Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (20)

9. Първо бягство и любовни мечти

Две минути след като Фалстаф и мами излязоха и докато размишлявах върху писмото на дядо Енчо, че нужда закон изменя и че следователно можем да изменим и Закона за съхраняване на енергията, навън се звънна много тревожно. Изтичах. На прага стоеше Кики, толкова развълнуван, че едвам си поемаше дъх, а бухналата къдрава коса стърчеше на главата му като перуката на онази прочута негърка Анджела Дейвис.

— Черния Компютър!!! — едва изрече той.

Нещо ме сряза през кръста. Изведнъж си спомних онази сцена със смъртта на Черния Компютър, която одеве ми беше дошла в ума и ме беше накарала да заплача пред Фалстаф.

— Какво Черния Компютър????

— Умира!!!!!

— А! — извиках аз.

— Да. Днес сутринта му прилоша и го заведоха в болницата, но той не искаше да остане там и се върна в къщи, и сега е сам, и няма кой да го гледа.

Без да питам повече, светкавично се облякох и макар че още ми трепереха коленете, хукнах навън. Долу се сетих, че не съм взел чертежите на Машината, но не се спрях. Какъв е смисълът да правя Машината, когато Черния Компютър го няма? И от очите ми потекоха сълзи, ама истински, а не като сълзите, дето ги иска Фалстаф.

Понеже Черния Компютър живее далече от нас, скочихме в един автобус, но се возихме без билет, тъй като и аз, и Кики нямахме стотинки. Добре, че не дойде контролата.

Когато пристигнахме пред Бърлогата, вече се мръкваше. Дворчето пред работилницата беше пусто, цветята оклюмали — нямаше кой да ги полива; за тях се грижех аз… Самата Бърлога също беше тъмна, не се чуваха звуците на цигулката, нито стърженето на струга, нито ударите на автоматичния чук. Беше адски меланхолично.

Квартирата на Черния Компютър се намираше зад Бърлогата в една много дълга мансарда с полегат покрив. В нея имаше едно легло, една масичка, четири стола и книги, много книги, толкова много, че покриваха всички стени. Само над леглото висеше една картина: Прометей, както открадва огъня от боговете на Олимп и го дава на човеците. Черния Компютър считаше Прометей за най-великия благодетел на всички времена, защото без огъня човекът щеше да си остане първобитна маймуна и нямаше да може да си пече хляба, нито пък да изобрети електричеството, ракетите, атомната енергия и другите подобни.

Като наближихме вратата, сърцето ми се разтуптя. Как ще погледна сега обичния си Учител в очите, особено ако е на смъртно легло? Как ще му разкажа за уискито и за боя с ковбойчето Жорж и за всеобщия пердах в апартамента с камината? А ако е вече умрял?

Почуках лекичко и предпазливо отворих.

И се вкамених като статуята на Незнайния войн, дето е на площада, само че тя държи пушка в ръка.

Мансардата беше пълна с народ. Точно така! — с целия 7^в клас.

Всички бяха тук: Женското царство и момчетата, беше даже и Тошко Баламата, дето майка му си го прибира всеки ден от училище, за да не се мотае по улиците. Тук, разбира се, беше и Милена от третия чин. Нали е председателка…

Бяха наобиколили кревата, на който лежеше Черния Компютър, и когато влязохме с Кики, всички погледи се впиха в мене. Без да искам, се усуках на възел — сигурно сега ще полети някой домат към лицето ми. Но никакъв домат нямаше, само погледи, погледи, като ония, дето ме пробиваха като бургии, когато напуснах „Златните камбанки“. Най-заплашително отново ме гледаше Милена… А ужким ми била простила и била обявила примирие…

— Аха, Енчо! — изрече Черния Компютър.

Говореше едвам-едвам. Лицето му беше съвсем бледо, очите още по-хлътнали навътре, бузите — изпити. Приличаше малко на мумията, дето веднъж я видяхме в Софийския музей. Минах напред, той ми подаде ръка, аз я стиснах. Ръката също беше като на скелет — суха и кокалеста.

— Енчо, как си? — попита той. — Чух че си бил болен.

— Да-а… — изпелтечих аз.

— Какво ти беше?

— Ами… — Замалко да кажа „препих уиски“, но като видях погледите на целия клас, казах само: — Отрових се с ядене.

Първа се изкиска Милена. После всички момичета. После момчетата. Вече знаеха. И сигурно им беше казал Кики. Не се изкиска само Черния Компютър:

— Но сега си вече добре, нали? — прошепна той.

— Д-да… — изпелтечих аз пак.

