Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Четвърта заключителна част, написана от Боян Боянов
Кинозвездите

1. Какво се случи след бягството

Както ви съобщих още в предговора на тази книга, аз прочетох ръкописа на Енчо едва на другия ден след посещението му, поради което узнах за неговото бягство доста късно.

Дълго се колебах, докато реша какво да предприема. Изповедта, която Енчо правеше в изцапаните със сажди тетрадки, ме разтревожи. Особено много ме смути последната глава, изпълнена с яростна воля за действие. Къде е тръгнал да действува Енчо? В града, на село, в София?… Все въпроси без отговор. Той бе сам, без храна, без пари, без приятелска поддръжка, при това силно зареден с увереността, че е станал Мъж с главно „М“. При такова състояние всеки човек, дори възрастен и опитен, може да извърши съдбоносни грешки.

Въпреки това обаче, не знам защо, дълбоко в себе си не изпитвах особен страх за неговото здраве или неговия живот.

Най-напред телефонирах в дома му. Никой не се обаждаше на настойчивите ми звънения: Маринови навярно бяха хукнали да го търсят.

Позвъних в училище. Отговориха ми, че от няколко дни, след инцидента със смрадливо-зелената Бинарна бомба, никой не е виждал Енчо. Потърсих го при Боби Китариста, при Маестро, при Фалстаф в Стара Загора — всички те бяха единодушни, че техният скъпоценен ученик по музика и актьорско майсторство се намира в Киноцентъра в София за последни пробни снимки…

Последното място, където звъннах, беше в Бърлогата на инженер Чернев (Черния Компютър), макар и да знаех, че колегата ми е в болницата. Естествено, повикването ми остана без отговор.

И вече се готвех да излизам, когато при мен се втурна Лора Маринова, или както й викат още — Лорелай. Беше бледожълта, чорлава, със сенки под очите: очевидно не бе спала цяла нощ.

— Тук ли е Енчо? — беше първият й въпрос.

Казах й истината: Енчо е бил при мен предната вечер. Скрих обаче историята с ръкописа и добавих, че Енчо е дошъл при мен, за да се запознае с новите уроци.

— Вчера той изчезна от къщи — обясни Лорелай. — Тъкмо се бяхме върнали от София. Той се изкъпа и излезе, без да ни се обади. Отначало аз и Цветан, моят мъж де, не се обезпокоихме, тъй като Енчо често закъснява, отива на кино, а като се връща, си ляга тихо, за да не ни събуди. Ето защо установихме отсъствието му едва днес сутринта. Търсим го навсякъде. Бях на гарата, в автостанцията, в градската болница, никъде го няма. И дойдох при вас! Боожичко!…

Тя се разплака. С истински сълзи. Може би най-после съзнаваше, че носи вина за необяснимото изчезване на нейния син? Или и това бе проява на нейната необикновено-егоистична майчина любов?

Не я разпитах. Информациите, които бях получил от ръкописа на Енчо, бяха достатъчно изчерпателни и точни…

— Ох! — хлипаше тя. — Много ме е страх да не предприеме нещо непоправимо… Знаете ли, другарю Боянов, вчера в София над него бе извършена една вопиюща несправедливост от страна на безотговорни културтрегери. Моят Енчо е свръхчувствителен и тази несправедливост може така силно да го е уязвила, че той да… да посегне на живота си. Ох!

Едва скрих усмивката си: „несправедливата постъпка на софийските културтрегери“ не само че не бе уязвила Енчо, но бе пробудила в него волята да живее и действува като Мъж. Уверен бях, че той не лежи нито в моргата с разрязани вени, нито отровен на дъното на близкия язовир.

— Не ми се вярва Енчо да е посегнал на себе си — казах. — Той е достатъчно разумен и силен.

— Така мисли и Цветан — изсумтя тя.

— Според мен — продължих аз, — той се е скрил някъде, за да… хм… премисли живота си… Той, знаете, напоследък беше в конфликт с „Камбанките“, с училището, с приятелите си, едва ли не с цялото общество. Бомбата, която взриви в клас…

— Бомба ли? Каква бомба? — стресна се Лорелай.

— Не знаете ли? Детинска работа. Миризлива и цветна… Но тя издълба още по-дълбока пропаст между Енчо и училището. Мисля, че не бива да алармирате милицията… поне за сега…

— Така мисли и Цветан.

— И не шумете из града за изчезването на вашия син. Това може да стигне до него и да го озлоби. Уверен съм, че рано или късно, в най-близки дни, той сам ще се обади.

— Така мисли и Цветан.

Това трето по ред позоваване на мнението на Цветан ме поозадачи. Нима Лорелай е почнала да се вслушва в думите на мъжа си?

— Потърсихте ли го на село, при дядо му? — попитах.

— Да, пратихме телеграма. Нямаме още отговор.

Тя попрестана да хленчи и очевидно под въздействието на някакви филмови реминисценции попита:

— А може Енчо да е отвлечен, а?

— От кого?

— Как от кого! Малко ли лоши хора има на този свят? Не гледате ли телевизия? Бандити отвличат деца от видни родители и искат от тях откуп от един милион долара.

— Доколкото ми е известно, такъв случай у нас няма. Пък и един милион долара в България не притежава никой, освен Народната банка.

Този аргумент я накара да се позамисли, но не и да се успокои. И пак, подтикната от ново филмово клише, попита:

— А може би Енчо е заминал за София, за да отмъсти на кинаджиите, които са извършили вопиющата несправедливост спрямо него?

Тук вече не можах да сдържа скептичната си усмивка. И Лорелай побърза да доуточни:

— Е, да, и Цветан не приема тази хипотеза, защото старият пищов на дядо Енчо, дето го държим в гардероба, е от времето на турското робство и не стреля.

