Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (10)

9. Черния компютър и философия на физиката

Филмът може да е бил хубав, но сега нищо не си спомням от него, толкова бях разсеян, като го гледах. Все си мислех за София и за изпита, за боя с хулиганите и за трапчинките на Росица, мислех си още за скарването с Милена и за онова, което можеше да ми се случи по-нататък. Едвам изтраях до края…

Навън беше още светло. В къщи не ми се прибираше — де да знаех какво ми готвеше и Лорелай…

— Кики — попитах, — ти предупреди ли Черния Компютър за мене?

— Не — отговори той, — нямах време.

— Хайде тогава да отидем при него.

Тръгнахме. Кики вървеше много бързо и едва го догонвах. Работата е там, че Кики има дълги крака. И изобщо Кики е много висок — с половин глава над мене. И е много красив. Има къдрава като перука коса, сини очи и прав нос, и прилича на ония скулптури на гръцки богове, дето ги имаме в градския музей. И е адски умен и културен, и от ден на ден става все по-умен, защото, както вече ви казах, много е любознателен и иска да знае всичко, което още не се знае. Той говори руски, учи английски и джудо и никой не смее да му излезе насреща. В къщи има купища книги по всевъзможни науки, фантастични романи и всички произведения за Шерлок Холмс. Момичетата си падат по него и той е голям любовник. След като е чел книгата „Брак и семейство“, той знае всичко за тях и ги целува безпощадно. Даже по устата… И понеже изглежда голям, той успява да влиза на филми, забранени за лица под 16 години. С една дума — световен е.

— И какво сега? — попита ме той, докато припках зад него. — Завинаги ли ще се разделиш с Милена?

— Не знам. Но ако е все така опърничава, може и да се разделя. Има и други момичета на този свят, не само в нашия клас…

— Всички са еднакви! — каза той като същински бог.

— Какви?

— Неверни! Лъжат, правят ти въртели: днес ужким отива на кино с тебе, а пък тръгва с мене, утре пък ще хукне с някой друг. Помниш ли операта „Кармен“, дето я гледахме през зимната ваканция?

— Помня — казах. — Но има момичета, дето никак не приличат на Кармен. И са много верни.

Кики ме изгледа изпитателно като Шерлок Холс.

— Хей — попита той, — да не би да си тръгнал с някоя друга, а?

Аз се изчервих до края на ушите си.

— Ами, не… — отговорих аз. — Но се запознах с едно момиче… знаменито е… И е кинозвезда, ти си я виждал в разни филми.

— Коя е тя? — попита той по детективски.

— Засега не мога да ти кажа.

Той ми се изсмя презрително:

— Аз ще позная и без тебе.

Пристигнахме пред Бърлогата.

Черния Компютър живее зад блоковете на Модерната махала в западната част на града. Отпред има градинка с рози, а встрани се намира научната работилница, тоест Бърлогата. Това е една дълга и ниска стъклена постройка с чупки на покрива, която ми прилича на космическа станция.

Кой е Черния Компютър? Казах ви вече — преподавател по трудово. Според мен обаче той е най-световният инженер на земята, макар че е доста стар — на трийсет и пет години е вече. Няма си семейство, отдавна е болен от някаква ужасна болест и често отсъствува от училище, и тогава сме адски натъжени, защото няма ученик в класа, който да не го обича.

Най-много го обичам аз. След тати, Лорелай и дядо Енчо той е човекът, когото обичам най-много. Той е единственият човек на земята, който никога не ми се кара, не ме заплашва, не ми се подиграва, че имам щръкнали уши. Той е единственият човек, който разбира душевните ми премеждия и не ме принуждава да върша неща, които не ми се иска да върша. И тъй нататък…

Пред вратата на Бърлогата се спряхме. От вътре идваха звуци на цигулка. Така си свири Черния Компютър, когато се уморява от работа с машините. И най-вече свири той едно нещо, казва се „Лунна светлина“^[1]. Когато го слушам, направо се разтапям като калай при 232 градуса по Целзий. Тогава пред очите ми се появява едно красиво поле и една широка синя река, и една пълна, платинена луна, която пръска светлините си върху цялата планета. С две думи — адски чаровно!

Почукахме на вратата, влязохме.

И като пристъпих напред, сърцето ми се разтуптя. То винаги се разтуптява така, когато влизам в Бърлогата. Защото това е най-великолепното място на земята. В него има всичко, което желая да имам до края на живота си и даже по-нататък: всякакви металообработващи машини, струг и фреза, електрожен и оксижен, бормашини, всевъзможни инструменти и уреди, радиочасти, транзистори и какви ли не щеш справочници по машинознание, металургия, електроника и така нататък. Освен това Бърлогата е претъпкана с каквито си искаш отпадъци — ръждясали парчетии от захвърлени трактори, непотребни зъбчати колела от всякакви мотори, разни тенекии, стари часовникови механизми, гвоздеи, телове…

Ще запитате: а защо е целия този боклук? Ще ви отговоря: целият този боклук в златните ръце на Черния Компютър се превръща в богатство. Черния Компютър е като ония магьосници учени-алхимици от Средните векове, които са правили например от оловото злато. И за да разберете напълно кой е Черния Компютър, ще ви кажа: няма училище в града, което да не притежава учебни пособия по физика и химия, конструирани от него; няма апека, което да не носи в Бърлогата помпи за поправка; няма завод, който да не го вика на помощ при повреда на някоя поточна линия. И всичко това той го върши през свободното си от училище време. Без заплащане. Само за кеф.

