Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (7)

7.

Следващия следобед Клит влезе в кабинета ми малко преди края на работното време.

— Онзи тип се казва Стив Андрополис — съобщи той. — Работил е за джаканосите, а също така и на свободна практика в Маями, докато там беше ничия територия. Помниш ли го?

— Смътно.

— Снощи бях сбъркал адреса. Той прие да се видим отново довечера. Голям боклук, Жилка, но е цяла съкровищница от сведения.

— И защо му е да ни помага?

— Задлъжнял е четири бона на Ситния Уили Бимстайн. Уредих му един месец отсрочка.

— Добре ми звучи, Клитъс — казах аз.

Той се усмихна и лапна ментов бонбон.

 

 

Докато карахме на юг към Морган Сити, вечерта захладня и лъчите на залеза обагриха в тъмночервено облаците над залива. Човекът на име Стив Андрополис ни чакаше в дъното на една закусвалня на платформа над водата. Пред него имаше полупразна бутилка бира и бяла чиния с пържени скариди. Загрубялото му лице ми заприлича на стара бейзболна топка. Беше с ново спортно каскетче, яркожълта риза, сиви панталони и кафяви мокасини, сякаш искаше да мине за пенсионер от Флорида, но го издаваха едрите костеливи ръце, избелялата татуировка на гола жена и малките свински очички, които не изпускаха нищо наоколо.

Когато Клит ме представи, аз не му протегнах ръка. Неговата увисна за миг във въздуха, после човекът леко разтвори устни и избърса ъгълчетата им.

— Познавам ли те? — попита той.

— От едно време. Със съдебно решение те бяха пратили на колективно превъзпитание във Френския квартал. Ти задигна двеста долара от касата на групата.

Андрополис се завъртя към Клит.

— Каква е сделката?

— Няма проблем, Стив — каза Клит. — Просто искаме да знаем какво си чувал за онзи тип, дето очисти Клъм Чевръстия.

— Името му е Джони Ремета — отговори Андрополис. — От Мичиган. Казват, че бил много способен.

— Много способен? — повторих аз.

— Тук май има ехо — рече Андрополис.

— Нещо не пасва, Стив — каза Клит. — Онзи, когото търсим, е тъпанар.

— Питахте кое е новото момче, казах ви. Изпълнявал е поръчки за големите риби по Крайбрежието, май е направил два-три удара в Хюстън. И няма полицейско досие.

— Къде е сега? — попита Клит.

— Онзи, дето дупчи глави ли? Той не е като другите хора. Щом очисти някого, вдига си задника и отива на посещение в Дисниленд.

Докато говореше, Андрополис непрекъснато се озърташе към мен.

— Той защо ме гледа така? — обърна се той към Клит.

— Жилката просто внимава. Нали, Дейв? — рече Клит и ме погледна втренчено.

— Точно така — потвърдих аз.

— Нещо друго интересува ли ви? — попита Андрополис.

— Май си спомних и други неща за теб, Стив — казах аз. — Не бяха ли те включили в програмата за защита на свидетели? Какво стана с онази сделка?

— Как тъй какво стана?

— Ти беше един от онези, дето накиснаха Диди Джи. Но очевидно федералните вече не те защитават.

— Защото онзи проклет чувал с черва взе, че се гътна от рак — отвърна той. — Чух, че не му намерили подходящ ковчег, та трябвало да го погребат в сандък от пиано.

— Отдавна ли се знаеш с фамилията Джакано? — попитах аз.

— Да, познавах Диди още когато си носеше окървавено каскетче на задната седалка.

— Чувал ли си някога как две ченгета пречукали някаква жена в област Лафурш през шейсетте години?

Андрополис стрелна поглед навън през прозореца, сякаш оглеждаше много внимателно цветовете на облаците. Слънцето вече залязваше и в калната вода под колоните се плискаха вълнички от един минаващ шлеп.

— Да, помня — каза той. — Май беше курва, а?

— Аха, и Чевръстия казваше същото — отвърнах аз. Бях притиснал ръце една върху друга и усещах как се обтяга кожата на безизразното ми лице.

— Тя знаеше нещо за тях. Само това помня.

— А имена? — попитах.

— Не, нищо не знам.

— Но си сигурен, че е била курва, така ли? Нали така я нарече?

— Имаш ли нещо против думата? — попита той.

— Всъщност не — казах аз, после извърнах очи и се почесах по челото.

Андрополис махна на келнера да донесе още една бира, след това каза:

— Трябва да пусна една вода.

Клит се приведе към мен.

— Стига си тормозил човека.

— Той знае повече — отвърнах.

— Той е отрепка. Радвай се, че измъкна и толкова. Нали получихме името на убиеца.

— Извинявай — казах аз и станах.

Влязох в мъжката тоалетна след Стив Андрополис и дръпнах резето. Помещението бе малко, горещо и зловонно, с дървена кабинка около тоалетната чиния. Бръкнах под сакото и измъкнах пистолета от кобура. Заредих патрон в цевта.

