Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (11)

11.

В осем сутринта в понеделник шерифът ме спря на входа на управлението. Беше се порязал при бръсненето и на челюстта му имаше парченце тоалетна хартия, напоено със засъхнала кръв.

— Ела да си поговорим — каза той.

Последвах го към кабинета му. Шерифът си свали сакото, закачи го на стола и хвърли поглед през прозореца. Притисна юмрук към кръста си, сякаш изведнъж го бе заболял гръбнакът.

— Затвори вратата — нареди той. — И спусни щорите.

— За онзи ден ли ще говорим?

— Казах ти, че не искам Клит Пърсел да идва тук. Смятам, че молбата е напълно разумна. А ти реши, че съвестта ме мъчи заради Лети Лабиш.

— Може просто да не харесваш Пърсел — рекох аз. — Моите извинения, ако случайно съм намекнал нещо повече.

— Ти беше в отпуск, когато убиха Кармауч. Не си длъжен да се намесваш.

— Така е, не съм.

— Прокурорът поиска смъртна присъда. Решението не беше наше.

— Кармауч беше педофил и садист. Една от жертвите му е в смъртното отделение. Пред такова нещо човек не си затваря очите, шерифе.

Вратът и лицето му бавно пребледняха от долу нагоре. Той вирна глава да заговори, но не намери думи. Профилът му се очертаваше като индианска глава на фона на прозореца.

— Не го трупай на мен, Дейв — изхриптя той. — Няма да ти позволя.

— Мисля, че трябва отново да се заемем със случая. Според мен е имало и втори убиец.

Очите му се разшириха.

— Вие от дружеството на анонимните алкохолици май имахте един израз — сухо пиянство, нали? Като попаднете в безизходно положение, създавате си нови проблеми и така се напивате емоционално. Говоря за смъртта на майка ти. Това е единствената причина да не те отстраня от служба.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Не. В кабинета те чака един полицай от отдел „Убийства“ в Ню Орлиънс, някой си Дон Ритър.

— Ритър е от борбата с порока.

— Добре. Това си го изяснявай с него — каза шерифът, после опря длани на перваза и се разкърши, за да облекчи болката в гръбнака.

 

 

Дон Ритър, цивилният полицай, когото Хелън наричаше зализаната тиква, седеше на стол пред бюрото ми и си чистеше ноктите със златно джобно ножче над кошчето за боклук. Вдигна очи към мен. После пак се зае с ноктите.

— Шерифът рече, че сте от отдел „Убийства“ — казах аз.

— Да, наскоро ме прехвърлиха. Сега работя по случая с Клъм Чевръстия.

— Тъй ли?

— Кой ви прати двамата с Пърсел да разпитвате в Ню Орлиънс за Джони Ремета?

— Той е заподозрян за влизане с взлом.

— Влизане с взлом, а? Прекрасно. А ние какво да правим, ако го подплашите и избяга?

— Той казва, че не му е в стила.

— Той ли го казва?

— Да, снощи ми се обади по телефона.

Ритър изтръска ноктите си, сгъна ножчето и го прибра. Преметна крак върху крак и се загледа в лъснатите си обувки. Косата му приличаше на валмо дебела лепкава връв, грижливо зализана назад.

— Значи нахлуване с взлом? — повтори той. — Говорите за посещението му при Муцката Дотрийв, нали?

— Муцката казва, че вие сте й подхвърлили дрога. Тя се мъчи да тръгне по правия път. Защо не я оставите на мира?

— Чудя се кое ме дразни повече, че ме лъжете за разговора с Ремета или че ми циврите за някаква си черна курва. Искате ли да пипнем тоя тип или не?

— Срещате ли се с Джим Гейбъл?

— Защо?

— Предайте му, че при следващото си идване в Ню Орлиънс ще го потърся.

Той размърда зъби, може би дъвчеше парченце храна.

— Ето какво излиза, когато някой се опита да почне повторна кариера в малко градче. Понякога сигурно не ви се става сутрин. Благодаря за разговора, Робишо.

 

 

По пладне излязох от управлението и се прибрах да обядвам. Докато карах към къщи по черния път, видях отсреща да се задава син лексус под крайбрежните дъбове. Лексусът намали и жената зад волана свали страничното стъкло.

— Как си, Дейв? — поздрави тя.

— Здравейте, мис Дезотел. Квартала ли посещавате?

— Току-що обядвах с жена ти. Ние сме съученички.

Тя свали тъмните очила и сенките на листата затрептяха по мургавата й кожа. Трудно бе да повярва човек, че е започнала кариерата си в правораздаването още от шейсетте години. Сърцевидното й лице сияеше, по шията й нямаше нито една бръчка, а от черната коса се излъчваше неотслабнал с годините спомен за здраве, жизненост и младежка хубост.

— Нямах представа, че се познавате — казах аз.

— И тя отначало не си спомни, но… Както и да е, пак ще се видим. Обади ми се, ако ти трябва нещо.

Тя махна с ръка и потегли.

