Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

2. Любовна сцена с пеперуди и раздяла с камбанките

За да не умра от глад, си купих геврек и зачаках в парка срещу училището.

Сигурно знаете, че всеки понеделник от един часа Златните камбанки имат сбирка, на която другарката Северина Доминьор ни обяснява програмата за седмицата и ни раздава нови песни, за да се запознаем с тях в къщи. Обикновено на тия сбирки Милена и аз отиваме заедно и си приказваме разни обществени и интимни неща като например, че ни е писнало вече да бъдем пионери и да носим тия червени връзки, че е крайно време да станем комсомолци и че Милена от първия чин си слага понякога червило. Говорим си и за войната между момчетата и Женското царство, а аз й разправям за Машината, дето я правим с Черния Компютър. Ето защо сега реших да я изчакам, макар че ми беше сърдита.

Скрит зад едно дърво, аз я забелязах да излиза заедно с Кики Бръмбазъка. Сърцето ми веднага се разтуптя като автоматичния чук в Бърлогата. Колко великолепни бяха двамата, особено Кики! Като порасне, ще заприлича на Васил Левски… Аз пък критично се погледнах отстрани и се видях с кръглата като футболна топка глава, щръкнали като стайна телевизионна антена уши и с дългите си като на маймуна-макак ръце и се почувствувах жалък, жалък… И тъкмо да се махна, Кики се раздели с Милена и се упъти към автобусната спирка, а тя продължи право към парка. Тогава аз изскочих иззад дървото, извиках „уху!“ и застанах пред нея. Тя ахна от изненада:

— Ей, Енчо, ти ли си? Защо те нямаше в клас? Географът Боянов пита за тебе, а всички си мислехме, да не ти се е случило нещо лошо. След снощи… — И млъкна многозначително.

— Че какво лошо може да ми се случи? — попитах аз.

— Ами, де да знам… След раздяла с любимите си хората изпадат в отчаяние и понякога слагат край на живота си.

На мене и през ума не ми беше минала мисълта да сложа край на живота си. Щом не съм направил това, значи не обичам достатъчно Милена от третия чин особено след като се запознах с Росица.

— Не, не съм се самоубил — отговорих аз, като нарочно присвих устни, че по-добре да проличи героичното ми пластирче. — Бях зает.

Тя се понамуси — сигурно щеше да бъде по-доволна, ако се бях самоубил…

— Дай ми малко геврек! — заповяда ми тя повелително.

Дадох й половин геврек и тя го захапа с големите си, бели зъби и от това ми стана адски приятно. Каквото и да прави Милена, все ми е приятно да я гледам. Може би в това се състои любовта?

Въобще напоследък много си мисля за любовта. Защото забелязвам, че от няколко месеца насам във всички романи, които чета, се разказва за любов; във всички песни, дето ги свирят, по радиото и телевизията, се пее за любов: „Прегърни ме, целуни ме!“, „Ох, любов, любов!“ „Боряно, либе ле…“, „Телефонна любов“ и така нататък. Във всички филми, дето ги дават по кината, се играе на любов. Един даже се казва „Всичко е любов“, но не можах да го гледам, защото беше забранен за лица под 16 години, но Кики го видя и ми го разказа със свои думи, световен е! И даже в детските приказки принцът се влюбва в Пепеляшка и се оженва за нея от любов… А сега Милена от третия чин само дъвчеше геврек и аз пак си мислех за любов…

В парка хора почти нямаше и всичко беше адски великолепно. Цветовете на салкъмите висяха като лампиони, шарени пеперуди летяха сред дърветата и майски бръмбари се носеха край храстите като изтребители-бомбардировачи, а над главите ни кръжаха мухи със златисти криле… На такива места в романите, дето Лорелай ми забранява да чета и ги крия в тавана, се разиграват разни любовни сцени. Сигурен бях, че и с нас двамата ще се разиграе любовна сцена. Само изчаквах Милена да си глътне залъка, но вместо да произнесе нещо сърцераздирателно, тя заповяда:

— Дай ми още геврек.

Дадох й остатъка от геврека и тя отново задъвка. Най-после изяде всичко и каза:

— Енчо, снощи ти не пожела да ми разкриеш своите тайни от София. Ще ми ги разкриеш ли сега?

В отговор аз само въздъхнах. Защото разкрия ли й своите софийски тайни и душевни премеждия, свършено е завинаги с нашата любов.

— Пак ли няма да ми ги кажеш? — попита тя за втори път и спря да крачи, приближи лицето си до моето и ми се усмихна магнетично. (Много е подходяща тази дума тук. В Бърлогата имаме един страхотен магнит, който може да изтегли половин кило железни стружки от два метра разстояние.)

