Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (17)

6. Дискокупон с дуели

Музиката я чухме още на стълбището — толкова силно гърмеше тя. Беше песен на АББА, дето непрекъснато я изпълняват по телевизията. А като ни отвориха вратата на апартамента, едва не оглушах: музиката гърмеше с най-малко сто и двайсет децибела.

— Хайде бе, Боби, много си закъснял! — завикаха наоколо.

Влязохме в един дълъг хол с камина, мраморна колона и барче с шишета. Всичко беше ужасно шикозно: и мебелите, и картините по стените, и полилеят от кована мед, и стереомагнетофонът в ъгъла.

Като идвахме насам, Боби Китариста ми обясни, че това е домът на една Важна Клечка, дето е сега в Женева, и неговият син го използува за приятни дискокупони.

Боби ме представи кой съм, но никой не ми обърна внимание, защото бях най-малък от всички. Другите бяха ученици и ученички от горните класове и някои ми бяха познати. Имаше и няколко продавачки от универсалния магазин и една келнерка от сладкарницата на Балкантурист. Всички бяха облечени в толкова тесни джинси и дънки, че се чудех как не се разпарят отзад. На келнерката лицето беше червено като варен рак и потно до ушите. Беше голяма тъпканица, всички танцуваха, като се подрусваха на място, от време на време дръпваха завесите, ставаше тъмно и оставаше да свети само една червена лампичка, и беше много романтично, почти като в двора на Жулиета. Само че нямаше луна и звезди, а пушек от цигарите.

Боби веднага си проби път до бара и си наля една голяма чаша от една висока бутилка, като ми намигаше да ида при него. Отидох.

— Ще запалиш ли една? — викна той, за да надвие музиката, и ми подаде кутия цигари.

— Не пуша! — извиках по-силно аз, за да ме чуе.

— Всички мъже пушат! — викна той още по-силно. — Но както искаш. Ще се чукнем обаче, нали? — И ми наля половин чаша.

— Какво е това? — извиках аз.

— Уиски! — извика той съвсем силно.

Никога през живота си не бях пил уиски, и даже обикновена ракия не бях вкусвал. В къщи тати употребява само бира и червено вино, от онова, което занесохме в София на Черномустакатия и дето ни го праща от село дядо Енчо.

— Не бой се, не е отрова — засмя се Боби. — Всички артисти се поят с него и нищо им няма. Чин-чин! — И се чукна с мен и обърна чашата си в устата.

Реших да опитам. Пък и защо не? Всички тия тук смучат уиски и са весели, и танцуват, и наистина нищо им няма, само аз стоя като шушумига, а ужким ще ставам кинозвезда… Сръбнах една глътка.

И замалко не умрях.

Като че бях глътнал разтопено олово, от онова, дето си го варим експериментално в Бърлогата. То мина през гърлото ми, изгори го, слезе надолу и запали всичките ми карантии. Сигурно така опустошава атомната бомба.

Боби видя страдалческото ми лице и се ухили:

— Уискито не се сърба, мой човек! — викна той. — Това не ти е турско кафе. Уискито се пие на глътки, като водица. Виж! — И той глътна наведнъж цялата половин чаша. Не се запали. — Опитай пак, о’кей?

Опитах. Този път глътнах цели три глътки. Наистина сега не беше чак толкова ужасно. И дори ми стана приятно, само че краката ми се подкосиха, както когато ме ритат секирджийски на мач.

Изведнъж огладнях още повече: на обяд бях ял варен кервиз и извара, а в бара имаше само бутилки и ледени бучки. Без да ме пита Боби отново ми напълни чашата и извика „Чин-чин!“, което на английски значи „наздраве“, и пак глътнах три големи глътки и усетих как цялото ми тяло се изпълва с неизпитано дотогава адско блаженство. (Тази дума я има на всяка страница в „Ромео и Жулиета“.) Ето значи, защо артистите пият уиски.

— Искам още! — извиках аз.

— Кротко! — засмя се Боби. — Алкохолът е опасен. За първи път ти стига. По-добре иди да танцуваш. — И сам отиде да танцува с една ученичка от десети клас.