— Аз също мисля така — казах.

— Значи, да изчакаме, така ли?

— Да, изчакайте. Най-напред отговора на дядото от село. Енчо може да е там… И позволете ми да ви кажа нещо напълно откровено. Имам чувството, че Енчо е избягал, прогонен от някои не съвсем благоприятни обстоятелства в дома ви…

Лорелай отново заподсмърча:

— Така казва и Цветан. Той твърди, че аз съм била направила живота на Енчо невъзможен. Но това не е вярно! Не! Боожичко! Как мога аз да направя живота на сина си невъзможен? Аз, която съм готова да дам очите си за него, която…

Прекъснах я доста грубо:

— Извинете, но трябва да вървя, имам час в училище…

С това посещението на Лора Маринова приключи.

Не приключиха обаче нейните тревоги. Два дни и две нощи тя обикаляше града и околностите, завираше се къде ли не, в градинки и дворове, в мазета и тавани, в болници и поликлиники, та чак в моргата. Енчо го нямаше никъде и тя все повече и повече изпадаше в отчаяние и беше готова вече да се обърне към милицията, и мъжът й едва успяваше да я сдържи.

Защото, и това ми се стори доста странно, Цветан Маринов като че не се безпокоеше особено много за своя син. Наистина, от време на време той ме уведомяваше, че търси тук и там, но особена стръв не полагаше при своите обиколки. Той споделяше моята увереност, че рано или късно Енчо ще изскочи на бял сват.

През този първи ден все още никой в училище не знаеше за изчезването на Енчо. Всички отдаваха неговото отсъствие на изпита му в Киноцентъра, оповестен така шумно от вестник „Зов“. Учениците и учителите, разговаряха често за него с една смесица от насмешка и завист: все пак Енчо бе „дете-чудо и слава на нашия край!“.

Най-много, естествено, се говореше за тия неща в 7в. Бинарната бомба често биваше предмет на завистливи коментарии. Защото очевидно единствен Енчо бе в състояние да конструира такова ефикасно оръжие във войната срещу Женското царство, а фактът, че Черния Компютър бе прибрал останките на Бомбата, за да ги попроучи по-отблизо, бе многозначителен. Той говореше в полза на детето-чудо, но не на дете-чудо в областта на киноизкуството, а на науката.

През втория ден из училището плъзнаха първите слухове. Това бе неизбежно: мнозина бяха видели Лорелай да броди като призрак из града, да разпитва минувачи — не са ли срещали едно русоляво момче с щръкнали уши, което да отговаря на името Енчо или Ренч…

В края на третия час при мен в учителската стая се явиха Кики Бръмбазъка и Милена, която седи на третия чин. Колко красиви деца са те! Винаги съм се възхищавал от класически хармоничния лик на Кики, от неговата мека и очарователна усмивка, от стройната му фигура. И колко умно и добро момче е той!… А Милена? С нейните „огнени очи на Кармен“?

— Другарю Боянов — започна Кики направо, — вярно ли е, че Енчо Маринов е изчезнал безследно?

— Има такова нещо… макар че някакви следи все пак е оставил.

— И къде може да е сега? — попита Милена, много развълнувана.

— Там е работата, че никой не знае.

— Но нали казахте, че е оставил някакви следи? — забеляза Кики.

— Да, само че те са от литературен, а не от криминален характер — отговорих аз, знаейки наклонностите на Кики към тайнствените случаи.

Чудесните очи на Милена се наляха с бистри сълзи:

— А може би е сложил край на живота си? — попита тя.

— Не — казах, — момчета като Енчо не се самоубиват. Той е мъжко момче. Дори Мъж с главно М.

Милена обаче пак се натъжи:

— Но ако случайно Енчо се е самоубил, да знаете, другарю Боянов, аз ще съм виновна.

— Защо?

— Защото… защото, когато той стана дете-чудо и се върна в клас, ние от Женското царство на два пъти го нападнахме. Веднъж с гнили домати, после с чанти. И му викахме Паун и Кокона!… Наистина, после той контраатакува със своята Бомба, но имаше право, защото ние първи започнахме.

Тия детински приказки, изречени от едно девойче пред прага на своето моминство, ме развеселиха. Впрочем винаги ме е удивлявала тази смесица от детинщина и зрелост, която така неочаквано се изявява, и която особено ярко проличава в тетрадките на Енчо.

— Е, и какво сега? — попитах.

— Какво ли? — отговори с въпрос Кики. — Трябва да го намерим и толкова. Целия град ще обърнем и пак ще го открием. Аз знам как стават тия работи. Аз съм…

— Шерлок Холмс, знам… Добре, съгласен съм, но без да шумите.

— Бъдете спокоен, другарю Боянов. Почваме веднага.

— И ако откриете някаква следа, обадете ми се. Ходихте ли в болницата при инженер Чернев?

— Бяхме. Вчера.

— Надявам се, че не сте му казали за Енчо.

— А, не, не! — извикаха едновременно двамата и това ме накара да се поусъмня в истиността на отговора.

— Не бива да му се казва — рекох. — Това може да го разстрои още повече. Нали знаете как държи той на Енчо!

— Знаем, знаем — отговориха те пак хорово.

Така, с тия няколко думи започна акцията за търсенето на Енчо Маринов. За нея ще разкажа по-нататък. Защото на другата сутрин в града пристигнаха кинематографистите — режисьорът Мишо Маришки, сценаристът Владилен Романов, композиторът Юлиан Петров-Каменов и редакторката, която Енчо наричаше Гълъбицата. Шофираше колата им черномустакатият Крачунов.

С това събитията получиха нов драматичен обрат.