Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (34)

13. Енчо става Мъж с голямо М

До дома Лорелай не произнесе нито дума. Седеше изправена като паметник, гледаше напред почти без да мига и само от време на време бъркаше в пазвата си, вадеше златното кръстче и го стискаше в дланта си. Проговори чак в къщи. Сложи на масата бели листове и химикалка, застана до мен и каза:

— Енчо, седни и пиши!

Седнах и почнах да пиша това, което тя ми диктуваше:

„Другарю министър,

Обръщам се към Вас, възмутена до дън душа от една долнопробна постъпка, извършена от колектива на филма «Детството на Орфей», и по-специално от режисьора Мишо Маришки. Касае, се за следното:

Миналия месец Българска телевизия излъчи съобщението, че…“

И в продължение на девет страници мами разказа за всичко, което се случи с мен след съобщението на телевизията, за това как успешно съм минал първия кръг, как блестящо съм се явил на втория, как ми е било обещано да играя Орфей, как съм се готвил ден и нощ за тази роля, как несправедливо са ми я отнели, как после са ми дали Тоби и дори са ме облекли и гримирали като Тоби, и как накрая са ме отстранили и от Тоби и с това са извършили морално покушение над едно дете-чудо, слава на нашия край, надежда на българското изкуство. Накрая тя продиктува:

„Уважаеми другарю Министър, уверена, че рано или късно правдата ще възтържествува, аз ви призовавам да се намесите и изправите една вопиюща несправедливост, като в същото време вземете мерки тя да не се повтори никога вече.

Със социалистически поздрав, искрено Ваша

Лорелай Маринова, майка на Енчо Маринов

 

П.С. Прилагам отзивите на местния печат за способностите на моя син:“

Взе изписаните листове, пъхна ги в един голям плик, сложи вътре и изрезките от вестник „Зов“ с моето интервю и веднага изтича до куриерската служба, за да го прати до София експресно.

Докато тя отсъствуваше, аз извадих тетрадките от комина и набързо записах последните си премеждия. А малко след това дойде пощаджията и ми донесе препоръчано писмо от дядо Енчо. Изглежда дядо е много загрижен за мене, щом като е почнал да пише толкова често, и то препоръчано. Ето какво имаше в днешното писмо:

„Енчо, чедо мое, здравей!

До мене достигнаха какви ли не вести за бъркотията, която е настъпила в твоя живот. Най-напред ми телефонира леля ти Зоя, че си спечелил някакъв конкурс в софийската Кинематография, сетне ми писа братовчедът Коста, дето е бил на гости у вас, и ми разказа как си пял разни песни за Орфей; сетне получих твоето писмо, в което ми пишеш за Закона за съхраняването на енергията, а накрая довтаса и вестник «Зов», който е напечатал такива врели-некипели за тебе и твоето семейство, че сега ме е срам да си покажа сурата пред хората. Ама наистина, какво става там при вас, бе? Полудели ли сте, или е от слънцето, за което разправят, че избухвало и че лъчите му поразявали мозъците на хората?

Ти кажи на оня вестникар, дето е написал статията, че никакви артисти не е имало в семейството на майчината ти баба, а само добри земеделци, и че прадядо ти по майчина линия не е познавал Левски… Но виж, дядо ти, тоест аз, Енчо Маринов, по време на войната срещу фашистите саморъчно си е направил от подръчни материали малка печатница, на която другарите печатаха нелегални позиви… Така че, Енчо, сине, не се срамувай от името си…

Що се отнася до Закона за съхраняване на енергията, дето викаш, че бил природен и не могъл да бъде изменен, както например не могло да бъде спряно превръщането на детето в мъж или жена, знай, че нищо невъзможно няма за човека. В едно списание четох, че един учен успял да развъди бебета в епруветки! Какво ще кажеш? Така че не бързай да вземаш окончателно решение по въпроса за Закона.

Знам, дядовото, знам, че много ти се иска да дойдеш тук и да ми помогнеш за конструирането на джобното минитракторче, но какво да се прави — не мога оттук да озаптя майка ти. Затова пък някой ден ще взема аз сам да отскоча до вас, па да видите тогава какво ще става!

Зелената чука е станала още по-зелена и те чака! Много поздрави от баба. А тебе те прегръща

твоят дядо Енчо Маринов.“

Прииска ми се да отговоря веднага на дядо и да му съобщя, да не се тревожи вече толкова много, защото ясно е, че няма да съм Орфей. Няма да съм и Тоби! Няма да се мотая под горещите прожектори и да се петлявя сред шперплатови улици! И Роси няма да играе във филма и ще си продължим приятелството в някой лагер край Черно море! Ура!

Тъкмо прибрах тетрадките в комина и се канех да драсна няколко реда на дядо, върна се мами, придружена от доктор Алексиев. В този момент бях в банята и с памук триех лицето си от грима, с който ме бяха наплескали в киноцентъра.

И тогава стана най-великото събитие в моя досегашен жизнен път: мернах на бузите си шест косъмчета!!! Тъкмо шест!!!!!! Бяха късички, но истински. Веднага си свалих ризата и погледнах гърдите си: там също имаше четири косъмчета.

Ура, ура, ура, сто пъти ура! Аз станах Мъж! Мъж! Истински Мъж с главно М. И нека вече не ми се фукат другите от класа. И в Комсомола ще вляза като истински МЪЖ!

