Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (30)

9. Драматична среща с Жорж ковбоя

На другия ден вестник „Зов“ излезе с очерка за мен. Заглавието беше: „Детето-чудо — слава за нашия любим край“, само че в него на всички въпроси отговаряше не Лорелай, а самолично аз. Беше напечатан с тлъсти букви на първа страница и накрая пишеше, че ще има и продължение с илюстрации от моята роля във филма „Детството на Орфей“.

Мами изпрати тати рано-рано по всички околни будки да закупи двеста броя от вестника, като сто скъта в една папка за архив, а останалите сто експедира по пощата на свои приятели и роднини из цяла България.

През следващите дни тя беше толкова щастлива, че дори вместо марули на закуска ми даваше кекс с каймак, а аз най-после се надумках, макар че до края на живота си няма да мога да гледам вече кекс с каймак.

И ужким взимах уроци от Боби Китариста и Фалстаф, но идваха толкова много гости, че не ми оставаше време нито за серенадата за Евридика, нито за „Ромео и Жулиета“. Защото след като очеркът за мен излезе във вестника, аз се прочух още повече. Сега вече телефонът ни звънеше всеки три минути. Обаждаха се какви ли не хора — познати и непознати, а на гости ни идваха братовчеди, лели, чичовци, баджанаци, кумове и техните първи, втори и трети братовчеди и други подобни. Изредиха се всички колеги и колежки на мами — цялата телеграфо-телефоно-пощенска станция начело с началника, който й разреши още петнайсет дни отпуск, все в името на любовта към нашия знаменит край. И докато те лапаха кекс с каймак, аз им пеех:

Евридика, Евридика,

Орфей те страстно вика:

О, ела, ела!…

И ме галеха, и цункаха, а някои даже ми носеха шоколад „Тоблероне“ от Кореком, а тогава се напрасквах още повече и скоро нададох до 50 кила и повече.

На третия ден следобед потокът от гости понамаля и Лорелай ме остави да подремна, макар че пак не ме пусна да изляза нито навън, нито до тавана. Използувах това време, за да напиша малко от тия мемоари. Напълних вече две тетрадки. Ако така върви, ще свърша бързо. Целият въпрос е как да пратя тия тетрадки на другаря Боянов.

Мина ми през ума да ги пъхна в една пластмасова бутилка, която да хвърля през прозореца, така както постъпват корабокрушенците, изпаднали в беда. Де да знаеш обаче кой ще ги намери и какво ще прави с тях! А аз, както сами виждате, тук си отварям сърцето и не крия моите любовни колебания между Милена и Росица. Затова реших да изчакам по-благоприятен момент, а изписаните тетрадки завих в найлонова торбичка и ги спуснах в комина с канап. Сега си имаме парно и комина не използуваме.

Към шест вечерта чух мами и тати да разговарят в хола. Не се караха. Мами беше много мила и му разказваше за гостите. Тати сумтеше, мърмореше нещо като „Не избързваш ли бе, Лоре? Тази вестникарска шумотевица не ми харесва. Да бяхме изчакали до третия кръг; рибата е още в морето, а ти вече слагаш тигана на огъня“. На което мами отговаряше: „Желязото, Цветане, трябва да се кове, докато е горещо“. И тати млъкна, победен от тези железни аргументи на Закона.

После обаче взеха да спорят за бележката, която трябва да се вземе от началника на отдел „Просвета“ другаря Грънчаров.

— Виж, това не бива — казваше тати. — Енчо не бива да напуска училище точно сега. Това може да му струва скъпо и да повтори класа. И за какво ти е един полуграмотен син? Ами нали утре ще искаш да го пратиш в университета?

— Не в университета, а във ВИТИЗ! — възрази Лорелай. — Или дори във филмовия институт в Париж. В тия учебни заведения не искат нито математика, нито физика, искат само талант! А талант у Енчо колкото щеш! Хайде, хайде, Цветане, иди утре при тоя Грънчаров. След нашия завчерашен разговор той е готов на всичко. В края на краищата нашите успехи са и негови успехи, те са негов служебен актив. Току-виж благодарение на нас той станал и окръжен началник!

В този фатален момент стана нещо като чудо, защото звънна телефонът и мами вдигна слушалката:

— Ало?… Кой?… Другарят Грънчаров?… Ох, колко любезно!… Какво? Дали сме готови да ви приемем? Но, моля ви се, иска ли питане! Домът ни е винаги отворен за вас… След час? Заповядайте, чакаме Ви!

Остави слушалката и се разфуча:

— Чу ли, Цветане? Виждаш ли каква чест ти оказват първенците на града? Трябва да го приемем както подобава на семейство на кинозвезда. Ох, божичко, в какво състояние ми е косата, същински караконджо съм! Я бързо разтреби, а аз през това време хем ще опека нов кекс, хем ще си пооправя косата.

