа на госпожата: „Видя ли я онази? Цици като бидони. И то с татуировка. Не я ли забеляза?“. А Ритър рекъл: „Никога не съм си падал по дойните крави“. И двамата се разкискали. Джанет решила да му го върне тъпкано. Тя се знае с Ниг и Ситния Уили, защото беше арестувана за проституция, а те й уредиха гаранцията. Обади ми се да пита дали прокурорът ще й опрости обвинението в проституция, ако издаде Ритър. Казах, че е възможно, но сигурно ще я обвинят за пране на пари, тъй че може би има по-добър начин да натрие носа на негодника. Накарах я да звънне посред нощ на жена му и да й каже колко съжалява, че не са се запознали в супера, защото навярно имат много общо. После тя навлезе в подробности за сексуалните навици на Ритър и сподели колко е досадно, че с всичките си любовници той използва една и съща изтъркана реплика — а именно, че жена му е дърта кучка, че го излага пред обществото и ще я зареже веднага щом успее да прехвърли всички дългове на нейно име. Само след десет минути Ритър довтаса през моста на западния бряг, където живее Джанет. Тя беше залостила задната врата, но той измъкна чук от багажника, строши стъклото на вратата и се опита да протегне ръка до вътрешната брава. Тогава го халосах с поилката за птички.

— Ударил си го с циментова поилка за птички?

— Изслушай ме първо. Братът на Джанет има автомивка точно зад блока. Като почна Ритър да се опомня, настаних го на дясната седалка в колата му, закопчах го с белезници за вратата, свалих гюрука и подкарах към мивката. Рекох му: „Дон, ти си мръсно ченге. Време е да измиеш греховете, да започнеш отново и поне известно време да не си вадиш от гащите оная работа. Ти нагласи оная история край Ачафалея и едва не претрепа моя човек, нали?“. А той вика: „Каквото и да правиш, пак си оставаш тъп дебелак, Пърсел“. Тогава вкарах колата вътре и натиснах всички копчета за най-основно миене с топла вода. Маркучите заработиха, четките се завъртяха и натиснаха Ритър надолу. Спрях машините и му дадох втора възможност да си признае, но той се развика и взе да надува клаксона, тъй че пак пуснах мивката, спрях подвижната лента и го оставих там под пяната.

— Искаш да кажеш, че Ритър е още там? — трепнах аз.

— И да, и не. — Той сви устни като фунийка и въздъхна. — Много ми се беше струпало на главата. Джанет изпадна в истерия. Трошеше каквото й падне и хвърляше дрехи в куфара. После чух как нещо изпука на два пъти като мокър фойерверк. Върнах се в автомивката, но не видях никого. Само Ритър лежеше по очи в сапунената вода. Бяха го гръмнали веднъж в ухото и веднъж в устата.

Станах от масата и се загледах към мъглите над канала в близката тръстикова нива, за да скрия от Клит лицето си.

Когато се обърнах, очите му бяха влажни, устните му трепереха и приличаше на пиян, който току-що е сторил беля и се чуди дали да плаче, или да се смее.

После погледите ни се срещнаха. Той пребледня и изрече, сякаш това обясняваше всичко:

— Оплесках работата.

— Да, май си я оплескал, Клит.

— Само това ли ще кажеш?

— Влизай. Ще ти приготвя нещо за ядене — рекох аз и се упътих покрай него към къщата.

— Жилка… Дявол да те вземе, не ме гледай така.

Влязох в банята, измих си зъбите и се наплисках със студена вода. Мъчех се да прогоня лошите мисли, да не изкарвам гнева си върху един приятел, който е загазил заради мен. Но вярвах, че Ритър е знаел нещо за смъртта на майка ми, а сега бе млъкнал завинаги. Избърсах се и отидох в кухнята.

— Искаш ли да изчезвам? — попита Клит.

— Подай ми тиганчето от шкафа, после се обади на Ниг и Ситния Уили, че ще ти трябва гаранция — поръчах му, докато вадех от хладилника яйца и бекон.

