Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (6)

5. Първи допир със седмото изкуство

Ако сте влизали в Пионерския дворец, знаете, че зад оградата се простира една голяма площадка с подиум. Та значи също като на мач всички се втурнахме натам, блъскахме се, щипехме се, препъвахме се, баби падаха, дечица се търкаляха край тях и плачеха и пискаха, а най-чевръстите вече заставаха отпред до самия подиум. Благодарение на Лорелай, която ме теглеше напред като танк, ние успяхме да се настаним недалеч от подиума. Кошницата остана здрава.

След малко целият площад беше пълен като автобус №2. Ако искате, вярвайте, ако искате — не, но тук имаше най-малко четири хиляди души и от тях две хиляди бяха кандидати като мене. Майките и бабите бързаха да срешат разчорлените коси на момчетата и да оправят развързаните панделки на момичетата. Бащите обърсваха посмачканите пакетчета и всички с нетърпение поглеждаха към подиума, където фотографите нагласяваха апаратите си.

Дебелият мъж с коженото яке, дето приличаше на железничар, нещо си говореше с един младеж с фланелка и сандали на бос крак, като клатеше глава и сочеше към хилядите хора и към слънцето, което тъкмо днес печеше ли, печеше, макар че не беше още жетва.

Направи ми впечатление Черномустакатия. Той стоеше важно встрани, скръстил ръце на гърди, мълчеше строго и с поглед контролираше всичко, което ставаше наоколо.

— Тоя май е я директор на студията, я продуцент — каза мами. — Виж, промъкни се напред и разузнай какво става там.

С голяма мъка, като се провирах през краката на хората, се докопах до сцената и даже приседнах на дъските. Оттам потърсих с очи Росица — беше някъде назад и ми махаше весело с ръка. После се ослушах в думите, които си говореха дебелият с железничарското яке и младежът със сандалите. Дебелият казваше:

— Но, разбери, това е истинско изтезание за децата. Така не бива!

А младежът със сандалите отговаряше:

— Какво да се прави, другарю Романов, когато стремежът на младото поколение към екрана е толкова неудържим.

— Това е по-скоро стремеж на родителите — каза дебелият, който беше значи Романов и беше сценаристът на „Детството на Орфей“. Бях чел — от него три детски книги, бяха адски смешни и сега ми беше ужасно интересно да го видя пред себе си жив. — Нямаме право да разпалваме напразни надежди — продължи той. — Нямаме право да създаваме илюзии както у децата, така и у родителите. От опит зная колко тежко се изживява рухването на тия илюзии.

— Може да е тъй — отговаряше младежът със сандалите. — Но представете си, че тъкмо сред тия хиляди деца се намира талантът, когото търсим. За един диамант сме длъжни да пресяваме тонове суров материал. Не бива да се отказваме от прегледа.

— Тъй да е — каза дебелият Романов, — само че да побързаме.

Отстрани се обадиха фотографите:

— Мишо, ние сме готови. Можем да почнем.

Черномустакатия кимна — значи даваше разрешение да се почне. А младежът със сандалите, който се казваше Мишо, взе мегафона, вдигна го пред устата си и гръмогласно заговори:

— Драги приятели! Искам от името на продукция „Детството на Орфей“ да ви благодаря за вашата отзивчивост. Надявам се, че с ваша помощ ще съумеем да изберем най-подходящите участници за нашия филм. Но тъй като ние не очаквахме такъв щедър отзвук на нашето телевизионно съобщение и за да не губим времето ви напразно, днес ще се ограничим да извършим само едно предварително пресяване на кандидатите. Преди това обаче съм длъжен да ви уведомя, че по решение на Министерството участието на ученици от първи до трети клас е забранено.

Тук от различни места дойдоха викове на баби и майки:

— Ее, това не е честно!… Отде-накъде ще се прави разлика между нас и другите?… Ние идваме чак от Видин… От Поморие… От Лом…

Мишо със сандалите не им обърна внимание и пак заговори през мегафона:

— Моля всички кандидати под десетгодишна възраст да се оттеглят.