Тя се втурна при мене:

— Енчо, момчето ми! (Забрави, че се казвам Ренч!) — Енчо, пристига един важен човек, от когото зависят много неща. Измий се, посреши се, но не си разваляй фризурата. И облечи туниката! Нека те видят така, както си се представил на конкурса. И не забравяй чаровната си усмивка!

И заснова между банята и кухнята, като ту си оправяше косата, ту печеше кекса. Тати пък изтича до гастронома да купи уиски, само че от японското, дето е по-евтино.

Аз пък, да си кажа правичката, бях адски паникьосан. Какво ще правя, като дойде Важната Клечка? Ако узнае, че аз съм в оная работа, свършено е с мене!… Ох, дано не узнае!…

И си посресах фризурата, облякох туниката и отново заприличах на паун. Добре, че не е тук дядо Енчо да ме види с разперена шарена опашка.

Точно след час, когато цялата къща миришеше на кекс, гостът дойде. Мами припна да отвори, а аз и тати останахме правостоящи в хола да чакаме почитателно.

Но, като видях кой влиза, стомахът ми светкавично се сви и гърлото ми се превърна в телен възел: отпред стояха двама души и единият от тях беше Жорж ковбоя!!

— Заповядайте, заповядайте! — говореше Лорелай и буташе към тях креслата. — Колко ми е драго, наистина…

Те седнаха. Жорж ковбоя не ми обърна никакво внимание, а зяпаше само нашия магнетофон. Значи не ме позна! А другият, който беше самата Важна Клечка, се окашля в шепата си и важно каза:

— Е, ето че най-после и ние решихме да се запознаем с нашето генийче! Прочетохме във вестника за неговите победи, целият град само за него говори, а началството ми вика, иди, другарю Грънчаров, иди да се запознаеш с него и ни докладвай: наистина ли той е голямата ни надежда, и ако да, да му окажем всестранно съдействие…

Важната Клечка наистина изглеждаше много важен: беше грамаден като борец от категория над сто килограма, имаше дебели мустаци и носеше колосана яка, макар че беше адски горещо. А гласът му един мазен, мазен, като на поп.

Тати веднага извади уискито, мами — кекса с каймака.

— Другарю Грънчаров — каза тя и се усмихна свръхчаровно, — вие като че имате рентген в очите си и прочетохте моите съкровени мисли и желания. Ние наистина имаме нужда от вашето съдействие.

Тати напълни чашите, даде една и на Жорж ковбоя. На мене не.

— Е, хайде, добре сте ни дошли! — каза той и вдигна чашката си.

Жорж ковбоя също вдигна своята, но Важната Клечка го спря:

— Не, Жорж, не! Без алкохол, моля ти се!

Жорж остави чашата и се намуси. А баща му обясни:

— Младите не бива да пият. Знаете ли, неотдавна, докато бях в чужбина, в дома ми се случи неприятност. Приятелчета на Жорж се понапили и се сбили, в резултат на което апартаментът ми стана бербат. Не се цупи, Жорж, не се цупи! По-добре вземи пример от този млад момък, който така целеустремено е тръгнал по своя светъл творчески път. Наздраве за талантите, които нашият хубав край ражда и ще ражда! — И изпи уискито си до дъно.

Жорж ковбоя пак ме погледна, както му препоръча бащата, за да вземе пример от младия талант.

Стомахът ми се сви още повече: ще ме познае ли?

Пак не ме позна. И взе да нагъва кекса, като на всяка хапка добавяше по три лъжици каймак.

— Другарко Маринова — попита мазно Важната Клечка, — какво ви тревожи толкова, че се нуждаете от моята скромна помощ?

Лорелай погледна смирено надолу и отговори:

— Видите ли, другарю Грънчаров, моят Енчо е много, много претрупан. По цял ден уроци по пеене, по актьорско майсторство, по китара. А след някой и друг ден, когато започнат и снимките на филма, той ще бъде съвсем обременен от творчески задачи. И естествено за училищни занятия не остава никакво време.

— Това не е добре — каза Важната Клечка. — Училището си е училище и трябва да се посещава редовно.

— О, естествено, ние нямаме никакво намерение да изоставаме. Ще взимаме частни уроци, ще наваксаме пропуснатото…

— И какво собствено искате от мен?

— Дреболия, другарю Грънчаров, дреболия. Ние се обръщаме към вас с молба да ни дадете една бележчица, с която да освободим Енчо от училищни занятия поне за двайсетина дни. След това така и така идва ваканцията… Научихме, че такива бележки се издават за учениците-кинозвезди, когато участвуват във филми.

Важната Клечка захапа важно дебелите си мустаци:

— Хм… Такъв случай не съм имал в досегашната си практика. Вашият Енчо е първата кинозвезда в нашия окръг. Оставете ме да си помисля минутка.

И взе да мисли, като непрекъснато обръщаше чашките с уиски.

