Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (16)

16.

— Бил те е с палка? — настръхнах аз.

— Най-вече по прасците — каза Клит.

Той лежеше полуизправен в болничното легло. Дълги шевове се тъмнееха над дясното му око и на избръснато петно върху тила.

— Как се измъкна?

— Дойдоха други ченгета и го спряха.

Отпи глътка вода с лед. Зелените му очи безстрастно шареха из стаята, но не поглеждаха към мен. Сгъна коляно под чаршафа и болезнено примижа.

— Това е станало в събота — уточних аз. — Къде беше досега?

— Покривах се. Гълтах успокоителни и пиячка. Тази вечер излязох, но не бях добре и колата хлътна в канавката. Щатските полицаи ме докараха тук.

— Не си се покривал. Издирвал си онези типове, нали?

— Нали ти казах за оня, с брезентовите гащи и презрамките, дето даде палката на Ритър? Той беше приятелче на Бургойн. Бас държа, че те двамата са пребили шофьора на Кора Гейбъл. Между другото, обадих се на шофьора да споделя тая мисъл.

— Не го прави, Клит.

— Нищо не правя, само се забавлявам.

— Някой ден ще ти видят сметката.

— Ритър ме нарече педал.

 

 

Във вторник сутринта шерифът влезе в кабинета ми.

— Трябва да ми помогнеш да уредим един личен въпрос — каза той.

— Какъв?

— Ще правя услуга на кметицата. Не можем да водим война с Ню Орлиънс. Поканила ме е на обяд с едни хора да проявим добра воля. Ще дойдеш ли в „Льо Розие“?

— Имам среща с Бутси в парка.

— Доведи и нея.

— Кои са тия хора?

— От „Връзки с обществеността“, какво друго очакваш? Хайде, Дейв, не ме изоставяй.

 

 

По пладне Бутси дойде да ме вземе. Подкарахме на изток по главната улица, паркирахме срещу „Сенките“, пресякохме и тръгнахме под короните на дъбовете към ресторанта, разположен в голяма къща от деветнайсети век с широка веранда и зелени капаци на прозорците.

Видях пред ресторанта служебната кола на шерифа, а малко по-нататък — бяла лимузина със затъмнени стъкла. Хванах Бутси за ръката.

— Това е лимузината на Кора Гейбъл.

За миг Бутси забави крачка и се озърна към цветните лехи край тротоара.

— Ех, да можеха и моите хортензии да цъфтят така — каза тя.

Изкачихме стъпалата и влязохме във фоайето. На една маса в банкетната зала видях новоизбраната кметица, шерифа, трима мъже с костюми и Кора Гейбъл. Почетното място заемаше мъж със син блейзър и масивен златен часовник. Ръбът на вратата ми пречеше да видя лицето му.

— За малко ще отскоча до тоалетната — каза Бутси.

След малко видях през стъклото на предната врата как шофьорът Мика се зададе по тротоара, седна на ракитов стол в края на верандата и запали цигара.

Излязох навън и застанах до него. Мика пушеше с извърнато лице, без да дава признаци, че е забелязал присъствието ми. Макар че по челото му се стичаше пот, той беше облечен както винаги — с черно сако, стегната вратовръзка и закопчана догоре риза.

— Кора казва, че няма да предявиш обвинения срещу полицаите от Ню Орлиънс, които те пребиха — рекох аз.

— Не съм сигурен кои бяха. А и ще е само губи време — отвърна той и тръсна пепел в шепата си.

— Защо?

Мика леко завъртя глава и вратът му изшумоля като шкурка по колосаната яка.

— Имам досие — обясни той.

— Хиляди хора с досиета съдят системата. По нашия край това е едва ли не национален спорт.

— Ченгетата от Ню Орлиънс убиват собствените си доносници. Правят обири и убиват свидетелите. Върви да агитираш някой друг — каза той, после се приведе през парапета и изтръска пепелта от дланта си.

— От Гейбъл ли се страхуваш? — попитах аз.