Дълго-дълго се любувах на новите си мъжки атрибути (тази дума я чух после от доктор Алексиев) и не обръщах внимание на Лорелай, която ме зовеше отвън. Най-после, като се насладих достатъчно на мъжеството си, излязох.

В хола чакаше доктор Алексиев. Беше недоволен, че са го откъснали от работа посред бял ден, но все пак ме попита:

— Енчо, какво те боли?

— Нищо не ме боли, другарю Алексиев. — Не му казах за косъмчетата.

— Майка ти твърди, че си се простудил. Я да те чуя!

Дълго ми слуша гърдите, гърба, сърцето, попипа корема ми, слабините и други подобни. Накрая каза:

— Той е напълно здрав.

— И все пак — възрази Лорелай, — този дрезгав глас? Знам един случай в Софийската опера, когато един прочут тенор получи рак в гласните струни и трябваше да го оперират, и от тогава той не може и да говори, само шепти безгласно: хък… хък… хък…

Докторът скептично поклати глава:

— Добре, я да видим тия пусти гласни струни, дето така безпокоят майка ти.

Зинах. Той светна в гърлото ми с фенерче, гледа, гледа, пъха лъжичка дълбоко в ларинкса ми, та щях да повърна, кара ме да викам „Ааа“, и когато свърши, ме изпрати в другата стая. Ясно: искаше да говори с мами интимно. Но аз залепих ухо на ключалката и разбрах всичко, което си шептяха.

Докторът: — Нищо обезпокоително. Най-нормална мутация. Ако си спомняте, още миналия път ви обърнах внимание, че Енчо е в пубертет. Не забелязахте ли на гърдите му първите косъмчета? Това са неизбежните атрибути на възмъжаването. Заедно с тях обаче има и един друг белег: гласът. Той също се променя — от детски се превръща в мъжки.

Лорелай (панически): — И какво? Ще загуби ли той своя божествен сопран?

Докторът: — Неизбежно. Сопранът ще се превърне в тенор, баритон или бас.

Лорелай: — А няма ли начин да се запази сопранът? Поне за още две-три години?

Докторът (смее се): — Има. Има един начин, но не е за препоръчване. Прилагали са го през седемнайсети и осемнайсети век в католическа Европа, когато не е било разрешено на жени да пеят в църковните хорове и да играят в опери, и женските партии са се изпълнявали от мъже.

Лорелай: — Не ви разбирам. Как така мъже ще изпълняват женски роли?

Докторът: — Те са пеели сопрано… или по-скоро алтино, какъвто е бил гласът им през детските години.

Лорелай: — И как са постигнали това?

Докторът: — Нима не знаете? Странно!… Това се постигало чрез една операция, която е прекъсвала развитието на мъжкото начало у детето. Операцията се наричала кастриране, а въпросните певци са се казвали кастрати. Те естествено са били рядкост и затова били много богати и уважавани. Такива певци са участвували например в оперите на Моцарт.

Мами дълго мълча. А през това време аз се превърнах в бучка лед с температура минус 273 градуса по Целзий, сиреч абсолютната нула.

Какво ще реши Лорелай? И то тъкмо сега, когато станах Мъж?

Тя продължаваше да мълчи.

А аз се замислих. Мислех по-бързо от компютър: не искам да ме оперират, нито пък да ми бият инжекции за акселериране. Не искам пари, не искам слава! Не искам да съм кинозвезда! И точка!

Значи настъпило е време да докажа, че не съм плазмодий, кокона и паун. Настъпил е часът за изпълнението на обещанието, което дадох на дядо Енчо. Настъпил е звездният миг, в който да разкрия на целия свят, че съм Мъж с главно М!

И тогава, без да се колебая повече, измъкнах от комина тетрадките, пъхнах ги под ризата до косматите си мъжки гърди и се понесох към тавана. Вратата беше разбита, така както я бях оставил, когато взех Бинарната бомба. Поогледах се наоколо: тук бях прекарал много радостни дни с МП-1, с Кока Мери, със забранените книги. Кока Мери я нямаше вече, забранените книги не ме интересуваха, но какво да правя с МП-1, конструиран със собствените ми ръце, така както нелегалната печатница на село е била конструирана от златните ръце на дядо?

Грабнах един железен прът и с два удара разбих апарата.

Накрая си взех самобръсначката и ножчетата жилет от скривалището. Сега вече щяха да ми потрябват.

После се измъкнах през капандурата към покрива, като внимавах да не се хързулна по керемидите и да полетя към улицата. Приседнах до един комин с телевизионна антена и зачаках, докато се стъмни. А като се стъмни, пропълзях до терасата. Също като Жан-Пол Белмондо… Наоколо градът мигаше като електронно табло, един самолет Ту-104 прелетя, долу се мержелееха кофите за боклук, но аз не се плашех, никак даже. Защото бях Мъж.

На терасата беше вече лесно. С лакът счупих стъклото на вратата към стълбището, пъхнах ръка вътре, отворих и се втурнах надолу.

Излязох на улицата. Тетрадките бяха под ризата ми. Не тичах, за да не разберат хората, че съм беглец, и затова стигнах до дома на другаря Боянов доста късно. Във входа седнах под лампата и набързо надрасках последните редове на тия мемоари.

… След малко ще звънна на вратата му. Ще ми отвори той. Няма да бъде много изненадан. Ще му предам тетрадките, ще му обясня някои неща и ще си отида.

Няма да му кажа, че бягам. Но бягам.

Защото съм мъж!

Подпис: Енчо Маринов,

ученик от 7^в клас на II ЕСПУ