Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (25)

4. Втори кръг с продължение и етюди

И както ме гледаше така, изведнъж си спомних уроците на другаря Фалстаф. Спомних си как по десет пъти повтаряхме етюда в гробницата, как той лягаше на пода като Жулиета и аз влизах при него и умирах, и затова обясних на комисията, като посочих празното място между столовете:

— Това е гробница. Преди малко Жулиета е пристигнала тук, видяла е, че ме няма, изпила е една отрова, която обаче не е истинска отрова, а само билка за приспиване, и е паднала на земята бездиханна. След малко влизам аз и я намирам, че лежи и почвам. Хайде, Роси, лягай долу!

Мишо Маришки простря един шлифер на пода, а аз излязох за малко. Там се намусих героично като Ромео, отворих вратата и пристъпих в гробницата.

Росица лежеше върху шлифера и беше така истински мъртва, че внезапно ми стана адски скръбно. Взех да се мятам около нея, да вия от мъка, да разкъсвам бялата си полутуника, да скубя косата си. После приклекнах до нея и ужким да я целуна, но не я целунах, защото видях, че тя ме гледа през полуотворените си клепачи и тихичко се хили. Това изведнъж ме перна по стомаха и ме разстрои. Усетих как ми се схваща езикът. Въпреки това извадих от джоба си готовото шишенце с „отрова“, изпих го до дъно и приплаках, но като приплаках, изпелтечих:

За тебе, Лю-лю-бов!

О, честни ап-ап-аптекарю,

Ле-ле-лекарствата ти действуват както трябва!

Це-це-целувайки, умирам!

И се строполих мъртъв до Росица. Тя не мръдна, защото не знаеше, че трябва вече да се събуди и да ме целуне по устата.

Но се кискаше…

Отворих очи.

Кискаха се всички, даже добрата другарка Гълъбица.

Изправих се. Та тъкмо сега ли трябваше да пелтеча? Ето че всичко пропадна и сега ще кажат: „Номер 12, благодарим ви, свободен сте!“ И като разкажа всичко на мами, тя ще получи инфаркт.

Никой обаче не каза „Благодарим ви, свободен сте!“ Обратно, докато всички се кискаха, сценаристът Романов взе да се тупа по коляното и да вика: „Знаменито, знаменито! Ето, това се казва етюд!“ Чак очите му се насълзиха. Аз се поокуражих и даже благосклонно (това е нова, хубава дума!) погледнах към Росито, която също се смееше.

— Е, какво ще кажете? — едва изрече Романов, като продължаваше да се тупа по коляното. — Мисля, че сме направили истинско откритие. За Тоби, разбира се.

— Не съм много сигурен — каза Мишо Маришки, който се смееше по-малко от другите. — Работата е там, че всичко това той го е направил не съвсем съзнателно. С такива се работи много трудно.

— Напълно те разбирам — отговори Романов. — Но ако успееш да го овладееш, ще имаш един първокласен комик. Естествено, ще трябва да му махнеш всички тия заврънкулки от главата и да му върнеш старите уши.

Мишо Маришки мълчеше и размишляваше, като ме гледаше свръхкритично. Попита ме:

— Енчо, кой те е готвил да играеш така?

— Заслужилият артист другарят Фалстаф — отговорих аз.

— Фалстаф от Стара Загора ли? — опули се той.

— Да.

— Всичко е ясно… — И като се приближи до Романов, му прошепна: — Фалстаф е прякорът на един вече откачен аркашка с бирен корем… — Пак се обърна към мен. — А ти, Енчо, подготвил ли си друг етюд? Искам да кажа — без Фалстаф? Не? Много добре. Сега пък аз ще ти задам една етюдна задача и ти ще я изпълниш, бива ли? Ето какво: ти си ни ужасно сърдит, че ти се смеем, и се чудиш как да ни накажеш. Изведнъж забелязваш тази кана тук. И решаваш. Напълваш една чаша с вода и гневно я плисваш по лицата ни. После разхвърляш всички тия книжа във въздуха и ги накъсваш и тъпчеш с крака. Разбра ли?