— Миленче — отговорих аз, — разбери, не мога… не мога…

Тя допря глава до моята и очите й загоряха.

— Енчо — прошепна тя нежно, — ти не ме ли обичаш вече?

На мен гърлото ми изведнъж така се сви, че не можах да изкарам и дума от устата си.

Тя пък хвана с кутрето си моето кутре и романтично го залюля. И меланхолично произнесе:

— Аз пък си мислех, че много ме обичаш.

От това трогателно изречение гърлото ми съвсем се превърна на сгърчена стоманена тръба, но въпреки това успях да измуча:

— Ама разбира се… само че…

— Защото, знаеш ли, едно друго момче ми каза, че също ме харесва.

Мина ми през ума, че това момче може да е Кики Бръмбазъка и че това не е съвсем другарско от негова страна, но се сетих, че му бях признал, че съм се запознал с едно друго световно момиче и затова той може би си мисли, че Милена е свободна и така нататък.

Аз пак въздъхнах. Какво да й отговоря сега? Не е ли по-добре да изчакам най-напред писмото на Росица и тогава да реша какво да правя?

И докато се колебаех, Милена ме целуна по бузата.

Аз затворих очи, около мене целият свят изчезна, изчезнаха даже златистите мухи и черните бръмбари и аз започнах да потъвам, да потъвам някъде много надълбоко, почти към центъра на земята, и ароматът на косите й ме обгръщаше като миризмата на бензина, когато правим опити с Машината. Беше почти като в Бърлогата. Само че по-хубаво. И тъкмо да умра от блаженство, чух страхотен шепот:

— Внимавай, не мърдай!

Замръзнах на място.

— Имаш пеперуда на ухото! — прошепна пак Милена, като се взираше в пеперудата, която беше кацнала на дясното ми ухо и ме гъделичкаше с крилцата си.

Посегна към пеперудата, но тя отлетя.

— Язък! — намуси се Милена. — Беше много красива. Такава си нямам в колекцията.

С това любовната сцена свърши и ме беше много яд, защото да умреш, когато те целува момичето, което обичаш, е адски прекрасно. Но Милена не усети това мое душевно премеждие, защото ме потегли напред с кутрето си, заподскача като козле по тревата и се развика:

— Хайде да видим кой ще стигне пръв до онзи павилион!

И хукна. Разбира се, стигна първа.

За читалището обаче закъсняхме. Там бяха вече всички „Камбанки“. Там беше и другарката Северина Доминьор.

— А, ето ви най-после и вас! — изписка тя с тъничкия си дискант.

Съобщих ви вече веднъж, че Северина Доминьор тежи 120 кила, висока е 1м и 55см, има лице на пълна месечина, ходи като патица, носи бели гуменки и копринена рокля на цветя и е много смешна, и никой не може да повярва, че е такава световна музикантка. Но когато се изправи пред нас и започне да дирижира, тя става съвсем друга. Никой вече не забелязва нейните 120 кила, а само тънките й, изящни ръце с дългите пръсти, които размахва като криле на чайка и изтръгва от нас „божествени звуци, които напомнят Моцарт“ — така писа веднъж във вестника един журналист, който присъствува на концерта ни в Двореца на културата в София.

severina_dominor.png

Освен това Северина Доминьор свири на пиано, акордеон, цигулка и гъдулка, композира песни и събира по селата стари мелодии, които после преработва за Института по музика. „Накратко — както писа онзи журналист, — другарката Северина Миленкова е незаменим фактор за естетическото възпитание на младото поколение в този малък провинциален град“ и ни води нас, „Камбанките“ де, към широкия друм на голямото изкуство… А мене, както вече споменах, тя ме научи да пея, макар че малко заеквам и съм патрав.

— Защо не си бил вчера на репетиция? — попита ме тя. — Кики ми предаде, че си бил болен. Какво ти е?

Всички „Камбанки“ ме наобиколиха, гледайки с уважение пластирчето на устната ми. „Камбанките“ са 33 на брой, повечето са момичета, а половината от тях са от нашия 7в клас. Солисти сме четирима, но Милена от третия чин пее най-великолепно от всички и е алт.

Като ги гледах как наблюдават със страхопочитание устната ми, цялата ми смелост изведнъж хвръкна. Как да им кажа сега, че няма да пея вече с тях? Ама аз наистина съм подлец, изменник, дезертьор. Идеше ми да се разрева, но в главата ми се появи Лорелай; освен това си спомних и Росица с трапчинките и тогава се реших окончателно и безвъзвратно. Казах:

— Другарко Миленкова, мога ли да поговоря с вас насаме?

