Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (26)

5. След втория кръг

На стълбището ме чакаше Лорелай. Беше морава като патладжан, очите й гледаха неподвижно, устните й бяха побелели. За такова състояние доктор Алексиев казва, че е „прединфарктно“.

— Е? — изписка тя като мишле.

Аз й се усмихнах малко жално:

— Изкарах, мами…

Тя не ме остави да свърша, хвърли се върху мене, запрегръща ме, зацелува ме и завика:

— Знаех си, знаех си аз! Още от първата минута си знаех, че ще успеем! — И ме задърпа към градинката, като не преставаше да вика: — Изкарахме! Изкарахме! Ще бъдем Орфей!… Ела, ела да ми разкажеш всичко! Хем ще дочакаме баща ти, който кой знае къде се е запилял и не може да чуе новината.

Седна на една скамейка, прегърна ме и се разплака, като гледаше към небето с бялото на очите си:

— Ох, божичко! Знаех си! — Изкара от пазвата си златното кръстче с верижка и го целуна. — Благодаря ти! Благодаря ти, Исусе!

Както вече знаете, аз не съм суеверен и не вярвам нито на икони, нито на кръстчета с верижки. И сега тия думи на Лорелай бяха още едно доказателство, че само науката и изобретателството са истински. Защото нито кръстчето, нито божичкото на мами ми помогнаха в изпита. Но как да го призная това сега? А инфаркта?

— Е, разказвай, разказвай! — подкани ме тя, като скри кръстчето под блузата си. — Как мина?

— Ами… добре… — отговорих аз. — Най-напред им изиграх „Ромео и Жулиета“, после им изпях арията на Орфей от операта…

— И?

— Харесаха ме. Даже композиторът с изпъкналите зъби ме попита кой ме е подготвил така добре да пея. После им направих етюда с водата. Беше много наистински. Режисьорът каза, че съм бил съвсем реалистичен.

— Браво, браво, момчето ми! И накрая?

— Накрая… накрая режисьорът ми обеща, че непременно ще ме вземе във филма.

— Ама, разбира се! Как иначе!

— … И че ще получа писмено съобщение за трета и последна костюмирана проба с грим пред камера и микрофон. А това тук е една серенада за Евридика, която трябва да науча дотогава.

— Чудесно! Ще я научим като нищо. А до тогава тъкмо ще имаме време да ти дооправим главата и да станеш съвсем Орфей.

Напипах гребенчето на Мишо Маришки в джоба и се сетих за баснята за пауна. Въздъхнах драматично. И дори затворих очи, като си представих какво ще се случи, когато мами узнае, че не съм вече Орфей.

На съседната скамейка седнаха Росито и майка й. Лорелай ги стрелна саркастично с поглед и тихичко ме попита:

— А как изкара тази патка със своето квакане?

— Ами… не знам… Тя декламира една басня за глупавия паун… Само че режисьорът мисли, че тя е вече много пораснала за ролята на Евридика, и ще търси друга кандидатка.

— Естествено, щом като е с номер 13! Пък и каква ти Евридика е тя с тези дебели крака!

Краката на Росица не са дебели, но Лорелай винаги преувеличава. На мене Росица ми харесва такава, каквато си е. И все още не съм загубил надежда, че ще плуваме някъде заедно… Само че дотогава трябва да се науча да плувам.

— Другарко Петрунова! — викна Лорелай по театрално весело. — Чухте ли за моя Ренчо? Той ще играе във филма. Имаме тържествено обещание.

— Да, разбрах — отговори другарката Петрунова. — Поздравявам ви. Това е хубав успех за вашия син.

— Ние не се съмнявахме в този успех. А как е при вас?

— Ще се наложи да изчакаме третия кръг… Но ако не приемат Росито, няма да правим трагедии… както някои други, които смятат, че са най-добрите артисти в света. Винаги има и по-добри.

— Няма ли да учи във ВИТИЗ? — попита Лорелай. — Или в консерваторията? При такъв глас…

— Това ще реши самата тя, когато порасне. Засега клони към медицината. Може да стане лекарка, хирург, или най-малко медицинска сестра.