 

 

След като закусихме, отведох Бутси и Алафеър на църква. Когато се върнахме, Клит седеше до кея на една маса с чадър и четеше вестник. Отдалече приличаше на доволен и безгрижен човек, излязъл да се порадва на хубавия ден, но аз знаех какво му е на душата. Клит отлично разбираше тежестта на постъпката си. Отново собственото му безразсъдство даваше оръжие на враговете и сега той висеше на косъм над зиналата паст на съдебната система.

В телевизионните сериали представят правния процес като добре организирана и разумна поредица от събития, която в крайна сметка наказва виновника и оправдава невинния. Но в живота е другояче. Забъркаш ли се веднъж със закона, губиш изцяло власт над живота си. Онова, което непосветените наричат пренебрежително „една нощ в затвора“, означава да седиш цяла вечност в килия със сифон на пода, да гледаш по стените мръсни петна и рисунки на полови органи и да слушаш как други затворници крещят нечленоразделно към коридора, а пазачите отвръщат на крясъците и блъскат с палки по решетките.

Дори за да идеш до тоалетната, искаш разрешение. Когато ти свършат цигарите или кибритът, почваш да просиш през решетките. Твоята същност, твоята личност и всички обществени нрави, които си смятал за даденост, напускат живота ти и изчезват като обелка от банан. Когато надничаш към улицата, осъзнаваш, че така наречените свободни хора изобщо не те забелязват. Единствената ти надежда да излезеш навън, е да се обърнеш към агенция за гаранции или да потърсиш в телефонния указател обява на адвокат, който идва с фалшиви пръстени по ръцете и ментов бонбон в устата. И това е само първият ден.

Следобед най-сетне успях да се свържа с Дейна Магели.

— Клит твърди, че раните били от куршум двайсет и втори или двайсет и пети калибър — казах аз.

— Предай му благодарност за ценното сведение.

— Не го е направил той, Дейна. Личи си, че е работа на професионалист. Според мен трябва да е бил Джони Ремета.

— А Пърсел е като слон, дето осира всичко зад себе си.

— Искаш ли да ти го доведа?

— Познай.

— След три часа пристигаме.

Настана дълго мълчание и аз разбрах, че Магели се бори с вродената си почтеност.

— От един месец вътрешният отдел разследваше Ритър — продума най-сетне той. — Предай на Пърсел да дойде и да даде показания. После го измъкни от града.

— Моля?

— Джанет Гиш потвърди разказа му. В момента не искаме разни добичета да ни мътят водата. Чуваш ли?

— Значи разследвате и други ченгета?

Магели не отговори на въпроса.

— Сериозно ти говоря — отсече той. — Тоя Пърсел не е просто досадник, а жива напаст. Мене ако питаш, направо си плаче за панделата. Намеси ли ни се още веднъж в работата, лично ще го бутна зад решетките.

Оставих слушалката върху телефона в магазинчето. През мрежата на прозореца видях как Клит седи до масата и зяпа някаква минаваща лодка. Половината му лице бе осветено, другата половина тънеше в сянка. Излязох отпред и му кимнах.

— Чух се с Дейна Магели. Ще отървеш кожата.

На лицето му грейна лъчезарна усмивка и аз разбрах, че изобщо не си е взел поука.

 

 

На другия ден криминалисти от Ню Орлиънс сравниха куршумите от трупа на Дон Ритър с куршума, изстрелян в челото на Клъм Чевръстия. Бяха двайсет и пети калибър и напълно съвпадаха.

Вечерта Алафеър отиде с приятелки в „Макдоналдс“ на главната улица. Прибра се по-късно, отколкото я очаквах, без да даде обяснения. Последвах я в спалнята й. Трипод беше отвън на перваза, но тя не си направи труда да го пусне. Лампата не светеше и сенките криеха лицето на Алафеър.

— Какво стана тази вечер? — попитах я.

— Щом ти кажа истината, винаги побесняваш.

— Понякога и аз греша, Алафеър. Никой не е съвършен.

— Срещнах се с Джони. Повозихме се с неговата кола.

Плъзнах длани по слепоочията си. Усетих как кожата ми се стяга, сякаш надявах шапка. Дълбоко си поех дъх, преди да заговоря.

— Значи беше с Ремета?

— Да.

— Търсят го за още едно убийство. Екзекуция от упор в автомивка.