— Съученички ли сте били с Кони Дезотел? — попитах, когато влязох в кухнята.

— Да, от вечерната гимназия. Виждаш ми се озадачен.

— Тя е странна.

— Симпатична е — усмихна се Бутси. — Престани да се правиш на психоаналитик.

— В Бейтън Руж я видях да обядва заедно с един полицай от Ню Орлиънс на име Дон Ритър. Той е същинска отрепка.

Тя преметна парцала за съдове върху крана, завъртя се и огледа лицето ми.

— Какво е направил?

— Изнудва черните проститутки. Хелън казва, че навремето изнудвал и хомосексуалисти от Френския квартал.

— Значи е гадно ченге. Виждал си и други.

— Другарува с Джим Гейбъл.

— Ясно. Значи затова бил целият разговор. Трябваше да ме предупредиш.

— Гейбъл знае нещо за смъртта на майка ми. Абсолютно съм убеден в това, Бутси.

Тя кимна, по-скоро на себе си или на кухнята, отколкото на мен, после започна да реже свинско печено за сандвичи. Кълцаше все по-бързо и по-силно, с едната ръка стискаше кокала, а ножът тракаше по дъската. После започна да реже кървавочервен домат и пръстите й побеляха. Накрая се завъртя отново към мен.

— Какво да ти кажа? Че се ненавиждам, задето съм спала с него? Какво да ти кажа, Дейв?

 

 

В края на седмицата Кони Дезотел ми позвъни в службата.

— Дейв, може да сме извадили късмет. Чувал ли си за рецидивист на име Стив Андрополис?

— Той е съгледвач, осигурява сведения за обири и убийства.

— Задържали са го в Морган Сити.

— За какво?

— За носене на крадено оръжие. Казал, че те познава. Ще го съдим за четвърти път. Иска да сключи сделка.

— Андрополис е патологичен лъжец.

— Може би. Казва, че има сведения за убийството на Клъм Чевръстия. И знаел как е умряла майка ти.

Слънцето грееше високо в небето, лъчите му искряха като кинжали по затъмнените стъкла на колите отвън. Усетих как пръстите ми се стягат около слушалката.

— Как е получил тези сведения? — попитах.

— Не знам. Днес следобед ще го разпитват двама детективи от управлението в Ню Орлиънс. Искаш ли да присъстваш?

— Ритър ще бъде ли там?

— Вероятно. Той води случая.

— Каква гаранция определихте на Андрополис?

— Никаква. Може да избяга.

— Ще намина там в близките два-три дни — казах аз. — Благодаря, че ми се обадихте, мис Дезотел.

— Не изглеждаш заинтересован.

— Случаят не е в нашата юрисдикция. Нямам законно основание да сторя каквото и да било за него. Значи иска да ме използва срещу някого. Нека се поти засега.

— Трябвало е да станеш прокурор — подхвърли тя.

— Какво предлага да разкрие за Ремета? — попитах небрежно, сякаш току-що се бях сетил.

— Ритър смята, че може Андрополис да е продал на Ремета оръжието за убийството на Клъм. Може да знае и поръчителя.

— Оръжието е от обир на спортен магазин. Задигнали са го някакви черни хлапета от социалните жилища, до мисията „Сейнт Томас“. Андрополис води Ритър за носа.

— Така си и мислех, че мога да помогна. Успех, Дейв. Много поздрави на жена ти — каза тя и затвори.

 

 

Тази вечер в небето плаваха жълти и червени облаци, докато двамата с Клит Пърсел спускахме лодката в езерото Фос Поант. Подкарах напред по дългия канал, обрасъл от двете страни с гъста растителност. Вълните зад нас полюшваха зеленясали дънери. Щъркели, снежни чапли и големи сини жерави излитаха в светлината на залеза и се носеха с разперени криле над залива.

Минахме през нацъфтелите лилии и лотоси, после прекосихме още един залив, който водеше към мочурлив върбалак, закотвихме лодката до групичка залети от водата кипариси и се загледахме как вълните от минаването ни трептят между дънерите, сиви като слонска кожа.

Клит седеше на кърмата върху сгъваем стол с ниско прихлупена барета. Синята му риза бе мокра от пот между плешките. Той замахна с пръта и кукичката с примамката описа висока дъга из въздуха.

— Как я карате с Пейшън? — попитах аз.

— Всичко е тип-топ, мой човек — отвърна той и завъртя спининга, влачейки примамката на зигзаг.

Извадих от сандъка с лед кутия студена бира и го докоснах с нея по ръката. Той я взе, без да обръща глава. Аз си отворих безалкохолно и се загледах как клоните на кипарисите трептят на вятъра като зелени дантели.

— Защо не кажеш какво ти е на ума? — рече Клит.

— Прегледах протокола от делото срещу Лети Лабиш. Двете със сестра й твърдят, че през онази вечер Пейшън била на прослушване в Лейк Чарлс за някаква звукозаписна компания.

— Твърдят го, защото там е била — каза Клит.

