Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (2)

1. Как започна всичко

Мами казва — като в американски филм. Но аз добре си спомням, че всичко започна с едно телевизионно съобщение.

Беше събота вечер, татко и аз седяхме пред телевизора и чакахме да стане двайсет и три часа, за да гледаме деветата серия на един филм на Студио „Хикс“. Казваше се „Откуп — милион долара“. В него, се разправяше за едни бандити, дето отвличат едно момиченце в едно подземие и искат от родителите откуп от милион долара, за да го освободят. Мами ми кърпеше дънките и ми викаше, хайде, Енчо, да спиш, че безсънието е най-лошият враг на певците, то не само омътнява гласа, но и разваля тена на лицето.

На мене обаче хич не ми се спеше, защото исках да разбера, ще намерят ли родителите на отвлеченото момиче един милион долара. Пък и татко ме подкрепи и каза на мами, няма нищо, нека детето да погледа, какво от това, утре е неделя, ще си отспи.

Така е с мами и тати, все са на различно мнение по важни въпроси. И най-вече спорят за мен и за моето бъдеще. Работата е там, че татко завежда склада на градските аптеки, него много го уважават, защото може да ти достави каквото си щеш лекарство. При него идват даже от Кореком. И затова той ме учи, че и аз трябва да се ориентирам към някоя солидна професия, а не да се запилявам с разни ми ти лигави женски измишльотини и да ставам певец по естрадите и така нататък. Мами, разбира се, не е съгласна с това и оттам идват всички разправии.

И така значи, точно в разгара на спора дали да си лягам или не, на телевизора се появи говорителката, знаете я — онази, черноокичката с хубавата усмивка, и каза: „Внимание, важно съобщение!“

— Тихо! — провикна се тати. — Сигурно е резултатът от мача в Мадрид.

Но говорителката каза ето какво:

„Както вече съобщихме, предстои пускането в производство на новия български филм «Детството на Орфей». Сценарист е писателят Владилен Романов, режисьор Михаил Маришки, композитор Юлиан Петров-Каменов. Основни изпълнители ще бъдат деца. Продукция «Детството на Орфей» кани желаещите да участвуват във филма да се явят на 26 април, неделя, 10 часа, в Пионерския дворец в София за първи подбор на актьори и епизодици. Кандидатите не бива да бъдат под десет години. Ще се предпочитат деца, които владеят някакъв музикален инструмент: китара, флейта или дори арфа, и умеят да пеят. Театралните и музикални състави ще бъдат поканени на отделна среща“.

В този момент адски писък заглуши гласа на говорителката. И като се обърнах, видях, че мами се е строполила на креслото и се държи за сърцето, като едва диша. Помислих, че е получила инфаркт и че умира. Татко си помисли същото, защото веднага се наведе над нея, шляпна я по бузите и уплашено зашептя:

— Ей, Лоре, Лоре, какво ти стана, бе?

Но мами не отговаряше и само още по-силно стенеше:

— Ох, божичко, божичко!… Най-после!…

Като разбра, че мами още не е умряла, тати извади от аптечката шишенце с валериан, но тя го отблъсна с две ръце и се изправи, и каквато си беше дебеличка, чорлава и с големи очи, се обърна към мен и се провикна:

— Чу ли, Енчо? Чу ли? Най-после удари и твоят час!

През това време на малкия екран се появи оня от Студио „Хикс“, дето стреля с пистолета в окото, и започна деветата серия на „Откуп — милион долара“. Татко и аз искахме да гледаме, но къде ти! Мами веднага загаси телевизора.

— Стига с тия бабини деветини! — извика тя. — В нашия дом настъпва велик прелом, а вие си губите времето с разни ми ти милиони долари!

— Чакай бре, жена! — опита се да я успокои тати. — Какво те е прихванало? Защо ни забраняваш да гледаме телевизия?

— Защото — отговори тя безпощадно, — не чу ли какво рече говорителката?

