Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (20)

20.

Когато два часа по-късно аз и Алафеър се прибрахме, нощта бе непрогледно тъмна. В светлината на таблото лицето й изглеждаше обтегнато, очите й бяха пълни с въпроси, за които не намираше подходящи думи. А аз се чувствах едновременно потиснат и гневен, че я отведох при Клит, след като знаех, че Аксел Дженингс му има зъб.

Отбих по алеята и спрях до верандата.

— Трябва да помогна на Батист да затвори — казах аз. — Ще се видим след малко вътре, бива ли?

Но тя не помръдна. Светлината от верандата пронизваше клоните на дърветата и хвърляше сенки в камионетката. Алафеър се взираше в пустотата и очите й блестяха от самотни тревоги.

— Сигурен ли си, че е бил Джони? — попита тя.

— Онзи стар негър го позна измежду пет снимки — отговорих аз.

— Застрелял е от упор човек в ухото? Не е било самозащита или нещо подобно?

— Било е екзекуция, Алафеър.

— Но казваш, че това е спасило Клит.

— Ремета смяташе, че има дълг към мен, и вероятно така го е платил.

— Значи не е чак толкова лош, Дейв.

— Когато хората убиват, винаги търсят някакво знаме, под което да го вършат. Но мотивът е един и същ. Харесва им.

— Не вярвам с Джони да е така.

Тя слезе от колата и тръгна през двора към предната врата. Но преди да влезе, се поколеба и погледна назад към мен, сякаш търсеше одобрение или просто чакаше да потвърдя, че не я упреквам за човечните чувства.

— Алф — казах тихо аз.

Тя отвори мрежестата врата и влезе.

Слязох до кея и помогнах на Батист да пресметне продажбите и да измие кея от засъхнала рибешка кръв.

Кадилакът на Клит Пърсел се зададе по пътя, разплисквайки локвите. После Клит паркира под ъгъл към бетонната рампа за лодки, изключи двигателя и излезе, без да затваря вратата. Тръгна към мен с кутия бира в едната ръка и книжна торба с шише уиски в другата. Под наниза електрически крушки лицето му изглеждаше мазно и изкривено, с неестествено червена уста.

— Не мога да повярвам, че съм оставил онзи пикльо да ни издебне — затюхка се той.

— Много те обичам, Клитъс, но тази вечер няма да се напиваш в моя магазин — предупредих го аз.

— Какво, да не съм станал прокажен?

— Тресе те шубето, защото остави един смахнат да те вземе на прицел. Пиенето само отпраща страха в сънищата. Знаеш го.

— А ти си вкиснат, защото смяташ, че съм подложил дъщеря ти на риск.

— Не съм се вкиснал заради теб.

Стегнах дюзата на маркуча и пуснах силна струя вода по кея и перилата. Когато спрях, чух как водата се процежда през дъските към мрака долу. Клит стоеше мълчаливо и чакаше с пиячката в двете ръце, почти без да прикрива обидената си физиономия.

— Дай да подържа това — предложих и поех бутилката от ръката му.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той.

— Имам в хладилника две пържоли — казах аз. — Едната за теб, другата за мен.

— Нямам ли вече право на глас?

— Ще гласувам вместо теб.

Запалих газовата печка в магазинчето, начуках котлетите и ги сложих на скарата. Клит седеше до тезгяха, пиеше бира и ме гледаше. От време на време докосваше челото си, сякаш го лазеха насекоми.

— Какво му е на онова хлапе, Ремета? — попита той, откъсвайки с усилие мислите си от темата за въображаемия провал.

— Ти беше прав първия път. Смахнат е.

— Да не е хвърлил око на Алафеър?

— Кой знае…

Телефонът на тезгяха зазвъня. Бързо вдигнах слушалката, очаквайки отново да чуя гласа на Джони Ремета. Но беше шерифът.