— Винаги свиреха заедно. Защо е тръгнала сама на прослушване?

Клит издърпа примамката, лениво я изтръска от водата и кукичката тропна по пръта.

— Какво се мъчиш да направиш, Жилка? Да замесиш и Пейшън? Какво ще спечелиш?

— Мисля, че и двете сестри лъжат за станалото през онази вечер. Какво ти подсказва това? Лети вече е в смъртното отделение. Няма какво да губи.

— Щатският екзекутор беше накълцан на кайма и някой трябва да плати за това. Помниш ли случая с Рики Рой Ректър в Арканзас? Бяха му направили лоботомия. Приличаше на буца черно желе в затворническа униформа. Но беше убил полицай. Клинтън отказа да го помилва. На последната вечеря Ректър казал на надзирателя, че ще си остави десерта за след екзекуцията. Сега Клинтън е президент, а Ректър — тор. Бас държа, че през нощта на екзекуцията всички в Литъл Рок са си се чукали както обикновено.

Клит запали цигара, сложи запалката върху рибарското кошче и духна струйка дим по дланта си.

— Мислех, че си ги отказал — рекох аз.

— Отказах ги. И аз не знам защо почнах отново. Дейв, цялата тая работа е голяма гадост. Пейшън казва, че сестра й се страхува от тъмното, от самотата, от собствените си сънища. Дойдох тук само и само да не я слушам. Хайде да си приказваме за нещо хубаво.

Без да ме поглежда, той отпусна въдицата върху коленете си и бръкна в натрошения лед за още една бира. Гаснещото слънце обагряше лицето му в червено.

 

 

Според некролога на Робърт Мичъм, когато излежал присъда за притежаване на марихуана и накрая излязъл, някой го попитал какво е в затвора.

— Не е зле — отговорил той. — Като в Палм Спрингс, само че без оная тамошна сган.

Днес нещата са доста по-зле.

Затворите са пълни с всевъзможни утайки, смотаняци, наркомани, които се лекуват за обществена сметка само за да подхванат отново старата песен, рецидивисти и въоръжени грабители, готови да рискуват десет години затвор заради някакви си шейсет долара от денонощния магазин.

Отделно стои клиентелата на строгите тъмнични затвори — садисти, серийни убийци, некрофили, изнасилвачи и хора, които не се поддават на определение, така наречените душевноболни престъпници, чиито деяния са толкова страшни, че дори и вестниците ги описват с намеци.

Бих могъл да разпитам Стив Андрополис в петък, заедно с Дон Ритър. Но каква полза? В най-добрия случай Ритър щеше да си гони интереса и да пригажда разпита към своите цели, освен това вероятно щеше да приеме лъжите на Андрополис и да провали всякакъв шанс за получаване на достоверна информация. Нещо повече, Ритър разследваше убийство и разполагаше с правомощия, каквито аз нямах.

Затова изчаках да минат почивните дни и в понеделник потеглих към Морган Сити.

Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как двама санитари изнасят трупа на Андрополис.

— Какво е станало? — попитах аз надзирателя.

— Гледай го ти, пита какво е станало — отвърна той, сякаш освен нас двамата имаше и друг слушател. Беше грамаден мъжага с гранитна челюст и бръсната глава. Необятната му синя униформа изглеждаше като скроена от картон. — Какво ли не съм видял тук. Скачали са ми през прозорците. Бягали са през въздухопроводите. Някои дори се измъкват с чужди документи за излежан срок. — Той въздъхна, взе пурата си от пепелника, пак я остави и изпука с кокалчетата на пръстите си. — Заключих Андрополис заедно с още единайсет затворници. Килията е за петима. Вътре има трима рокери, дето и дяволът не би ги взел да му чистят кенефа. Има едно хлапе, дето сипва натрошено стъкло в паничките на хорските котки и кучета. Един тип, дето се друса със смес от хероин, кокаин и малцово уиски. И това са нормалните? Питаш какво е станало? Някой му строшил гръдния кош. Останалите го гледали как се задушава. Още нещо да питаш?

Той драсна клечка кибрит върху бюрото, запали изгасналата си пура и ме погледна през пламъчето.

Всъщност не давах пет пари как е умрял Андрополис. Изобщо не ми пукаше, че е умрял. Той беше зъл човек. Съгледвач на наемни убийци, доставчик на оръжие, паразит, който живее от чуждите страдания и жестокости — нещо като сводник или една от онези рибки, насочващи акулата към нейната плячка.

 

 

На другия Ден Кони Дезотел ми позвъни в управлението.

— Имам вила край езерото, обаждам се оттам — каза тя. — Искаш ли да ми дойдеш на гости?

— Защо?

— Имам запис. Копие от разговора на Дон Ритър със Стив Андрополис.

— Не искам да си губя времето с тях.

— Става дума за майка ти. Андрополис е видял как умира. Изслушай подробностите. Ако е лъгал, ще разбереш. Не искаш ли, Дейв? Кажи ми.