Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (29)

8. Влизат в действие средствата за масова информация

Добре, че другарят Боянов си отиде навреме, защото минута след него довтаса другарят Фалстаф.

— Е, Енчо, тресна ли ги ония хаховци от кинематографията? — изгърмя той контрабасово, като ме целуна по бузата.

— Да — отговори вместо мене Лорелай, — и още 2 999 кандидата!

— С учител като мене не може иначе — отсече той и мами веднага го почерпи с кекс, а след това със суджук и бира, и той остана много доволен. — Енчо, каза ли на кинаджиите кой те е научил на актьорско майсторство? Да? А те?

— Те казаха: а, знаем си го ние Фалстаф от Стара Загора.

— Отлично! — развесели се той. — Нека сега поне им дойде акълът и ме поканят да им изиграя няколко роли в калпавите им филми, че да се оправи най-после тази пуста кинематография… Е, какво ще репетираме днес?

Тогава Лорелай му изясни, че сюжетът на филма не е за стария Орфей от Родопите, а за един млад Орфей от провинцията, дето търси своята загубена атинска Евридика по време на асамблеята в София.

Той слуша, слуша със смръщени вежди, после скочи:

— Чакайте бе, та този филм съм го гледал някъде!… Да, да! Спомням си: преди двайсетина години. Беше един от последните, които съм гледал, защото от тогава не ходя на кино. Беше май бразилски и се казваше „Черният Орфей“. Там също един млад певец търси в навалицата на карнавала своята Евридика… Гледай ги ти тия кинаджии! Крадат като пладнешки айдуци. Още днес ще пратя статия във вестник „Зов“ и ще ги разоблича…

Мами побеля от паника. Сграбчи ръцете на Фалстаф и се завайка:

— О, другарю Фалстаф, моля ви се, недейте! Та с това може да спрете филма и да провалите участието на Енчо в него. И тогава… тогава вие като професор по актьорско майсторство ще сте ненужен…

— Да бе, да… — промърмори той. — Може би сте права… Защото като нищо мога да спра филма… Е, добре, нека и ние направим един български „Орфей!“ — разреши той великодушно, глътна бирата и добави: — Госпожо, прекланям се пред вашата любов към изкуството…

Той понятие си нямаше колко голяма е любовта на Лорелай към изкуството! А тя като се успокои, каза:

— Другарю Фалстаф, имаме само осем дни. Дотогава трябва още повече да изфините моя Ренчо, че да няма никакви проблеми с режисьора и сценариста…

Не можа да завърши, защото навън се звънна — тия дни все така беше, звънеше се през десет-петнайсет минути.

Влезе един човек, който съвсем, ама съвсем приличаше на пеликан: същата дълга и тънка шия, същото малко и тясно лице, същите изпъкнали очички. И гледаше втренчено напред, без да мига.

— Аз съм редакторът от вестник „Зов“ — каза той с птичи глас.

— Ах, колко ми е приятно! — ахна Лорелай. — Заповядайте, заповядайте! Ние сме вече готови.

Той седна и тя веднага му сервира кекс с каймак. Тя беше направила цяла планина от кекс с каймак и сега се чудеше на кого да го пробута. Фалстаф се намърда до масата и взе да нагъва каймака. Редакторът не му обърна внимание и като се втренчи с изпъкналите си очички в мен, заговори:

— Ти си Енчо Маринов, нали? Добре, Енчо, сега ще направим с тебе едно интервю. Ще ти задам няколко въпроса, а ти ще ми отговориш откровено и кратко. С това интервю аз трябва да оповестя на целия град какъв талант се е появил в нашия любим край и да очертая неговия физически, духовен и артистичен облик, който, няма съмнение, отразява особеностите на нашия изключителен град. И тъй, започвам с първия въпрос: Кой сте вие, Енчо Маринов?

— Аз съм си Енчо — отговорих му аз, учуден от идиотския въпрос (такива въпроси задават понякога и във „Всяка неделя“).

— Да, разбира се — каза той, — вие сте Енчо Маринов, но иначе кой сте?

Кой съм иначе, не знаех, и затова мълчах. Мами обаче знаеше по-добре от мене кой съм иначе, защото веднага отговори:

— Той е Ренч Ма̀ринър с ударението на Ма. На тринайсет години е, произхожда от прогресивно семейство на потомствени артисти и певци. Още дядо ми по майчина линия е пял по мегданите, а баба също по майчина линия е играла в много пиеси, като например „Многострадалната Геновева“. Имаме сведения, че прадядо по майчина линия е познавал Левски и го е укривал в мазето си, а прабаба по майчина линия е извезала знамето на четата на Милен Хайдутина…

И така тя говори, говори цял час. Говори за себе си, че е пяла в операта, че аз ще запиша плоча в Балкантон, че след филма навярно ще отскоча до Париж и Москва, докато се уреди въпросът с Холивуд, че по-нататък ще се опитам в режисурата и сценарното поприще, за да стана многостранно развита личност, и така нататък, и така нататък… Редакторът слушаше и записваше всичко в бележника си, и накрая каза:

— Бихте ли написали нещо в този бележник? Някаква ваша мисъл, максима, пожелание?

Мами грабна бележника и написа нещо, като ми го даде аз да го подпиша. Редакторът го прочете гласно:

„От всички изкуства за нас най-важно е киното.“

После си прибра бележника и стана:

— Благодаря ви за кекса — каза той, — беше много вкусен. А сега трябва да бързам, защото вестникът излиза утре. Но ние ще имаме още много случаи да се виждаме в бъдеще. Научих, че след няколко дни ще имате костюмирана проба. Ще ви помоля веднага след завръщането си да ми позвъните, за да направим един по-голям материал със снимки.

— Непременно! — каза мами. — Ние уважаваме средствата за масова информация. — И се усмихна чаровно.

Аз не се усмихнах. Нито чаровно, нито обикновено.

Затова пък Фалстаф мрачно избоботи:

— А за мене няма ли да пишете? В края на краищата аз съм подготвил Енчо за конкурса.

Но редакторът пак не му обърна внимание и си тръгна, като подскачаше на тънките си пеликански крака.