Той изтупа малко пепел, която бе полепнала върху дрехите му. Косата му бе влажна от пот; дясната половина на лицето лъщеше като разрязана ягода.

Върнах се вътре тъкмо когато Бутси излезе от дамската тоалетна. Минахме през основното помещение към банкетната зала в дъното, където Джим Гейбъл, седнал на почетното място, наливаше вино в чашата на жена си.

— Джим каза, че се познавате — рече шерифът.

— Така си е — отвърнах аз.

— И с Бутси сме стари познайници. Още от времето, когато живееше в Ню Орлиънс — уточни Гейбъл и край ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици.

— Май ти е горещо, Дейв. Свали си сакото — обади се кметицата.

Тя беше привлекателна, учтива и умна жена, държеше се искрено и без политическо двуличие. Но като гледах как се усмихва любезно на Гейбъл, докато той й налива вино, неволно се смаях от склонността на добрите хора да потискат своя инстинкт за самосъхранение, приемайки в средата си най-лошите представители на човешкия род.

В поведението му имаше нещо порочно, което не бих могъл да изразя с думи. Леко присви устни, когато вдигна гърлото на бутилката от чашата й. Взе розата, която плаваше в сребърна купа по средата на масата, изтръска водата и я сложи до чинията на кметицата. С две думи, хлапашкото му държание бе истинско оскърбление за интелигентността на една зряла жена. По време на разговора около масата езикът му често надникваше между зъбите, сякаш се канеше да заговори, после се усмихваше на някаква неизречена лукава мисъл, оставяйки събеседника си да се чуди какво е останало недоизказано.

Очите му непрекъснато се връщаха към Бутси, оглеждаха профила й, дрехите, залъка, който се канеше да лапне.

Когато разбра, че го гледам, по лицето му грейна сърдечна благожелателност, като че бе стар семеен приятел, с когото споделяме взаимна обич.

— Вие сте чудесни хора, Дейв — каза той.

Точно преди да сервират кафето, Гейбъл почука с лъжичка по чашата си.

— Госпожо кмет, шерифе, позволете ми да изложа деловата страна на нашето посещение. В момента разследваме онази каша на паркинга до Ачафалея. Очевидно има някакво нарушение на правилника. Това е наша вина, а не ваша. Просто искаме да знаете, че правим всичко възможно, за да изясним нещата… Дейв, искаш ли да кажеш нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Нямам нищо за казване, Гейбъл.

— Приятелите не си говорят на фамилия — укори ме той.

— Извинявай.

Гейбъл се усмихна и престана да обръща внимание на другите около масата.

— Ти май вдигаше тежести, а? — рече, но придружи думите си с недвусмислен жест, като че вдигаше чаша. — Винаги съм искал и аз да се заема.

— Напоследък нямам много време — отвърнах. — Още съм зает с онова разследване около Муцката Дотрийв. Помниш ли я? Черна проститутка, работеше за Клъм Чевръстия.

Той сви рамене.

— Не мога да си я спомня.

— Щом времето се захлади, бихме искали да поканим всички ви на градинско парти — обяви Кора Гейбъл. — Това лято беше ужасно горещо, нали?

Но Гейбъл не слушаше жена си. Беше отпуснал ръка върху покривката и ме гледаше право в очите. Имаше малки пръсти с грижливо подрязани розови нокти.

— Чух, че Клит Пърсел си имал неприятности с някакви ченгета — каза той. — Затова ли си кисел, Дейв?

Погледнах часовника си, без да отговарям. Гейбъл запали тънка черна пура, после прибра златната запалка в джоба си.

— Ама че образ — промърмори, без да уточнява за кого говори. — Сигурно двамата с Пърсел сте били страхотна двойка.

— Моля те, не пуши на масата — каза Бутси.

В настаналото мълчание Гейбъл се загледа право напред със застинала усмивка на устните. Завъртя връхчето на пурата в пепелника, докато я изгаси, взе чашата и отпи глътка вино, но не успя съвсем да прикрие червените петна по лицето си.