— Боже! — въздъхна Лорелай, като че припадаше. — Медицинска сестра! Цял ден сред кървища, бинтове и трупове! Не!

Това „не“ се отнасяше до мене, макар че аз никога не съм искал да ставам медицинска сестра. Мене по̀ ме интересува Машината.

— Другарко Маринова — каза Петрунова и се премести при нас, — нима мислите, че актьорската професия е по-лека? Огледайте се наоколо: колко млади умират артистите!… Спомнете си Карамитев, Спас Джонев, Йордан Матев… А Жерар Филип? А Елвис Пресли? А Мерилин Монро? Мога да ви изброя десетки още… Театралната сцена и екранът са хубаво нещо, но те съсипват сърцата и нервите.

— Моят Ренч има здраво сърце и железни нерви.

— Дано, дано… Въпреки това позволете ми да ви дам един съвет: не принуждавайте сина си да става актьор.

Тук Лорелай се поядоса и попита язвително:

— А вие откъде знаете какви са актьорите?

Другарката Петрунова се поусмихна малко горчиво и отговори:

— Аз, госпожо Маринова, съм актриса в нашия театър… Но, кажете ми, кой ви изплете тази прекрасна якичка на блузата?

И започнаха да си говорят за дантели и плетива, и тогава Росито ме хвана за ръката и ме заведе да си купим сладолед.

— Роси — попитах аз, — защо ми се изсмя, когато играех Ромео?

— Защото беше много смешен, затова — отговори тя. — С тия накъдрени коси и с тая тясна риза… И как се пулеше само и пелтечеше: „Це-це-целувайки, уумирам!“ Ти можеш да станеш голям комик.

Въздъхнах сърцераздирателно:

— Мами няма да разреши. Тя не дава да ми се смеят. Тя иска да съм Орфей, а после Ромео, и даже Хамлет. Роси, майка ти много голяма артистка ли е?

— Да, разбира се, и е страшно талантлива. Само че откакто завърши ВИТИЗ с отличие, все й дават малки роли. Веднъж игра Жулиета, беше прекрасна, вестниците даже писаха за нея, но там в театъра има една старуха, народна артистка е, и е на четирийсет години, и тя заграбва всички роли на млади любовници, и не дава на другите да се проявят. Затова майка ми хич няма да съжалява, ако не стана актриса.

— Язък! — казах аз.

— Защо?

— Защото няма да плуваме заедно в язовира.

— Още не се знае — отговори Росито. — Дори и да не играя Евридика, ще бъда епизодичка и пак ще се виждаме. Искаш ли?

— Искам — казах и си изядохме сладоледа и си купихме по още един, и усетих как гърлото ми изстива, но нищо.

Росито ме попита:

— Бръснеш ли се вече?

— Почти — излъгах аз.

— Защото момчетата от нашия клас вече всички се бръснат, макар че нямат никакви свестни косми на лицата. Само се превземат, че са станали мъже. В книгата „Брак и семейство“ пише, че признаците на съзряването на момчетата са много повече, не само брадата, а и гласът, и характерът… Знаеш ли, нашите момчета са станали невъзможни, нападат ни непрекъснато, организират войни срещу момичетата, хулиганствуват…

— Ама и вие ли водите войни?

— То се знае. Трябва да се отбраняваме, иначе момчетата ще ни изпотрепят. А какво прави твоят приятел Кики Бръмбазъка?

Ето че пак се интересува от Кики! И хем не се е запознала още с него. А ако някой ден го види? Какъвто е победоносен и сладкодумен, веднага ще я превземе от мен и тогава сбогом-довиждане плуване в сините води на язовир Искър!

— Добре е — отговорих, — само че не съм го виждал сума време. Сигурно работи над Машината.

Като казах „Машината“, сърцето ми така се сви, че не можах повече да говоря. Машината! Какво ли прави сега тя? И Черния Компютър?

В този момент дойде тати. Беше много омърлушен, нашият отбор загубил на полуфинала. Той ни качи на колата и тръгнахме, като отново заведохме Росица и майка й до гарата. Преди да се разделим, ние с Росито си обещахме да се видим отново на третия кръг и ако има някакви извънредни премеждия, да си пишем.