— Чух. И какво?

— Как какво бе, Цветане? Та Енчо трябва да играе в този филм!

Тати въздъхна така, като че говореше не на мами, а на мене:

— Слушай, Лоре…

— Лорелай! — поправи го тя веднага.

Мами не обича да я наричат Лора. По̀ й харесва Лорелай. Веднъж тя ми обясни, че Лорелай е красавица от една песен на немския поет Хайне. Та тази красавица стои на едни скали в реката Рейн, пее омайни песни и с тях привлича корабите, които злокобно се разбиват на парчета, а моряците потъват в реката, удавени завинаги.

— Добре де, Лорелай! — отстъпи както винаги тати. — Дай да се разберем. Какъв артист е нашият Енчо? Полегни си и утре няма да ти има нищо. А сега, моля ти се, остави ни да гледаме.

Но мами никак не искаше да си полегне. Сновеше напред-назад в стаята и само повтаряше:

— Такъв случай не бива да изпускаме. Сега или никога! — После изведнъж се спря като закована и попита: — Кой ден сме днеска?

— Събота, 25 април — отговори тати и отново запали телевизора.

Мами пак го загаси.

— 25 април? А утре е 26! Значи до утре имаме само една нощ! Божичко, как сме го изпуснали това съобщение по-рано, че да се подготвим както трябва! Но нищо, ние пак ще треснем ония тонковци от кинематографията с всичките им сценаристи и режисьори. Така го решавам аз и така ще бъде! Утре рано заминаваме за София. Цветане, приготви колата!

В този момент мами ми изглеждаше величествена като паметник. Такава осанка има тя, когато пее в градския хор, само че тогава е с бяла везана блуза и дълга черна пола. Такава беше тя и миналата година, когато игра в читалището в самодейната оперета „Славеят от Чатануга“. Мами има хубав глас и е най-добрата касиерка в пощата.

— Слушай, жена — обади се тати, — в съобщението казаха, че музикалните състави щели да бъдат прослушвани друг път. „Златните камбанки“…

Мами го прекъсна ехидно (много ми харесва тази дума!):

— Ама ти да не мислиш, че ще позволя на Енчо да бъде безличен миманс, а? Той отива самостоятелно! Няма какво да прави в „Златните камбанки“, отдавна вече ги е надраснал. Че кой друг има глас като неговия? Чист сопран, бистър като кристал, също като моя…

И тук изведнъж се разплака. Ей така, без никакъв повод. Заплака с такива едри сълзи, че чак чернилото от клепачите й потече покрай носа.

— Ох, момчето ми — хлипаше тя, — от мен не можа да излезе нищо свястно, защото светът е лош. Не станах ни оперна певица, нито примабалерина, ни киноартистка. Нека сега поне ти да литнеш високо-високо, толкова високо, че да стигнеш звездите… И тогава аз ще бъда най-щастливата майка на света!

Престана да плаче, изпъчи се и заповяда:

— Всички в леглата! Утре тръгваме рано. Искам да бъда в София преди десет часа, за да поразузная колко пари струват тия сценаристи и режисьори, дето ще ни изпитват.

Така и не можах да разбера какво стана в Студио „Хикс“ с отвлеченото момиче и дали родителите му са намерили един милион долара.

Преди да се разделим, мами ни предупреди така:

— И никому нито дума за нашето културно мероприятие! Пълна тайна, че току-виж ни завидели и почнали да слагат пръти в нашето семейно колело. Светът е лош.

— Лоре, стига с тия детинщини! — смъмри я кротко тати, но мами беше твърда като стоманата, с която конструираме Машината.

— Не! — рече тя. — Искам да ми се закълнете, че ще пазите тайната, докато ви освободя от нея.

— Добре де! — отговори тати. — Така да е.

— Ти също, Енчо! Закълни се! — заповяда мами.

Аз също се заклех, като в ума си мислех за Милена от третия чин — дали да й кажа за мероприятието или не…