Застанах пред вратата на кабинката и я отворих с ритник. Андрополис тъкмо се загащваше, когато вратата го блъсна в гърба и го отметна към стената. Той опита да я блъсне към мен, но аз ритнах отново, по-силно. Горната панта се изкърти и вратата го притисна свит върху тоалетната чиния. Хванах се с лявата ръка за ръба на кабинката и заблъсках с крак, забивайки в лицето му остри парчета разцепен шперплат.

После блъснах вратата настрани и насочих пистолета към устата му. Трийсетсантиметрово парче шперплат с три ръждиви гвоздея остана приковано към бузата му.

— Искам да ти се извиня, Стив. Одеве излъгах. Имам нещо против думата курва. Много ме дразни, когато някакво си дрисливо недоносче нарича така покойната ми майка. Логично ли ти звучи, Стив?

Той болезнено присви очи и издърпа пироните от бузата си.

— Чувал съм за теб, смахнато копеле. Какво мога да знам за майка ти? Аз съм съгледвач. Никога през живота си не съм убивал.

— Казвай кой я уби, Стив, инак до десет секунди мозъкът ти ще плисне в кенефа.

Той понечи да стане на крака. По бузата му се стичаше струйка кръв.

— Майната ти — промърмори и заби юмрук в слабините ми.

Коленете ми се подгънаха, болката се надигна от слабините като сив балон с червеникави жилки, изтегли всичкия въздух от дробовете ми и се разля към ръцете. Залитнах и се облегнах на стената с треперещи прасци, а зареденият пистолет се търкулна до мен.

Андрополис изби мрежата на прозореца, стъпи на перваза и скочи навън. После се втренчи в мен на фона на пурпурния залез.

— Знаеш ли какво ще ти кажа за майка ти? — просъска той. — Надявам се да не е станало както си мисля. Дано да са я измъчвали.

Сетне изтича през плитката кална вода към далечната групичка върбови дървета. В слънчевото сияние водните пръски около краката му имаха същия кехлибарен блясък като уиски, което се плиска в дебела бирена чаша. Прицелих се точно в средата на гърба му и усетих как пръстът ми се стяга върху спусъка.

Клит Пърсел изби резето с един удар на мощното си рамо.

— Какво правиш, Дейв? — попита смаяно той.

Отпуснах чело върху лактите си, затворих очи и усетих как пулсът тътне в ушите ми, а изпод мишниците ми се надига кисела миризма на оцет.

 

 

Следващия следобед отскочих с колата до къщата на Лабиш край реката. Едно черно хлапе поливаше азалиите отпред и от него узнах, че Пейшън е в кафе-бара, който държеше край Сейнт Мартинсвил. Подкарах към бара — зелена постройка с плосък покрив, ръждиви мрежи по прозорците и големи вентилатори над дансинга. Натрошените мидени черупки на паркинга блестяха ослепително под слънчевите лъчи. Влязох през страничната врата и прекосих дансинга към бара, където Пейшън развиваше фишеци дребни монети и ги изсипваше в чекмеджето.

В отсрещния ъгъл беше пианото, на което някога Лети свиреше всяка вечер. Клавишите бяха пожълтели, по полираното дърво имаше черни петна от изгасени цигари. Лети беше една от най-добрите изпълнителки на ритъм енд блус и буги-буги, които съм слушал някога. В музиката й се усещаше духът на Албърт Амънс, Мун Мълиган и Джери Лий Луис, а когато засвиреше „Борови върхари“, по дансинга избухваше такава еротика, че навярно би получила най-горещо одобрение в баните Каракала.

Пейшън понякога свиреше на бас китара, но не притежаваше таланта на сестра си. Доколкото знаех, никой не бе сядал на пианото откакто арестуваха Лети за убийството на Вейчъл Кармауч. Поне до днес.

— Нещо не те държат краката, шефе — подхвърли Пейшън.

— Тъй ли? — отвърнах аз.

— Да не си пострадал?

— Нищо ми няма. А ти как си, Пейшън?

Седнах на бара и огледах грамадната празна халба пред себе си. Откъм моята страна ръбът беше омазан с нещо оранжево.

— Току-що от това нещо пи губернаторът на Луизиана — поясни Пейшън. — Чудя се дали да не я изваря за дезинфекция.

Беше облечена с бяла памучна рокля на едри цветя. От бялото изглеждаше още по-едра и което е странно — по-привлекателна.

— Белмънт Пъг е бил тук? — изненадах се аз.

— Посвири на пианото на Лети. Бива си го.

— Какво искаше от теб?

— Защо смяташ, че е искал нещо?

— Защото го познавам.

И тя ми каза. Както и подозирах, беше поредната щуротия на Белмънт.

 

 

Черният му крайслер заковал на паркинга, отпращайки към сградата бял прашен облак, и Белмънт влязъл през предната врата леко приведен, за да не закачи с глава горния край на рамката. От шапката му се стичали вадички пот, сребристата риза лепнела по тялото му и наоколо се излъчвал ореол от грубоват чар и физическа сила.