— Толкова ли е секретно това, което имаш да ми кажеш? — засмя се тя. — Добре, ела.

Влязохме в канцеларията. Тя седна на столчето, което заскърца под нейните 120 кила.

— Е, какво има? — попита тя.

Устните ми бяха се вкоравили като чугунени струнки. Обади се и проклетият ми корем, дето е със слаби черва.

— Дру-у-у-гарко Ми-иленкова — взех да заеквам аз, — искам да ви кажа… мами ми заръча да ви предам… че напускам „Кам-камбанките“.

— Какво? — изписка тъничко тя, сякаш не бе чула, а тя има страхотен слух, чува даже свръхзвуци. — Напускаш „Камбанките“?

— Да…

— Нищо не разбирам. Татко ти знае ли за това?

— Да.

— Ти съгласен ли си?

— Ами… нне… не зззнам… сигурно да…

— И защо, моля, искаш да ни напуснеш?

— Ами… защото съм много зает в училище. По български имам тройка, по история двойка… Освен това не съм добре със здравето. Днес цяла сутрин бях с майка в поликлиниката. Предписаха ми да ям телешко варено.

Тук Северина Доминьор се изправи и взе да крачи из канцеларията и от това цялата сграда се задруса като при земетресение.

— Енчо — попита тя, — това, което разправяш, вярно ли е?

— Вярно, е другарко! Честна дума, че имам тройка по български и че трябва да ям варени неща, защото червата ми са слаби.

— Но това е безобразие! — закрещя тя изведнъж толкова силно, че „Камбанките“ дотичаха и занадничаха през стъклото на вратата. — Заради някакви си двойки и телешко варено да бягаш от ансамбъла! Не, така не може! Това е безотговорност! — И къщата се затресе още по-заплашително от нейното възмущение. — Още днес отивам в Градския комитет на Комсомола и ще дигна скандал…

— Другарко Миленкова — прошепнах аз адски паникьосан, че ако отиде в Комсомола, всичко ще се разкрие, — искам да ви кажа, че няма да ви напусна веднага. Майка смята най-напред да запишем плочата на Балкантон и тогава.

— Аа, тия да ги няма! — отговори тя и ме изгледа кръвнишки. — Или с „Камбанките“, или вън от тях. Пазарлъци тук не правим. Незаменими хора на тоя свят няма. Ще минем и без тебе. Можеш да си вървиш! Веднага! И да не съм ти виждала повече ушите тук!

Беше се толкова зачервила, че се уплаших да не се спука от напрежение.

Тогава си тръгнах. Зад вратата в коридора се бяха скупчили „Камбанките“. И ме гледаха. Гледаше ме и Милена. Гледаха ме трийсет и два чифта очи, гледаха ме като насочени срещу мене бормашини с 900 оборота в минута, готови да забръмчат и да ме направят на решето.

Закрачих надолу по стълбите. На петото стъпало се обърнах. Горе стояха те. Бяха наобиколили Северина Доминьор като пилци квачката и мълчаха и продължаваха да ме пронизват с бормашините на очите си.

Не издържах повече и се понесох с четвърта скорост към дома. Преди да вляза в къщи обаче, се отбих в сладкарницата, поръчах си чаша боза, извадих тетрадката от чантата и написах следното писмо, което пуснах веднага в пощенската кутия:

„Мили дядо Енчо, здравей!

Пиша ти, за да знаеш, че ми е много криво на душата. Преди малко напуснах «Златните камбанки», знаеш ги, дето съм солист. Освен това изглежда, че това лято няма да те посетя на село и няма нито да се къпя в реката, нито пък да бера дини с тебе и да ги ядем на бостана. Защото, нека ти призная открито, макар че мами ми забранява да го казвам, защото било тайна, аз се готвя да стана киноартист, за да играя в един филм, казва се «Детството на Орфей». Филмът ще се снима през лятото, поради което няма да се видим с тебе и няма да поправяме заедно тракторите на текезесето. Искам да ти кажа още, че тъй като започвам да изпълнявам план-програма за подготовката ми за артист, няма да имам време и за Черния Компютър, с когото конструираме Машината за Перпетуум мобиле, макар че, както изглежда, такава машина не може да се конструира заради Закона за съхраняване на енергията, но какво от това? Важното е, както казва Черния Компютър, битката по пътя.

Е, мили дядо Енчо, стига толкова, защото бързам за в къщи, нали я знаеш мами, ако закъснея, може да получи инфаркт и след това да ми скъса ушите. Много поздрави на Зелената чука.

Твой верен внук, който много те обича:

Енчо Маринов“