Но и това не е най-главното. Най-главното е, че в Бърлогата Черния Компютър прави най-великите експерименти в света и преди всичко Машината… С моя помощ, естествено.

И още нещо интересно: в Бърлогата на най-видно място стои един малък компютър с памет и така нататък. Но не затова му викаме Черния Компютър, а защото се казва Чернев и защото решава задачите почти като изчислителните машини — компютри. Иначе не е черен. Обратна — много е бял, блед и слаб, и дрехите му висят на тялото като на плашило, и носи очила с дебели рогови рамки, които го правят да прилича на Уди Алън, оня американец, дето е едновременно сценарист, кинорежисьор и кинозвезда, тоест според мами напълно хармонична личност.

Но хайде, стига съм правил описания, защото никой не ги чете.

И така значи, влязохме в Бърлогата. Черния Компютър ни посрещна на вратата и макар че беше по-блед от обикновено, целият се усмихваше.

— Ей, Енчо, къде се губиш? — попита ме той.

— Ами… — измънках аз, — бях в София.

— А Машината изостава! — Очите му блестяха като на трескав с 42 градуса по Целзий. — Донесе ли чертежите?

— Неее… — изблях аз пак.

— А, виж, това не е добре. Човек трябва да изпълнява задълженията си… — И тихо добави: — Още повече, че нямам много време…

Защо пък да няма време, си помислих аз. Та до края на учебната година имаме още сума дни.

Тук си спомних думите на Росица за вечния двигател и попитах:

— Другарю Чернев, а как ще конструираме Перпетуум мобиле, щом като не може да бъде конструиран?

— Защо мислиш тъй?

— Ами… заради Закона за съхраняване на енергията.

Той се засмя и се разкашля в шепата си, взе едно хапче от чекмеджето и го глътна:

— Виж какво, Енчо, въпреки този пусти закон, стотици учени са се стремили да конструират вечен двигател.

— И не са успели, нали?

— Никой не е успял. Аз също мисля, че не може да бъде направен вечен двигател.

— Но защо тогава се мъчим да го направим?

— Защото, Енчо, сега ще ти кажа нещо философско, и ме слушай добре. Съществува тъй наречения идеал, тоест красивата крайна цел. Но идеалът затова си е идеал, защото е непостижим. Колкото повече се приближаваме до него, толкова повече той се отдалечава от нас, но като магнит ни тегли напред. Стремейки се обаче неудържимо към него, ние водим битки по пътя и в тези битки се осъществяваме като пълноценни личности и творци, и главно — променяме света, в който живеем, правим го да заприличва все повече и повече на идеала. Разбираш ли?

— Разбирам — промърморих аз и си помислих за моя идеал — шестак по български. Значи никога няма да го постигна, но по пътя към него мога да извоювам някое и друго тромбе… Въздъхнах и казах: — Е, и ако не успеем да направим Машината, какво тогава?

— Ако не успеем да я направим, а в това съм уверен, в битката за нея ще открием сума ти други интересни неща. Което впрочем сме на път да осъществим. Увеличим ли само с няколко процента коефициента на полезно действие на нашата Машина, ние ще сме извършили голямо дело и ще сме се приближили до идеала. Ясно ли е?

Почесах се по тила, без да ме сърби, и погледнах Кики, който се мотаеше около струга и не ни слушаше. И в този момент нещо щракна в главата ми, нещо безвъзвратно и аз реших да наруша тайната:

— Другарю Чернев — прошепнах, — аз ще стана киноартист.

— Киноартист? — учуди се той.

— Да. Тъкмо затова бях в София. На изпит за един филм. Минах го добре и след един месец ще се явя пак… за главната роля.

— Я виж ти! Никога не съм допускал, че имаш и актьорски способности. Изглежда съм сляп за твоите художествени таланти.

— Да, и сега майка ще ме готви да играя драматично и лирично.

Той поклати жалостиво глава и ме попита:

— А как ще я караме тук? Ще ти остава ли време за Машината?

Сведох очи — не знаех какво да му отговоря. Но му отговорих:

— Разбира се. Ще идвам както обикновено… всеки ден…

— Е, дано, дано… Но, Енчо, я ми кажи правичката: ти имаш ли желание да ставаш киноартист?

Не можех да лъжа Черния Компютър и затова отговорих:

— Ами… не съм много сигурен… Хем да, хем не… Интересно е да бъда киноартист, но не знам да играя драматично, нито лирично. И ме е страх да излизам пред публика…

— Е, защо не кажеш всичко това на родителите си?

— Ох, вие не познавате майка! Ако й призная, че се колебая, тя ще умре от инфаркт.

— Хм… това е лошо… много лошо… — Той помълча и накрая попита: — А сега искаш ли да поработим?

Исках.

И пуснахме струга. И изведнъж забравих всичко: София, изпита, Орфей, трапчинките на Росица и даже трагичната раздяла с Милена. Около мен целият свят се смали и се събра в парчето метал, което пръскаше искрящи сребристи стружки пред очите ми.

Но лицето на Черния Компютър беше по-мрачно от обикновено и той се взираше в мен с трескавите си очи на болен с четирийсет и два градуса температура по Целзий. Беше тъжен.

Аз обаче бях щастлив.

Защото работех.