— Зает ли си още с други задачи?

„Другите задачи“ бяха китарата, актьорското майсторство, Орфей, но той не ги произнесе гласно — нали бе дал обещание да мълчи. Сълзите отново нахлуха в очите ми.

— Ма-а-малко — поизлъгах аз.

— Е, тогава може би ще поработим върху Машината, а?

— Д-да… — за четвърти път изпелтечих аз.

— Чудесно!… Аз също, както виждаш, позагазих, но скоро ще се изправя на крака и ще мога да се присъединя към тебе. На първо време ще ти помага Кики.

— Даа-да… — за пети път изпелтечих аз, но сега по-силно, защото това „да“ беше нагла лъжа, макар че хич не обичам да лъжа. Че как ще идвам да работя в Бърлогата, ако по цял ден трябва да съм си в къщи и да блея „бла-бла-бла, бле-бле-бле“ и тъй нататък?

— Чудесно тогава. Нека направим следната програма: утре е събота, училище нямаш. Ще можеш да дойдеш тук в десет. Много сме изостанали. А в неделя ще продължим… Докато днес лежах и пъшках, ми хрумна една интересна идея за нов начин за пристягане на клапана. Утре ще я опитаме. Бива ли?

— Бива — казах аз. И се помъчих да си представя как утре ще се чупя от къщи, за да дойда тук в десет:

Ще изтичам ужким до будката да си купя вестник „Народна младеж“;

ще се промъкна през кухненския балкон към съседския балкон и оттам по стълбището надолу;

или ще се спусна по водосточната тръба като в цирка;

или най-добре — ще се кача през таванското прозорче на покрива и оттам ще скоча към отсрещния покрив, както го прави самолично Жан-Пол Белмондо във филма „Професионалист“. Малко е опасно, но какво от това? Нали трябва да бъда в десет тук?

Всичко си представих, всичко, само не Лорелай. Тя е по-опасна даже от скачането над покриви. Какво ли не може да измисли тя, за да ме задържи в къщи!

— Е, деца — каза Черния Компютър, — време е да си вървите. Благодаря ви за милото посещение. То ми дава сили по-бързо да оздравея.

— А, не! — развикахме се всички. — Ще останем тук да ви помагаме! Ще почистим, ще ви купим лекарства.

Без повече приказки се запретнахме и за нула време момчетата поляхме розите на двора, обрахме камънаците от лехите, пооправихме пътечката към изхода, а момичетата се заеха с домакинството. После Кики и аз отидохме да купим лекарства от аптеката. И докато вървяхме, той набързо ми разказа за своите детективски премеждия.

Веднага след като почнал да разследва задачата, която Лорелай му беше възложила, той дочул чрез момичетата от десетите класове, които редовно ходят на дискокупони, какво се е случило в дома на Важната Клечка. За беда скоро след скандала Важната Клечка се върнал и като заварил жилището си като след бомбардировка, се хванал за главата и се заканил да изпонакаже не само Жорж, но и всички други, които са участвували в дискокупона, и най-вече мене. Нали аз бях главният виновник за инцидента (това е много изразителна дума и върви със скандал, например „скандален инцидент“ или „инцидентен скандал“). А за мене Клечката казал, че само да му падна в ръцете, ще ме накара да върна парите за всички материални щети и ще ми скъса ушите.

Само това ми липсва! Добре, че не знае кой съм. Поне засега.

— Много ли е голяма тази Важна Клечка? — попитах.

— Много. Той е началник на просветата в градския съвет.

Тогава взех категорично решение никога да не се мяркам пред очите му. Но, уви…

— Кики — казах, — нали няма да разкриеш всичко това на мами?

— Няма — отговори той. — Но и ти трябва да побързаш да ми разкриеш собствените си секретни тайни за пътуването ти до София.

Върнахме се в Бърлогата и ахнахме от изненада: мансардата блестеше от чистота. Тогава се уверих, че момичетата от Женското царство са отлични домакини.

Милена вареше супа от пиле. Аз много обичам пилешка супа… И тогава за малко позабравих Росица с трапчинките…

Когато свършихме, 7^в си отиде. Останахме само Милена, която приготвяше вечерята за Черния Компютър, и аз, който бях най-добрият му приятел и възнамерявах да прекарам тук цялата нощ. Той обаче, след като се нахрани и глътна всичките си лекарства, почти ме изгони, като каза, че навярно родителите ми ще се безпокоят и че освен това съм длъжен като кавалер да изпратя Милена до дома й.

И така, след като обещах още веднъж да дойда на другия ден в десет, Милена и аз си отидохме.