Иззад засъхналата маска от грим Кора Гейбъл гледаше смущението на мъжа си както ястреб би наблюдавал от клона заек, заклещен в бодлив храст.

 

 

Когато обядът приключи и тръгнахме от залата към верандата, шерифът изостана и ме хвана за ръката.

— Какво става, по дяволите? — прошепна той.

— Май не съм ти разправял за отношенията си с Джим Гейбъл — отвърнах аз.

— Държеше се с него, като че току-що е изпълзял от канализацията.

— Продължавай.

Но Джим Гейбъл не беше от хората, които просто се оттеглят, след като бъдат публично унижени. Докато Мика помагаше на жена му да се настани в лимузината, Гейбъл застана пред мен и Бутси, преди да сме стигнали до колата си.

— Много ми беше приятно да ви видя — каза той.

— И пак ще ме видиш, Джим. Обещавам ти — рекох и продължих към колата.

— Чудесно изглеждаш, Бутси. — Той я хвана за китката, после бавно плъзна пръсти надолу по дланта й. За да подчертае оскърблението, леко разтърка палец по кокалчетата.

Изведнъж се озовах на сантиметри от него. Шерифът бе излязъл на улицата и се канеше да отвори служебната кола, но сега спря и ни загледа над покрива й.

— Има ли нещо, Дейв? — попита Гейбъл.

— Искаш ли да си поговорим зад ъгъла? — отвърнах аз.

— Много си забавен — рече Гейбъл и добродушно ме потупа по рамото. — Двайсет и пет години в полицията, а все още гониш проститутки и сводници, та дори се хвалиш с това пред новата кметица. — Той прогони усмивката от лицето си, запали нова пура и щракна капачето на запалката. — Тук вече мога да пуша, нали?

 

 

Върнах се в службата и почти цял следобед прехвърлях канцеларска работа. Но Джим Гейбъл не ми излизаше от главата. В дружеството на анонимните алкохолици имаме един девиз: първо принципът, после личностите. Повтарях си го отново и отново. Но всеки път виждах как Гейбъл плъзва пръсти по китката на жена ми. Когато зазвъня телефонът, почти се надявах да е той.

— Реших, че не е зле да се обадя — прозвуча гласът на Джони Ремета.

— Нещо не си наред с главата. Не ми се обаждай. Нямаш никаква връзка с моя живот.

— Познавате ли ченге от Ню Орлиънс на име Аксел?

— Не.

— Когато бях окован в колата, онова ченге, Бургойн, дето го очистиха, все повтаряше на другия да не се тревожи. Аксел щял да дойде навреме. Така казваше: „Хич не му бери грижата, Аксел е факир“.

— Какво би трябвало да означава това?

— Открих, че партньорът на Бургойн се казва Аксел. Снайперист, използват го при обсада на барикадирани терористи. Убил е двама или трима души.

— Маги Глик казва, че си ходил в нейния бар.

— Изобщо не съм я чувал. Аз дори не пия. Всички ли лъжат по вашия край?

— Не ми се обаждай повече, освен ако не решиш да се предадеш. Разбра ли? Повтори.

— Вие ми спасихте живота. Задължен съм ви. Въпрос на чест, мистър Робишо. Имате ли клетъчен телефон, ако случайно не успея да ви открия на домашния?

 

 

След като затворих телефона, набрах домашния номер на Клит.

— Познаваш ли човек на име Аксел? — попитах.

— Да, Аксел Дженингс. Приятелче на Дон Ритър. Точно той ме фрасна с бокс по тиквата.

— Току-що пак ми се обади Джони Ремета. Може би Дженингс е снайперистът, който уби по погрешка Бургойн.

— Имам планове за тоя Дженингс. Ти си гледай Ремета. Май те е объркал с баща си или нещо подобно.

— Какви са ти плановете за Дженингс? — попитах аз.

— Искаш ли да вечеряме заедно? Дейв, Ремета е откачалка. Ритър и Аксел Дженингс са луди. Имай предвид тънката разлика.