Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

4. „Златните камбанки“ и една блестяща идея на композитора

Часът беше два. Гостите бяха гладни.

— Другари — казах, — по това време в нашия град всички ресторанти са затворени. До срещата ни с „Камбанките“ имаме два часа. А снощи жена ми сготви чудесен боб, шарен, тя е майстор на боба. Освен това аз също имам червено винце… от моето си лозе… А?

— Другарю Боянов — каза Маришки, — аз съм „за“.

Другите също бяха „за“ и след малко вече седяхме у нас и докато жената подреждаше трапезата, ние разговаряхме за туй-онуй, за Камбанките, за Северина Миленкова. По едно време композиторът попита:

— Нали Енчо беше солист в „Камбанките“?

— Да — отговорих, — пееше първи глас.

— Хм… — озъби се композиторът. — Имам една идея.

Той изложи набързо своята идея, в резултат на която Владилен Романов използува телефона ми за светкавичен междуградски разговор с майката на Росица:

— Вземи едно такси и тръгвайте! — викаше той. — Веднага! На наши разноски. Открива се възможност Росито все пак да участвува във филма. — Остави слушалката и доволно потри ръце: — Готово.

— А Орфей? — попита Гълъбицата.

— Да не бързаме! — каза композиторът. — Имам идея и за Орфей.

Бобът беше наистина разкошен и го унищожихме до дъното на тенджерата. Пихме и от винцето; най-много се налива Черномустакатия, който шофираше…

Към четири часа, в отлично настроение, въпреки мрачните прокоби на Лорелай, че Енчо лежи в дъното на язовира, ние тръгнахме към читалището.

Салонът беше претъпкан с ученици, които възбудено обсъждаха предстоящата спасителна акция. Тук бяха всички „Камбанки“, тук беше целият мой 7в начело с Кики Бръмбазъка, бе дори и Тошко Баламата, който нямаше нищо общо с „Камбанките“, но беше съсед по чин на Енчо. Мнозина носеха свирки, хармоники, барабани, кречетала… По-късно се появиха Боби Китариста, Маестро, та даже и Фалстаф, който долетя от Стара Загора.

Посрещна ни Северина Миленкова. Беше в обичайната си рокля на цветенца и по гуменки. Зарадва ни се и тъй като познаваше Юлиан Петров-Каменов, веднага завърза делови разговор с него.

През това време останалите кинаджии незабелязано наблюдаваха Кики Бръмбазъка и Милена — как те се движат, как се закачат с децата, как се смеят… Двамата бяха прекрасни и вече се досещах какво възнамерява да направи с тях режисьорът… Разбира се, не всичко познах. Защото нямах понятие от сложните филмови фокуси.

— Е, може да почнем! — каза композиторът.

„Камбанките“ заеха местата си на сцената и той им обясни какво се иска от тях: те трябва да пеят така хубаво, че да влязат във филма през широката порта. Първият номер е „Пролетен вятър“.

kambankite.png

Запяха. Както знаете, аз не съм музикален и не мога да преценя на кое място в националната класация заслужават да бъдат „Златните камбанки“, но на мен ми харесаха. Солистка беше Милена и със своя плътен, дълбок и нисък глас, който не прилягаше много на момиче, очарова всички ни. Ръкопляскаха й, най-много момчетата от 7в, които повече или по-малко бяха смъртно влюбени в нея.

После „Камбанките“ изпълниха още няколко песни и по озъбената физиономия на композитора разбрах, че е доволен.

И тогава пристигна Росица. Дойде с майка си и без церемонии, след няколко думи, които размени с кинодейците и Северина Доминьор, също се качи на сцената.

— Драги „Камбанки“! — провикна се композиторът. — Представям ви Росица Петрунова, сигурно я знаете от киното и телевизията. Тъй като вашият солист Енчо Маринов го няма, ще го замества тя.

— А къде е Енчо? — попита Росица със звучния си сопран, който изведнъж изпълни голямата зала до последното място на балкона.

— Енчо ще го видим по-късно — побърза да отговори той. — А засега ти ще пееш соловата партия на „Пролетен вятър“. Хайде!

Направиха две репетиции и на третия път Росица така органично се включи в ансамбъла, сякаш винаги е била „Камбанка“.

— Става! — каза доволно Мишо Маришки.

— Мисля, че ще стане и другата комбинация — каза композиторът.

Той се качи пак на сцената и обясни:

— Мили „Камбанки“, сега ще направим един не много труден опит, засега без камера и магнетофон. Единственото, което се изисква, е повишено внимание. Ще изпеем пак „Пролетен вятър“. Солистки ще бъдат Милена и Росица. Но докато Милена само ще си отваря устата, Росица, скрита наблизо, ще пее.