Издебнах, че го няма и си налях от една друга бутилка, на която пишеше „Коняк Наполеон“. После от друга бутилка, на която пишеше „Узо“ и така нататък. Защото колкото повече пиех, толкова повече страхотна сила изпълваше гърдите ми, ставах грамаден като Крали Марко и смел като Ромео. И тогава изведнъж се сетих, че трябва да намеря някоя Жулиета, после да се дуелирам с всички останали кавалери тук и да ги промуша, после да изпия отрова и умра, а Жулиета ще ме целуне и изсмуче отровата от устните ми и ще умре и тя скоропостижно. Глътнах цялата чаша с оня Наполеон и отидох при келнерката, дето беше с червено като варен рак лице и пушеше цигара.

— Жулиетке, хайде да танцуваме! — извиках храбро.

Мацката ми се усмихна чаровно, макар че беше потна до ушите.

— Я гледай какъв шармантен Ромео се извъдил! — засмя се дрезгаво тя. — Дадено! Да танцуваме!

И понеже бях безстрашен като Ромео, веднага я сграбчих през кръста и започнахме да се подрусваме на място.

Ние, значи, танцувахме, АББА оглушително пееха, димът се виеше под тавана, краката ми се подгъваха, стаята се въртеше като панаирджийска въртележка, червената лампичка светкаше, Жулиета пушеше и издухваше дима в лицето ми, сърцето ми биеше като парен чук…

И както танцувахме, изведнъж Жулиета долепи буза до моята буза. Стана ми адски горещо, сърцето ми забарабани още по-силно и понеже бях смел Ромео, взех че я целунах по устата, за да ми изпие отровата, но тя се дръпна назад, като че съм я клъвнал по змийски, и запищя колкото й глас държи: „Гледай го ти, мръсника!“ и изневиделица се появи едно нисичко момче с ковбойски колан, хвана ме за предницата на ризата и изръмжа в лицето ми като разстроен високоговорител:

— Хей, какви са тия циркаджийски номера, а?

Значи, беше настъпила секундата на дуела. Светкавично го бутнах. Той се блъсна в танцуващите, които веднага престанаха да се друсат и ни наобиколиха: сигурно искаха да видят кой кого ще промуши най-напред.

Трябва да ви кажа, че Кики Бръмбазъка ми беше показал някои хватки по джудо и сега бях готов да замлатя противника и да го убия. Но ковбойчето хич и не искаше да се дуелира с мен, защото хвана Жулиета за ръка и я дръпна настрана. А на мене изкрещя:

— Хайде, чупка от тук! За пияндета няма място в моя дом!

— Кой е пиянде, бе? — изревах аз героично. — Аз ли?

— Ти, ами, пубер н’един! — изсмя се ехидно ковбоят и пак дръпна Жулиета. — Муци, иди оттатък!

— Стой! — изревах аз още по-героично. — Никъде няма да я водиш! Тя не е Муци, тя ми е моята Жулиета! И не съм пубер, а Ромео!

Той язвително прецеди през зъби:

— Посерко си ти, а не Ромео!

Аз съм ужасно чувствителен, когато ме обиждат на стомах. Ето защо, адски оскърбен, се нахвърлих върху него и с една смъртоносна хватка го пернах по лицето, само че не го улучих, и той ми отвърна с юмрук по зъбите. Краката ми се подкосиха, пред очите ми притъмня, паднах на пода в нокдаун, а в устата си усетих парче зъб.

Тогава като през мъгла видях как Боби Китариста притича, сграбчи ковбоя за ковбойския му колан и го повдигна пред прабългарските си мустаци:

— Слушай, Жорж, долу лапите от него! Той ми е приятел!

— Знаеш колко ми пука! — отговори нафукано Жорж. И ме ритна под опашката, от което адски ме заболя. Жално изстенах.

Тогава Боби Китариста се показа истински приятел и фрасна на Жорж едно дясно кроше. Ковбоят падна до мене в пълен нокаут.