Отново закрещяха, че това е безобразие, че ще се оплачат за тази дискриминация (интересна дума!) на малките граждани на републиката, а някои изтичаха напред и взеха да се подмазват на Черномустакатия:

— Другарю, моля, прослушайте моето момченце! Вие си нямате представа колко е способно…

— Защо не направите една снимка и на Мони? Той е толкова фотогеничен! Неговата снимка стои на витрината в главната ни улица…

Черномустакатия обаче не им обръщаше и нула внимание. Наистина голяма клечка беше той.

Тогава една майка, беше много великолепна, успя да се качи на подиума до дебелия Романов и взе да му шепти, но аз чух всичко, защото имам свръхсилен слух:

— Другарю сценарист, аз съм от Враца. При вас ме изпраща другарят Славов, от Окръжния театър. Той ми заръча да обърнете внимание на моя син Митко. Другарят Славов три месеца вече готви моя Митко за артист. Моля ви се, не ни отказвайте!

И великолепната майка едва не се разциври. Но дебелият Романов само клатеше глава и казваше: „Съжалявам, уважаема, но не мога, разберете, не мога! Имаме специално нареждане…“. Като видя обаче сълзите в очите й, на него му дожаля и затова каза:

— Сега пък ще плачете! Бива ли? Слушайте какво ще ви кажа: ако детето ви е наистина надарено, рано или късно то ще изскочи. Не бързайте! Целият живот е пред вашия Митко.

Тогава великолепната майка зациври още по-силно. Дебелият Романов се трогна окончателно и каза:

— Ама, моля ви се, недейте така!… Добре, ще се запозная с момчето ви. Но не сега. Не виждате ли колко сме заети днес?

Разбрах, че дебелият Романов иска само да се откачи от тази циврийка, но тя не разбра това, защото веднага престана да циври и тикна в ръцете му едно пакетче, завързано с розова лентичка:

— Какво е това? — попита дебелият Романов.

— О, един малък сюрприз… за вашата съпруга. Парфюм, истински Коти, от Париж…

Тук дебелият Романов се озъби страшно, каза „Не ви ли е срам!“ обърна й гръб и отиде при Мишо със сандалите. Беше много възмутен.

Тогава си помислих, че и нашата кошница няма да свърши работа.

Не познах.

Докато тия неща се разиграваха на подиума, долу на плаца всички деца под десет години и техните придружители си отидоха. И когато останахме само три хиляди души, Мишо със сандалите вдигна пак мегафона и нареди:

— Моля, всички момичета да минат вдясно, а момчетата — вляво. Родителите да се оттеглят назад.

Лично на мене ми се искаше да изтичам до тоалетната, защото вече се превивах като питанка, но като видях, че кандидатите почват да се разделят на две групи, минах и аз вляво при момчетата.

Точно срещу мене беше Росица и ми се усмихваше с трапчинките си. Май че никак не се плашеше от изпита. А аз умирах от паника. Ами ако тъкмо сега ме накарат да запея? Или да изтанцувам нещо темпераментно? Изведнъж ми дойде на ум оня филм, дето го гледахме два пъти заедно с Милена от третия чин, казваше се „Ах, този джаз“. Макар че беше забранен за лица под 16 години, защото в него много се целуват, ние успяхме да се шмугнем под носа на разпоредителките. Та там един режисьор си избира артистки за своя нов филм, като ги кара всички да танцуват, а той само ги гледа критично отстрани и вика: „Ти си добре! Ти си иди в къщи! Ти остани, ти-не! Ти-да!“ и така нататък, а от една балерина поиска номера на домашния й телефон, но после умря.

Като се разделихме в две редици, от подиума слязоха дебелият Романов, Мишо със сандалите и други. След тях тръгна и Черномустакатия. Той продължаваше да се държи много важно и през цялото време мълчеше многозначително. Така мълчи и директорът на нашето училище, когато ни наказва заради войната между момчетата и Женското царство.