— Нуждая се от огромно количество течност, скъпа — казал той, после седнал и отпуснал лице в шепите си, докато Пейшън му точела бира от крана. — Душице, това ситно чашле няма да свърши работа. Налей ми онази там, голямата, чукни вътре и три сурови яйца, и кажи на опечалените, че съм издъхнал в прегръдките ти.

Тя скръстила ръце и се разсмяла.

— Всички разправят, че сте особняк.

— Затуй ме изхвърли жена ми, Бог да я поживи. И какво да правя сега в живота — с разбито сърце, махмурлия и твърде стар, за да спечеля някоя хубава млада креолка като теб? Голяма мъка, момиче. Налей още едно, ако обичаш. Имаш ли нещо свястно за ядене?

И седнал да посвири на пианото, докато Пейшън му правела сандвич. След малко тя оставила на плота подноса със сандвича. Белмънт отново се настанил на табуретката, свалил шапката и избърсал лицето си с кърпа. Горната половина от челото му била бяла като билярдна топка.

— Знаеш ли какви са отзивите за сестра ти в затвора? Ако питаш мен, тя е голям талант. А и свещеникът казва, че била добро момиче.

Пейшън го гледала мълчаливо, облегната на металната мивка.

— Чудиш се защо съм тук, а? — рекъл той. — Не искам да гледам как умира една добра млада жена. Това е. Но трябва да ми помогнеш, да ми дадеш нещо, с което да си послужа.

— Как? — попита Пейшън.

— Онази история, дето я разправяхте пред съда, изобщо не върши работа. Няма доказателства Кармауч да е посягал на някого. Трудно е да повярва човек, че след толкова много години сестра ти внезапно решила да го накълца с кирка. Все едно не е имала какво да прави, та си рекла: защо пък не?

— Искате ли да ви опиша какво ни причиняваше?

— Божичко, колко е горещо тук! Защо не вземеш да оправиш климатика? Не, не искам да ми описваш. Подозирам, че човекът е бил точно такъв, какъвто казвате. Затова искам да намериш някого, дето да подкрепи показанията ви. Поразтичай се сред черните, поговори с тях, чуваш ли ме? Понякога хората просто погребват лошите спомени, та трябва да им припомниш какво е станало. Наричат го възстановяване на паметта. Да знаеш колко народ е забогатял от такива неща в съдилищата.

— Искате да докарам негри да лъжат в съда?

— Момиче, моля те, не използвай тази дума. И не ми пука дали ще са черни, или бели. Ще пратя съдебни служители да вземат показанията им. Но трябва да разбереш и моето положение. Не мога да помилвам жената само защото ми харесва как свири на пиано. На миналите избори вече ме нарекоха Дълбокия джоб.

— Лети няма да приеме.

— Слушайте мен, мис Пейшън, инак разчитайте само на себе си. Ония копелета в Бейтън Руж са много сериозни.

— Да ви налея ли още едно, господин губернатор?

В меката светлина около бара лицето му изглеждало измъчено и уморено, с провиснали ъгълчета на устните. Той отлепил ризата от гърдите си и я разтръскал.

— Дявол да го вземе, вече не знам как да говоря с хората.

После си сложил шапката, тръгнал към изхода и електрическият вентилатор край вратата развял сакото му миг преди да излезе в нажежения до бяло ден.

Пейшън го последвала.

— Ще й предам — казала тя от прага, докато колата му потегляла сред облак прах.

Но Белмънт не я чул.

 

 

— Белмънт може и да е малко корумпиран, но си знае работата — рекох аз.

— В смисъл? — нацупи се тя.

— Никой не вярва на вашия разказ. Вейчъл Кармауч беше изчезнал за няколко години. Щом се върна, сестра ти го уби същата вечер. Защо? Заради нещо, сторено още докато сте били деца?

— Затова ли идваш, да ми натриеш носа?

— Не. Муцката Дотрийв почти ми призна, че е била там онази вечер. Но не пожела да говори. Какво е станало? Да не би Муцката да прикрива някого?

— Питай нея.

— Така ли предпочиташ? — попитах.

— Моля?

— Искаш ли да ти бъда враг? Досадник, на когото не вярваш.

— Не исках да те ядосам — каза тя.

— Дай едно безалкохолно, ако обичаш.

— Нямаме изход, Дейв. Сестра ми ще умре. Някой трябва да плати за онзи дърт бял боклук.

Тя ми обърна гръб и се отдалечи към края на бара, за да не виждам лицето й. Едрото й тяло се очертаваше на фона на белия блясък откъм паркинга, с полупрозрачен ореол от коса около главата. Върху лавицата за напитки имаше роза, сложена в бутилка вместо във ваза. Пейшън взе цветето и разсеяно го огледа. Листенцата бяха мъртви, с жълтеникавия цвят на избледняваща синина, и се ръсеха по пода от собствената си тежест.