Какво стана по-нататък, не знам точно. Помня само, че започна голям тупаник, но истински, а не като в клас — с банички и фунийки. Млатеха се с юмруци, цапардосваха се по зъбите, ритаха се под коленете, търкаляха се на пода. Мацките пищяха като тенджери под налягане, но много-много не се чуваха, защото АББА продължаваха да си пеят със сила сто и двайсет децибела, и всички шумове заедно достигаха сто и осемдесет децибела, достатъчни да убият няколко опитни мишки.

По едно време изпращя огледалото над бара; колонките на стереото изхвърчаха нанякъде; изпукаха крушките на полилея; плочата на грамофона задра и настъпи тъмнина. Само аз лазех на пода между краката на воюващите и се мъчех да се докопам до изхода.

Някой ме повдигна за яката, някой отвори вратата и ме измъкна навън към улицата. Беше Боби.

Тук обаче нямах повече сили да се държа на крака. Нещо адски горчиво и люто се надигна от стомаха към устата ми и като водопад изригна върху тротоара. Повръщах, повръщах, повръщах цели сто години и се задушавах. Боби ме придържаше под гърдите и като свърших да повръщам, ме заведе до чешмата в градинката и ми изми лицето. Стана ми малко по-леко, макар че главата ми се люлееше като балон, пълен със смрадливи сероводородни газове (с формула HS₂), а левият кучешки зъб като че го нямаше.

Седнахме на една скамейка. Боби каза:

— По-добре ли ти е? Чудесно… Сега ще се прибереш в къщи, ще вземеш един душ, ще глътнеш два аскофена, ще си легнеш и утре няма да ти има нищо. Ще се видим други ден. На урока. О’кей?

Каза „о’кей“, ама изглеждаше много уплашен. Сигурно си мислеше, че ако не глътна два аскофена, може да загина скоропостижно и вината ще носи той, защото тъкмо той ми даде да пия уискито.

— Колко е часът? — попитах аз ни жив, ни умрял.

— Седем и половина.

Обзе ме хладен ужас от минус 50 градуса по Целзий. Седем и половина! А аз нито съм бил при Черния Компютър, за да монтираме Машината, нито съм си написал проклетото домашно по български, нито съм упражнил дадените ми от мами вокализи и други подобни. Пък и как ще се явя пред Лорелай и татко с тази нова разкървавена устна и счупен зъб?

— Хайде — каза Боби, — ставай!

Едвам се изправих. Боби ме подкрепяше под мишница. От време на време се спирахме, за да си поема дъх и потисна бълвоча, който все още се надигаше от стомаха и който вонеше на уиски, „Наполеон“ и „Узо“. Минувачите се обръщаха да ме гледат с ужасно презрение, някои си говореха: „Ей това е младото поколение! От майчиното мляко направо преминава към ракията. Срам и позор! Няма ли кой да вразуми тия хулигани!“

Спряхме под нашата кооперация.

— Ще можеш ли да се качиш сам? — попита Боби.

— Да — казах, макар че не бях много сигурен.

— О’кей! Аз… нали разбираш… не мога да те изпратя до вас…

Е, да, ако татко узнае какво се е случило, ще му счупи главата, а Лорелай ще го прати право в затвора.

— Дръж се! — каза той. — Впрочем, не е толкова страшно, нали? Рано или късно всяко момче преминава през този праг, особено когато му предстои да се превърне в мъж… Само че ти попрекали. Аз те предупреждавах… — Той се усмихна гузно зад мустаците си. — Иначе си юнак! Добре се справи с оня калпав ковбой… Лошото е, че няма вече да можем да стъпим в неговата хижичка… особено пък ако разкаже на дъртия си за земетресението… Е, хайде, гуд бай!

Тръгнах нагоре по стълбите. Едва стигнах до втория етаж, после третия… четвъртия… Слава богу, не срещнах никого, дори портиерката. Накрая събрах всичките си сили, отминах петия етаж и влязох в тавана. Тук се спрях, за да си поема дъх, и отключих Орловото гнездо.

Обикновено, когато влизам тук, Кока Мери ме посреща шумно. Този път нищо — беше се сгушила в ъгъла зад масичката и дори не ме погледна. Цели два дни не бях се занимавал с нея! Не бях й дал нито храна, нито вода. Права беше да ме презира.