И тъкмо това мислене развали всичко.

Защото Лорелай се усмихна чаровно и се обърна към мен:

— Енчо, момчето ми, хайде, покажи на нашите скъпи гости какво знаеш! Изпей им серенадата на Евридика!

Не мръднах. Отсреща Жорж ковбоя ме зяпаше без да мига.

— Хайде де, Енчо! Какво, стесняваш ли се? — подкани ме пак мами. — Ти във филм ще играеш, а тук се срамуваш! — И ме избута напред.

Оня продължаваше да ме дълбае с поглед.

Тогава запях. Запях, макар че никак, ама никак не ми се пееше!

Евридика, Евридика,

в тази тиха нощ

Орфей те страстно вика…

Отначало помислих, че от гърлото ми, свито на телен възел, няма да излезе нищо свястно, но излезе — излезе един бистър сопран, за който Северина Доминьор казва, че може да го познае от сто километра.

Разбира се, позна го и Жорж ковбоя!

Отначало той смръщи лице, като се мъчеше да си спомни нещо. После се ококори. И скочи. И изкрещя пискливо:

— Той е! Той е, папа! Той ни строши стереото и полилея!

И се нахвърли върху мен и ми фрасна един прав под диафрагмата, който ме накара да се свия на питанка, после ми лупна един в устата, който ме изправи като чуденка. Усетих соления вкус на кръвта и парче зъб.

Добре, че тати веднага го сграбчи през кръста, иначе щях да загина скоропостижно. Важната Клечка пък взе да вика ах и ох!, какво става тук, Жорж, какво те е прихванало, и други подобни, а мами, като видя нацепената ми устна, се развайка: „Какво правите, божичко! Разбихте му устата! И пак му счупихте счупения зъб! Как ще се яви сега на костюмираната проба? Ох, боже!“

Изплюх парчето бял порцелан, който падна от поправения зъб, и последвах мами в банята, където тя ми проми раничката и я покри с пластирче… да, да, все на същото място, за трети път откакто станах кинозвезда. Ясно, това е цената на славата! Добре, че не ме очистиха, както застреляха оня Джон Ленън от Битълсите. Наистина, изкуството иска жертви.

Като се върнахме в хола, Жорж седеше мирно на стола, а Важната Клечка ме измерваше свръхвраждебно от главата до петите.

— Е? — попита той вече не по попски, а като милиционер, който вдига пияници от тротоара. — Вярно ли е?

Аз мълчах като телевизор без говорител. Адски ме болеше устната.

— Енчо, вярно ли е? — обади се татко.

Питаше не като милиционер, а като баща. И затова му отговорих като син.

— Вярно е.

— Тогава ли? Когато се трови с алкохол?

— Тогава.

Мами не се сдържа и ме защити:

— Но те първи те нападнаха, нали?

— Мълчи, жено! — сгълча я тати свирепо. За първи път го виждах така разярен. Очите му хвърляха искри като резеца на струг, устните му трепваха, гласът му гърмеше. — Сега говоря аз. Чуваш ли? АЗ! — Обърна се към Важната Клечка: — Другарю Грънчаров, както виждате страстите сега са се понажежили и не е моментът да обсъждаме случилото се във вашия дом. Мога само да ви кажа, че тогава синът ми лежа, повален от опасно алкохолно отравяне. Във всеки случай искам да ви уверя, че ако наистина той носи вина за пакостите, които са ви нанесени, аз съм насреща. Ще ви изплатя всичко.

— Стереото беше от Кореком! — изписка Жорж ковбоя. — Купихме го с долари.

— Затвори си устата, Жорж! — сгълча го Важната Клечка. — Добре, другарю Маринов, виждам, че сте разумен човек и, надявам се, ще се разберем като мъже. Що се отнася до невъздържаната постъпка на моя син, извинете, той ще си получи заслуженото. Да вървим!

Бутна Жорж пред себе си и се упъти към изхода. Лорелай го спря с тъничък, нещастен гласец:

— Но, другарю Грънчаров, вие не ми казахте нищо за бележката.

— Бележката ли? — учуди се той, като че за първи път чуваше тази дума. — Ах, да, бележката… Е, добре, ще ви дам бележка, за да се уверите, че не съм някакъв отмъстителен тиранин, който заради едно счупено огледало е готов да спре развитието на един талант. Ще ви я дам, но след като ми представите и вие удостоверение от Кинематографията, че синът ви ще играе във филма. И да бъде удостоверението както се полага — с подпис, печат и изходящ номер.

— Но… но ние нямаме още такова удостоверение — промълви мами съвсем съкрушена. — Чакаме го всеки момент.

— Ще почакам и аз. А до тогава Енчо ще трябва да посещава училище, иначе го изключваме. Довиждане!… Жорж, не се втелявай и върви пред мен, че като те почна!…