Милена веднага се намуси:

— Значи така… — промърмори тя, — аз само ще си отварям устата, а ще пее друга! Не искам!

— Не бързай, моето момиче! За тебе готвим нещо много по-интересно. Хайде, хайде, Миленче, нека опитаме!

Децата в залата завикаха:

— Миленче, не се плаши! Нали си виждала буфосинхронистите в цирка? Хайде, Миленче!

Под този масиран натиск Милена отстъпи, макар че настроението й се прекърши. Северина Миленкова даде знак, Камбанките запяха.

За първи път присъствувах на такъв музикален трик, макар че бях слушал за него. С този трик се правят най-невероятни комбинации между образ и звук. Пускаш запис на грозен певец, но с голям глас, а на сцената красавец без никакъв глас си отваря синхронно устата и — готово!

При петата репетиция, когато се получи пълен синхрон между артикулацията на Милена и пеенето на Росица, добих абсолютната увереност, че песента се изпълнява от Милена, толкова повече, че тъничката Росица се беше напълно загубила зад сто и двайсет килограмовата фигура на Северина Миленкова.

Това постижение беше посрещнато с нови възторжени акламации:

— Браво, Милена! Браво!

Росица слезе от сцената, усмихвайки се с трапчинките.

— А сега — каза композиторът, — ще направим опит и с Кики.

Това съобщение бе посрещнато с гръм от весел смях:

— Хо-хо! Кики ще пее! Кики Гяуров!

А Кики, много смутен, заяви:

— Но, другарю композитора, аз нямам никакъв глас… аз мутирам.

— Няма значение, моето момче. Изпей каквото искаш. Например „Зайченцето бяло“. И се опитай да го изиграеш… като че сам си зайчето.

Целият салон затихна: никога досега Кики не беше пял соло, никога не беше играл роля на бяло зайче и изобщо никаква актьорска роля не беше изпълнявал през живота си. Но Кики беше мъжко момче, той не се плашеше от нищо, и затова без много-много да го кандардисват, запя. И заигра.

И като запя, дори аз усетих, че не само пее фалшиво, но и дрезгаво, и ту дебело, ту тънко, точно както говорят мутиращите момчета.

Но как играеше, боже мой, как играеше! Леко приведен напред, присвил ръце пред гърди като лапички, той лекичко подскачаше в ритъма на песента:

Зайченцето бяло / цял ден си играло

в близката горичка / с една сърничка…

Да, той беше зайче, но беше и сърничка и дори горичка!

Зайчето разбрало, / че е закъсняло,

хукнало да бяга, / както му приляга…

И наистина хукна през сцената и с дълъг заешки скок прехвърли трапа на оркестъра и се озова пред първия ред до нас, треперещ от ужас, че е закъснял.

Салонът едва не се събори от възторзите на публиката.

— Много добре! — каза композиторът. — Е, гласът ти, Кириле, наистина не е кой знае какъв, но нищо. Хайде, качи се пак на сцената и сега ти само ще си отваряш устата, а ще пее Милена. Бива ли? Миленче, изчезвай зад другарката Северина. Почваме!… Три-четири!

И Кики отново беше треперещото зайче, а Милена, скрита зад Северина, пееше със своя топъл алт, и отново магията стана и отново имах пълната илюзия, че „Зайченцето бяло“ се изпълнява от едно много стройно момче с класически красиво лице и обаятелна усмивка.

Публиката, очарована, мълчеше. Всички до един, включително опитните кинаджии, които бяха правили в своите студии какви ли не чудесии, не мърдаха и възхитени гледаха и слушаха Кики да пее с вълшебен глас.

Когато зайченцето млъкна, публиката избухна, избухна по-силно от Бинарната бомба на Енчо. И вдигнаха Кики и Милена на ръце и ги понесоха по пътеката на салона към официалната ложа, дето й викаме „царската“, положиха ги на креслата и заскандираха:

— Да живее Кики! Да живее Милена!

И чак когато млъкнаха, прозвуча гласът на Мишо Маришки:

— Да живеят Орфей и Евридика! Ура!

— Ураааа! — зареваха всички. — Ураааааааааааааааааа!

Загърмяха мегафоните, засвириха хармониките, забиха барабаните…

Така, в този ден аз бях свидетел на това, как след три прослушвания на 2 999 кандидата, след многоседмични усилия, разходи, тревоги и разочарования кинематографистите за някакви си трийсетина минути намериха изпълнителите на главните роли за своя филм. По-късно научих, че подобни ефектни обрати са най-нормално явление в сферата на филмопроизводството.