— Реших, че не бива да чакам до утре — каза той. — Леви и Бадо разглобиха колата на Аксел Дженингс. В багажника имаше скрити четиринайсет хиляди долара в нови банкноти. Освен това открихме паспорт и карта на областта с отбелязан маршрут от магистрала I-10 до твоята къща.

— Моята къща? — повторих изненадано аз.

— На пода лежеше вестник с твоята снимка и статия за престрелката край Ачафалея. Около главата ти имаше очертан кръг. Целта не е бил Пърсел.

Усещах как в дланта ми около слушалката се събира влага и топлина. Под мишницата ми се стече капка пот.

Клит отпусна бирената кутия и с изненада огледа лицето ми.

 

 

По-късно лежах в тъмното до Бутси, усещах полъха откъм вентилатора на прозореца и се мъчех да осмисля събитията от деня. Дали ставаше дума за побеснял полицай, извършващ убийство по поръчка на друг полицай? Случваха се такива неща, но обикновено жертвата беше замесена в някаква мръсна сделка с убиеца си. И изобщо кой стоеше зад цялата работа? Джим Гейбъл беше неприятен, а вероятно и сексуално извратен тип, но защо му трябваше да ме убива?

Поръчката можеше да идва от някой престъпник, изпитващ стара омраза към мен, но повечето престъпници смятаха полицаите, прокурорите и съдиите за колелца в системата, които не носят пряка отговорност за нещастията им; най-често техният гняв беше насочен или към партньори, които са ги издали, или към некадърните адвокати, които им докарваха тежки присъди.

Единственият друг човек, с когото си имах неприятности в момента, беше Кони Дезотел. Можеше ли главният прокурор да прати наемен убиец срещу полицай?

Но разглеждането на всички тия възможни варианти бе само начин да заобикалям кошмарната картина, която не можех да прогоня от главата си. Виждах как Алафеър седи до мен край масата и гали котка в сиянието на свещта, току-що запалена от Клит. После виждах как отвъд реката за миг припламва огнен език на фона на камъшите, след миг чувах звука на куршум с мек връх, който се врязва в кост, и знаех, че съм навлязъл в една скръбна страна, откъдето няма завръщане.

Взех си възглавницата и минах в стаята на Алафеър. Облечена с памучна нощница, тя спеше по корем, извърнала лице към стената, а черната й коса се бе разпиляла по възглавницата. Луната надникна иззад облаците и аз видях, че прозорецът е широко разтворен. Трипод спеше свит на топка върху дупето на Алафеър. Той вдигна нос, подуши въздуха, прозя се и пак заспа.

Легнах на пода върху индианското килимче на Алафеър и наместих възглавницата под главата си. Лавиците покрай стената бяха препълнени с книги, препарирани животни, фотографии и членски карти за разни ученически дружества. В раклата, която й бях сковал от кипарисово дърво, лежаха съкровищата й, натрупани през годините — тениска с рисунка на малко китче, червени гуменки с бродирани надписи „ляво“ и „дясно“, квакаща шапка с образа на Патока Доналд, детски книжки за Любопитния Джордж и индианчето Скуанто, детективските разкази, които пишеше в началното училище, със заглавия от рода на „Случаят с гладната гъсеница“, „Червеят, който си загуби походката“ и най-страховитият — „Убийствата на ледената пързалка“.

Навън вятърът люлееше провисналите лишеи по дърветата. Малко по малко заспах.

Към три през нощта я чух да се размърдва в леглото. Отворих очи и видях лицето й надвиснало през ръба на матрака.

— Защо спиш на пода? — прошепна тя.

— Така ми хрумна.

— Боиш се, че нещо може да ми се случи?

— Не, разбира се.

Алафеър цъкна с език, после стана, отиде до гардероба в коридора, върна се с чаршаф и ме зави.

— Понякога си толкова смахнат — каза тя и пак си легна, прегърнала Трипод. Отново подаде глава през ръба и добави: — Дейв.

— Да?

— Обичам те.

