Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (24)

3. Втори кръг на прослушването

Първото нещо, което видях вътре, беше портретът на Прометей, оня бог, дето откраднал огъня и го дал на хората. Висеше на стената и беше същият, дето го имаше над леглото на Черния Компютър.

Аз не съм суеверен, защото съм привърженик на науката и изобретателството. Не обръщам внимание на черните котки, когато пресичат пътя ми на тринайсето число на месец февруари, но сега, като съзрях Прометей, сливата внезапно се вклещи в гърлото ми и замалко да ме задуши. И ме сви стомахът… Прометей не сваляше погледа си от мен, като че казваше: „Човече, ти не устоя на думата си. Не отиде при Черния Компютър, който лежи болен, и сега аз ще те накажа за това, ще те накажа така, както само боговете на Олимп знаят да наказват“.

— Деца, елате насам! — чух един глас като през мъгла.

Едва сега свалих очи от Прометей и погледнах наоколо.

Намирахме се в един малък салон. Столовете бяха прибрани встрани, в средата имаше една продълговата маса, покрита с листове, писалки и дебели папки, сигурно сценарии. На масата имаше още и една кана вода с няколко чаши. Зад масата седеше комисията.

Веднага познах сценариста Владилен Романов и режисьора Мишо Маришки. Познах също и Юлиан Петров-Каменов, композитора, дето щеше да пише музиката на филма, виждал съм го по телевизията да дирижира детски песни. Не познавах само жената — беше висока, имаше брадавичка на бузата и носеше дебела, плетена вълнена рокля, макар че беше адски горещо. После разбрах, че тъкмо тя е редакторката Гълъбица Русалиева. На скута й лежеше огромна найлонова торба, пълна с прежда, с която си плетеше нова рокля. Като ни видя, тя престана да плете, дойде към нас и ни обгърна с дългите си, мекички ръце:

— Добре дошли, деца! — каза тя и ни се усмихна чаровно, ама наистина чаровно, и от тази усмивка на мене стомахът ми малко се поотпусна. — Готови ли сте?

— Готови сме, готови сме! — отговориха другите кандидати. Само аз не казах нищо: гърлото ми беше задръстено от сливата.

Ами сега, помислих си панически. Какво ще правя без глас, особено ако поискат веднага да изпълня репертоара си?

Другарката Гълъбица ни поведе към масата и ни накара да седнем. Забелязах как сценаристът се усмихна дружелюбно и тайно на Росица и как в отговор тя му кимна също така тайно. Значи работата помежду им беше наред. Тя нямаше нужда от Черномустакатия…

Гълъбицата се почеса по брадавичката и пак рече като добра майка: „Деца, не бива да се смущавате. Отпуснете се, припомнете си всичко, което сте научили и отговаряйте точно на нашите въпроси“. И с бързо движение, като фокусника мистер Сенко, измъкна изпод масата една кутия шоколадови бонбони „Тракия“ и ни я поднесе. Всички си взеха по един-два бонбона, само аз не. Къде ти можех да гълтам шоколад, когато сливата все още си стоеше бетонирана в гърлото ми!

Юлиан Петров-Каменов се засмя силно и попита:

— А да пеете, умеете ли?

Той беше напълно плешив, също като теления Орфей от Смолян, а освен това предните му зъби бяха свирепо изпъкнали напред, като че бяха готови да ти прегризят гърлото.

— Умеем, умеем! — отговориха всички кандидати. Мълчах само аз.

— А ти, момче? — обърна се той към мен.

Поисках да отговоря, но от устата ми излезе само едно „хък“

— Какво си се уплашил толкова? — обади се Гълъбицата — Ние тук ядем бебета само на закуска. На, пийни си водица, ще те отпусне.

Наля от каната чаша вода и ми я подаде. Пих. Усетих как сливата този път окончателно се спусна в стомаха. Оставих чашата и чак сега успях да проговоря:

— Да, аз също умея да пея. — И се усмихнах чаровно. През това време сценаристът и режисьорът ме разглеждаха озадачено и нещо си шушукаха.

— Момче — попита ме Романов, — нещо не мога да те позная. Кой номер си?

— Дванайсети — отговорих и се усмихнах чаровно.

Той порови в една кутия пълна със снимки и извади няколко. Вгледа се в тях, после в мен, после пак в снимките и пак в мен. И се чудеше и маеше.

— Ти ли си въпросният Енчо Маринов? — попита той.

— Да — отговорих аз.

— Оня с щръкналите уши?

— Да — усмихнах се аз чаровно. — Само че сега ушите ми не са много щръкнали, защото ги корегирахме с лейкопласт, и вече не се казвам само Енчо Маринов, а Ренч Ма̀ринър с ударението на Ма.

— Какво? Какво? — скочи той от стола си като боцнат с шило. — Ренч Ма̀ринър?

— Да. Това ми е новото артистично име. Така реши майка. — И се усмихнах чаровно.