— Разбрах — казах. И се усмихнах чаровно.

— Стига си се хилил като кретенски манекен! — извика Мишо Маришки ядосан.

— Да — казах аз и се усмихнах без да искам наистина като кретенски манекен: малко ли бях я тренирал тая усмивка!

— Хайде, тогава, почни!

Комисията не се кискаше вече, но Росица и другите кандидати до номер 14 продължаваха да се кикотят тихичко. И това наистина ме ядоса. И както ми даде задачата Мишо Маришки, закрещях:

— Защо се гаврите с мене, бе? Какво съм ви направил? Стига! — И грабнах каната и напълних чашата до горе и яростно плиснах водата в лицата им. Тя намокри главите им и потече надолу към ризите и вратовръзките, а на другарката Гълъбица напои предницата на дебелата вълнена рокля и я направи на къдрави възелчета.

Комисията седеше и не мърдаше, облещена като Тошко Баламата от 7^в, сякаш я бях залял не с вода, а с бързосъхнещ цимент №350.

Аз, разбира се, не спрях дотук. Приближих се до масата, грабнах всичките им там книжа, бележки, сценарии и моливи, и започнах да ги разхвърлям нагоре и надолу и да ги тъпча под петите си, като не спирах да крещя:

— Вие сте лоши хора! Вие сте идиоти! Аз ви мразя! Ще ви убия! Ще ви промуша със своята шпага!…

И така — докато изпотъпках всичко. Накрая спрях. Бях много задъхан и дори пресипнал.

Комисията продължаваше да се кокори като хипнотизирана Кока Мери. Другарката Гълъбица попиваше водата от деколтето си с кърпичка. Юлиан Петров-Каменов бършеше голия си череп и се зъбеше напред и не разбирах — доволен ли е или не от моя етюд.

И когато вече си мислех, че съм направил голям гаф, Мишо Маришки се изправи, прегърна ме през рамо и тържествено заяви:

— Енчо, момчето ми, ти беше чудесен. Етюдът ти беше съвсем реалистичен. Да ти кажа правичката, не знам още какво ще играеш във филма, но ти обещавам, че непременно ще те взема в него. Такъв екземпляр не съм още срещал в живота си… Орфей обаче няма да бъдеш, знай го още от сега! И за да нямаме повече недоразумения, деца, нека ви изясня следното…

Седна на ъгъла на масата и продължи:

— … Нашият филм, макар и озаглавен „Детството на Орфей“, не разказва за митологичния Орфей от тракийската древност. Той няма нищо общо с онова далечно време, нито с Евридика и с нейното отвличане от ада. Тази тема е вече третирана в много и много произведения — пиеси, опери, романи, оперети… Нашият филм има за сюжет една весела музикална история, която се разгръща по време на асамблеята „Знаме на мира“ в София в наши дни…

Той стана от масата и взе да се разхожда между столовете.

— … С две думи историята е следната: по време на асамблеята в София пристига един провинциален детски състав за песни и танци, наречен „Кристалните звънчета“. Солист в този ансамбъл е едно талантливо и красиво момче, наречено Орфей заради голямата му музикалност, хубав глас и очарование. По същото време в София гостува и един детски ансамбъл от Гърция. Там пък солистка е едно красиво мургаво момиче, наречено от автора Евридика. Отначало те са съперници в музикалното съревнование и се борят за първото място, и от това произтичат редица весели перипетии, които прерастват в малка война. Но приятелчето на Орфей, забавният и хитър Тоби, успява да установи мир. И между Орфей и Евридика се поражда нежна дружба. Те заедно печелят първата награда и накрая заедно пеят на заключителния концерт. Не щеш ли обаче, вечерта след концерта Евридика изчезва. Може би е отвлечена от лоши хора? Настъпва тревога. Разгръща се голяма спасителна акция. Орфей, подпомогнат от Тоби, повежда всички детски ансамбли из града и прониква във всички възможни кътчета, където една малка чужденка може да попадне, и навсякъде пеят песните си, за да ги чуе тя… Разбира се, накрая Евридика е открита. Къде и по какъв начин става това, няма да ви кажа, защото ако ви го кажа, филмът няма да ви е интересен. Във всеки случай има изненади… Е, харесва ли ви?