— Ей, Мери! — прошепнах аз. — Какво ти е, бе?

Тя ми обърна гръб. Какво да й предложа сега, като не смея да сляза до нас и й взема храна? Пък и ми беше зле, зле, почти кофти.

Тогава се реших. Включих МП-1 и пуснах позивните сигнали. Кики отговори веднага — като че ме е очаквал да се обадя:

— МП-2 слуша!

Нямах време за много приказки, защото можех да загубя съзнание, затова само казах:

— Ес О Ес! Опасност първа степен!

— Какво има? — попита той. — Пак ли те отвличат?

Ясно, той не вярваше вече на моите искрени призиви за помощ.

— Кики — рекох изтерзано (Ей че хубава дума е тази дума „изтерзано!“). — Донеси ми нещо за ядене, а и аскофен и лейкопласт за рани. Веднага!

— Защо бе? — зададе той както винаги въпрос. — Да не си ранен нещо?

— Да, ранен съм жестоко и побързай, докато не е станало късно! — И изключих апарата.

Строполих се без сили до Кока Мери и се опитах да мисля. Така ми препоръчва винаги Черния Компютър: изпаднеш ли в беда, не бързай да действуваш. Най-напред мисли! Анализирай обстановката, огледай се и пак мисли. И чак тогава вземи решение! Но аз не бях в състояние да мисля сега, нито да анализирам обстановката, нито да се огледам наоколо, толкова мозъкът ми се беше разкашкал като туткал на огън. И главата ми продължаваше да се вие някъде високо сред облаците като смрадлив балон, и избитият зъб да пробива челюстта ми като свредел.

Толкова се унесох в полудрямка, че не усетих, когато влезе Кики.

— Ей, кой те е изрисувал така, бе? — уплаши се той адски — Женското царство ли?

Остави на масичката хляб, кюфтета, шише вода и пликче с аскофен. Без да му обяснявам каквото и да е, нахвърлих се върху кюфтетата и хляба, но още при първата хапка ми догадя.

Кики взе да души във въздуха:

— Защо вони на кръчма тук? — попита той.

Пак не му отговорих, взех два аскофена и ги глътнах с вода. После надробих хляб за Кока Мери и налях водица в паничката й. Отначало тя се гевезеше и не искаше да яде, толкова ми беше обидена, но после отстъпи, изгледа ме презрително и взе да кълве трохите.

— Е, няма ли да ми кажеш какво ти се е случило? — попита Кики, не по-малко обиден от Кока Мери.

— Кики — отговорих аз, — ти наистина си верен приятел, но сега не мога да ти разкажа нищо. Адски ми е кофти… Върви си и утре ще ти обясня всичко. Честна комсомолска.

— Ти не си още комсомолец.

— Скоро ще стана, защото вече ставам истински мъж.

Той ме изгледа многозначително и даже се почеса по бухналата си къдрава коса, но не ме попита нищо повече. Ако ме беше попитал, щях да го промуша. Не го промуших и той си отиде.

Останах сам. С Кока Мери. След като се нахрани, тя се сви в ъгъла и заспа. Аз се опитах пак да хапна, напразно. Стомахът ми се надигаше към гърлото, а главата ми се виеше, виеше като вретено.

И както седях така до масичката, облегнах гръб на стената.

И потънах в един дълбок, дълбок кладенец, в дъното на който сияеше небето — синьо и безкрайно.

И там съзрях Жулиета. Беше огромна като космоса и отначало приличаше на онази мацка, с която танцувах и на която червеното лице беше потно до ушите. После лицето й се разтвори сред звездите и на негово място изплува образът на Милена от третия чин, но и той потъна в безпределния простор и от далечината на съзвездията долетя Росица. Тя имаше кафяви очи и весели трапчинки и аз я прегърнах и целунах по устните, за да изсмуча отровата от устата й. Тогава и тя изчезна и остана само Жулиета — по-красива от всички момичета на света. И ми стана топло и адски приятно.