— Аха… почвам да разбирам — каза Романов, стана и се завъртя около мен, като най-напред поопипа къдравата ми коса и после прокара пръсти по ушите ми, дето вече не стърчаха толкова много. — Честно слово, по-рано беше къде-къде по-интересен… — промърмори той. — Но защо си се префасонирал така?

Нямаше я Лорелай да дава обяснения, затова реших на въпросите да отговарям самолично и смело аз:

— За да приличам на Орфей — казах.

— Какъв Орфей?

— Ами, онзи, дето омагьосва с песните си зверовете и растенията и дето влиза в ада, за да си прибере Евридика.

— А ти отде знаеш, че филмът ни разказва тъкмо за оня Орфей?

— Ами… така е в книгите — и се усмихнах чаровно.

Цялата комисия се спогледа в очите, а Мишо Маришки поклати състрадателно глава, като че казваше „Горкият!“.

— Значи за такъв Орфей си се готвил цял месец, а? — попита той.

— Да. Ние даже ходихме в Смолян да го видим и майка ми прочете съдържанието на операта „Орфей и Евридика“ от Глук. — И се усмихнах чаровно.

Тук композиторът Юлиан Петров-Каменов не се сдържа и извика, като свирепо показа изпъкналите си предни зъби:

— Фантастично! Това е уникален случай! Трябва да го използувам в някоя детска оперета. Е, Енчо, или Ренчо, я ми кажи ти, щом си изучил толкова издълбоко Орфей и неговата история, можеш ли да ми изпееш арията на Орфей от операта на Глук?

— Мога. С или без китара?

— Свириш ли на китара?

— Да. Само че опери още не.

— Нищо, ще свиря аз.

Взе една китара, която висеше на закачалката, настрои я набързо, даде един акорд в ла мажор и започна.

Запях. Арията беше толкова великолепна и толкова пъти я бяхме репетирали с мами, че я изпях без да мигна отначало до край. Освен това до мен стоеше и Росица, и затова я изпълних още по-великолепно. Само веднъж на най-високата нота си-бемол нещо задращи в гласните ми струни, като че бях охрипавял, но бързо мина. Този музикален инцидент като че усети само Юлиан Петров-Каменов, защото видях как на това място се понамръщи кисело.

Настана мълчание. Всички бяха отправили погледи към композитора.

— Добре е — промърмори той. — Добре е… Хубав глас и доста школуван… Но какво ти стана при горното си-бемол?

— Не знам — казах. — За първи път ми се случва.

— Хм… на колко си години, Енчо?

— На тринайсет.

— Е, да — изръмжа той. — Така е… Кой те е учил да пееш?

— Другарката Северина Миленкова — И се усмихнах чаровно.

— От „Златните камбанки“ ли? — учуди се той много.

— Да, тя… Аз… аз съм „Златна камбанка“ — послъгах аз.

— А защо не остана да се явиш с тях на специалното прослушване на ансамблите? — все повече и повече се чудеше той.

Понеже до мен все още стоеше Росица и ме гледаше с кадифените си очи, не можах да излъжа и казах:

— Другарю композитор, аз напуснах „Камбанките“.

— Тъй ли? Че защо? Та те са едва ли не национални първенци.

— Ами аз… майка реши да се готвя самостоятелно. Тя не иска да бъда масовка. Иска да бъда главна роля — казах аз усмихнат чаровно.

Комисията отново се спогледа и многозначително поклати глава.

— Е, добре — рече тогава Мишо Маришки, — щом си се готвил за главна роля, да видим какво си научил. Стихотворение, разказ, етюд?

Росица ме зяпаше също както Жулиета зяпа Ромео, и аз се престраших и казах:

— „Ромео и Жулиета“.

— А? — изписка сопраново Романов. Замалко да се задави.

— Да — отговорих. — Ще ви изиграя един етюд от трагедията „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, английски писател, живял от 1564 до 1616 година. Написал е още „Хамлет“, „Сън в лятна нощ“, „Отело“, „Макбет“ и други пиеси, като например „Веселите уиндзорки“ с другаря Фалстаф в главната роля…

— Отлично! — прекъсна ме Романов. — Виждам, че добре познаваш Шекспир. А сега ни изиграй етюда.

— Добре — казах, — само че кой ще бъде Жулиета?

Неговият поглед се спря върху Росица.

— Роси, ще помогнеш ли на Енчо в неговия етюд?

— Добре — отговори тя, — само че какво трябва да правя?

— Нищо — обясних аз, — само ще лежиш на земята бездиханна, а после… — замалко да кажа: „После ти трябва да се събудиш, да ме видиш отровен, да се ужасиш от скръб, да ме целунеш и накрая да се прободеш с кинжала“, но навреме се сдържах и казах само: — После ще се изправиш, и готово.

— Е, да почнем тогава! — рече Романов, облегна се на стола и се втренчи в мен, като че се готвеше да ме хипнотизира.