Преметнах ръка през очите си, за да прикрия влагата в тях.

 

 

На другата сутрин беше неделя и тримата отидохме заедно на литургия. Когато се прибрахме, слязох до кея да помагам на Батист в магазина. Беше необичайно прохладно — чудесен ден за риболов, тъй че дадохме под наем почти всички лодки. Малко след пладне преръмя и мнозина рибари се върнаха да си поръчат бира и пилешко на масите под навеса. Но въпреки приятното време и веселото настроение вън на кея аз знаех, че не след дълго Джони Ремета отново ще нахълта в живота ни.

Обаждането дойде около средата на следобеда.

— Смятам, че сме квит — каза той.

— Напълно си прав — отвърнах аз.

Той помълча. Взех празна кутия от кока-кола и се вгледах в надписите по нея, опитвайки да се успокоя и да удържа гнева, от който винаги съм си патил.

— Когато дойдохте да ме търсите в библиотеката… докъде бяхте готов да стигнете? — попита той.

— Щеше да зависи от теб, Джони.

— Не звучи много приятно, мистър Робишо.

— Това е положението.

Той пак помълча, после каза:

— Снощи ми наприказвахте разни неща по телефона. И баща ми говореше така.

— Нуждаеш се от помощ, приятел, но аз не мога да ти я дам. Каквото и да решиш, стой по-далеч от нас. Казвам ти го с най-искрено уважение.

— Не е свършило, докато не стигна до хората, които стреляха по мен.

— Това си е между теб и тях. Ние нямаме нищо общо.

— Може би си помислихте, че се държа непочтено към Алафеър?

Неволно се задъхах, като го чух да изрича името й.

— Излизам вън от играта. И прекъсвам разговора. Желая ти хубав живот, Джони — казах аз и лекичко оставих слушалката.

Втренчих се в телефона, сякаш беше змия. Чаках го пак да се обади. Направих една поръчка до склада, сервирах печена наденица върху картонена чинийка, избърсах тезгяха с влажен парцал, а от напрежението ушите ми пращяха като смачкан целофан.

Телефонът зазвъня, но беше Бутси. Помоли ме да взема от хладилника литър мляко.

 

 

Джони Ремета може временно да бе излязъл от играта, но си оставаше вероятността Кони Дезотел да е била свързана с Аксел Дженингс.

Във Виетнам познавах един офицер — самозван будист и пълна откачалка, който летеше с хеликоптер там, където и дяволът не би посмял да припари. Имаше си девиз: „За да пазиш къщата си от тигри, връщай тигрите в къщата на стопанина им“.

Открих адреса на Кони и в неделя привечер подкарах към Бейтън Руж. Тя живееше край езерото северно от университетското градче, в двуетажна бяла къща с азалии, върби и цъфтяща мирта в двора. Неделният вестник още лежеше на верандата, опакован в найлон заради дъждовното време.

Не й позвъних преди да пристигна. Дори да я нямаше, смятах, че е достатъчно да пусна визитната си картичка в пощенската й кутия, за да намекна, че ако наистина тя е дала парите на Аксел Дженингс, знам какви намерения има и че още едно посещение от неин пратеник ще ме върне право при нея.

Дръпнах бронзовото чукче на вратата и дълбоко в къщата се раздаде мелодичен звън. Но не излезе никой. Пуснах визитката си през процепа за писма и вече се връщах по алеята, когато чух тропот на трамплин и плясък на вода.

Минах през страничния двор под дървена решетка, обрасла с увивни цветя. Бутнах портичката към задния двор и видях Кони Дезотел по червен бански костюм да излиза от плиткия край на басейна.

Тя взе хавлия от шезлонга, изтръска коса, после избърса лицето и шията си и попи капките от бедрата. Обу си сандалите, после си наля от каната чаша „Блъди Мери“ и сложи кубче лед със замразено в него стръкче целина.

Понечих да заговоря, но разбрах, че и без това ме е забелязала с крайчеца на окото си.