— Казах му, че не бива да се срещаме повече. Сега си лягам да спя, Дейв. Не ми се говори за Джони.

Тя седна на ръба на леглото и зачака да изляза. Видях върху стенната лавица подаръка от Ремета. Лунен лъч огряваше южняка и неговата любима.

 

 

Телефонът зазвъня в четири сутринта.

— Вие ли казахте на дъщеря си да не се среща с мен? — попита гласът.

— Не съвсем, но й намекнах — отвърнах аз.

— Това е страхлива и долна постъпка.

— Стар си за нея, Джони.

— Нима хората на различна възраст не могат да бъдат приятели? Вървете да лъжете някой друг.

— Проблемите ти са почнали много преди да се срещнем. Не ги прехвърляй на нас.

— Какво знаете за проблемите ми?

— Разговарях с психолога на затвора.

— Започвам да си създавам нова представа за вас, мистър Робишо. Не е много приятна.

Не отговорих. Имах чувството, че кожата на лицето ми се е отпуснала и я бодат хиляди иглички. Опитах се да сменя темата.

— Трябваше да изхвърлиш пистолета, с който застреля Клъм Чевръстия. Сега в Ню Орлиънс знаят, че си убил Ритър.

— Ритър издаде убийците на майка ви, мистър Робишо. Щях да ви кажа имената им. Може би дори да ги гръмна вместо вас. Но вие се държите с мен като с боклук. Майната ви.

Връзката се прекъсна.

 

 

В девет сутринта седях в кабинета на шерифа и го гледах как чисти лулата си с джобно ножче.

— Значи успя да видиш и опаката страна на Джони Ремета? — попита той и изсипа саждите в кошчето.

— Изстискал е сведения от Ритър, а след това го е застрелял — казах аз.

— Това момче ни прави на маймуни, Дейв. Ходи където си иска. Кани дъщеря ти на срещи. Убива полицейски служител и посред нощ се обажда да ти разкаже. Извинявай, но трябва да те питам нещо.

— Сър?

— Искаш ли да спипаме този тип? Май ти и Пърсел имате общи врагове с него.

— Не е честно да ми говориш така, шерифе.

— Добре, нека се изразя по друг начин. Много държа следващото споменаване на това име да е свързано или с ареста, или със смъртта му. Не искам мой служител да ми разказва за телефонните си разговори с някакъв психопат или за семейни връзки със същия. Разбрахме ли се?

— Имаш пепел по ботуша — подхвърлих аз и излязох.

 

 

Десет минути по-късно ми позвъни жена, която не се представи, но заговори така, сякаш знаех коя е. Имаше подчертан каджунски акцент, а гласът й звучеше задавено от гняв, мъка и желание да причини болка.

— Рекох си, че не е зле да знаеш какво си сторил. Не че има значение за такъв като теб, дето смята за свое право да тормози с тежки думи един болен човек.

— Коя сте вие? — попитах.

Но тя продължи все едно не беше ме чула.

— Ти беше много по-хитър от него. Знаеше как да му насадиш мисли в главата, как да го изкараш виновен и да направиш тъй, че да няма друг изход за него, освен един. Не ти стигаше дето проказата го разяжда и ръцете му мязат на животински лапи. Трябваше да дойдеш и да го блъскаш, блъскаш, блъскаш, додето от мъка стори каквото искаш.

Едва тогава си спомних тромавата сляпа жена, която простираше пране зад хижата на бившия полицай Боби Кейл.

— Случило ли се е нещо с Боби?

Вместо отговор тя се разплака.

— Госпожо, кажете ми какво има — настоях аз.

— Надуших го по вятъра. Между сливовите дървета. Три дни го нямаше никакъв. Накрая го открих и като го пипнах, той се люшна в ръцете ми, лек като мъртво птиче. Вие го сторихте, сър. Не се залъгвайте, че сте невинен, хич недейте. Защото не сте.

Когато оставих слушалката, главата ми изтръпна отстрани, сякаш току-що бях чул да нашепват мръсно разкритие за мен. Но не знаех за какво съжалявам повече — че съм допринесъл за самоубийството на Боби Кейл или че съм загубил единствената сигурна нишка към убийците на майка ми.