— Този път доведе ли Бутси? — попита тя.

— Не, пак идвам по работа — отвърнах.

Кони вдигна кърпата към челото си и вирна брадичка, сякаш бе решила да се примири с досадното ми присъствие.

— Е, какво толкова важно те води насам в неделя?

— Може ли да седна?

— Да, разбира се. Заповядай.

Тя се настани срещу мен до стъклената масичка под чадър, направен от широки ивици разноцветен станиол.

— В петък с шерифа си говорихме за една интересна черта на всички от нашето поколение — казах аз.

— Тъй ли? — промърмори разсеяно тя, гледайки настрани към двора.

— Какво правеше, когато научи, че са застреляли Джон Кенеди?

— Тъкмо излизах от час по физкултура. Няколко момичета плачеха в коридора.

— Виждаш ли? — усмихнах се аз. — Всички помнят този момент от живота си. И от сън да ги вдигнеш, веднага ще отговорят.

— Накъде биеш?

— Към онази твоя снимка с родителите на сестрите Лабиш. Адски ме безпокои. Ето, донесох я — извадих от джоба на сакото си плик.

Но преди да го разтворя, тя се приведе напред, стисна здраво ръцете ми и ме погледна в очите.

— Дейв, откажи се. Ти си добър човек. Но си прихванал мания за нещо, което всъщност е чиста глупост.

Дръпнах ръце, извадих снимката и я сложих на масата.

— Помниш ли, че си била със съпрузите Лабиш? — попитах аз.

— Не, не помня.

— Виж, тук в ъгъла някой е написал „Коледа 1967“. И тъй, още по времето на борбата за граждански права ти обличаш вечерна рокля и отиваш на Коледа в нощен клуб с двойка знаменити мулати, които си изкарват хляба от сводничество, но не помниш нищо. Не ти ли се струва странно?

Тя вдигна от плочките голяма кожена чанта, извади запалка и пакет цигари и ги сложи на масата.

— Наистина нямам какво повече да кажа по въпроса. Искаш ли диетична кока-кола или лимонада, или кафе без кофеин, или вода с лед, или каквото там пиеш?

— През шейсет и седма ти току-що си завършила полицейската академия. Логично ли ти звучи една млада и зелена полицайка да се мотае на Коледа със семейство Лабиш, а да не помни нищо? Погледни ме в очите, преди да отговориш.

— Направи ми една голяма услуга, Дейв. Прибирай се при жена си. Продавай червеи на рибарите. Обменяй дълбоки мисли с шерифа. Само… само се махни.

— Из областта скитосва едно лошо момче на име Джони Ремета. Ако случайно не знаеш, той е същият, дето очисти Аксел Дженингс. Нещо му е прещракало в главата, та се смята за мой ангел пазител. Никак не бих искал Ремета да ме подгони. Схващаш ли намека, Кони?

Тя не отговори. Само се преобрази някак странно. Стана от стола с незапалена цигара в едната ръка и златна запалка в другата. Загледа се към сенките на банановите дръвчета и палмите по тухлената стена. По лицето й играеха слънчеви отражения от басейна; очите й бяха присвити и жестоки, устните плътно стегнати около незапалената цигара. Щракна запалката няколко пъти, но изкара само искри. Кожата й изглеждаше грубовата и настръхнала, като че изведнъж бе повял студен вятър.

Върнах снимката в плика, прибрах го в джоба си и тръгнах по плочките към портичката. Преди да мина в страничния двор, хвърлих последен поглед към Кони.

Златната запалка. Беше много стара, тънка и лека, с вградени в метала ивички потъмняла кожа и хоризонтално лостче отгоре, което автоматично отваряше капачето.

Със същата скъпа златна запалка си палеше пурите Джим Гейбъл.

Най-после Кони запали цигарата и духна пушек нагоре. Стоеше леко разкрачена, с ръка на кръста и мислеше за нещо свое.