Всички завикаха: „Да, харесва ни!“, само аз мълчах.

Че как да викам, че ми харесва, когато Лорелай ме е готвила за съвсем друг филм? Ние с нея все си мислехме, че действието на нашия филм ще се развива в Родопите, сред горите, скалите и върховете, където бродят нимфи и самодиви, че ще има добри и зли богове, че там ще пеят дори животните, и ще омагьосвам растенията, и ще срещна Евридика и ще я залюбя, но ще я ухапе змия и тя ще умре, и ще попадне в ада, и така нататък и така нататък… Как да разкажа сега на Лорелай новото съдържание на филма? Нали може да получи инфаркт?… И да й разкрия ли предупреждението на Мишо Маришки, че аз в никакъв случай няма да играя Орфей, а нещо друго, както изглежда ролята на смешника Тоби?… Е, тогава тя може би ще получи по-лек инфаркт, като оня дето удари чичо Дано преди три години, но после получи още един и още един, и накрая умря скоропостижно.

След като размислих, реших да не й казвам нищо. Нали и без това ще ни пратят писмено съобщение за резултата от втория кръг? Нека поне до тогава мами бъде жива и здрава.

Докато мислех върху тия драматични неща, Мишо Маришки подхвана:

— Ето, деца, за това трябва да се готвите за третия кръг. Впрочем до тогава ще бъдат готови екземплярите на сценария и ще имате възможност да го прочетете и да добиете съвсем ясна представа за него. И да знаете — третият кръг ще е с костюми и грим, пред камера и микрофон… А сега да чуем кандидат номер осем.

Напред мина едно фъстъче. Без да чака да го подканят, то започна да декламира стихотворението „Аз съм българче“, но така го измърмори, че никой нищо не разбра, и Мишо Маришки го прекъсна по средата и му каза: „Благодаря ти, свободен си!“, и момчето се отдръпна, като заподсмърча под носа си.

После минаха номерата девет, десет, единайсет. Всички бяха зян. Деветият номер направо се гипсира и не можа да изкара и една дума от устата си. Десетият се разрева по средата на песента си, а единайсетият — беше един дангалак — говореше ту с женски, ту с попски глас. Аз почти не слушах, защото все си мислех за моята злочеста съдба и за това, че като няма да бъда Орфей, няма да съм с Росица и няма да я уча да плува на язовир Искър. И затова, когато дойде нейният ред — №13! — аз с всички сили си пожелах и тя да пропадне и да не бъде Евридика. Тогава може пак да си останем приятели, а и аз ще си се върна в Бърлогата при Черния Компютър и ще си правя Машината.

И тогава реших да я хипнотизирам отдалече и да й внуша да забрави целия си репертоар и да се гипсира като №9. Отправих своя магнетичен поглед към нея, концентрирах в него цялата си мощна енергия и започнах да й изпращам мозъчни сигнали: „Роси, ти нищо не знаеш! Ти си забравила всичко! Ти имаш фатална цифра 13! Гипсирай се! Гипсирай се!“

Тя обаче като че беше бронирана за моята психическа енергия, (а кой знае — може да е действувал Законът за съхраняване на енергията; като се върна ще го проуча разностранно), защото спокойно започна, като издекламира най-напред баснята „Паун и Лястовичка“ от Стоян Михайловски:

Паун попитал лястовичка:

— Какво приказват за мене между небесното крилато население?

— За тебе — възразила мъничката птичка, — откак се щурам аз из сините простори, едно и също се говори!

— Че съм най-драголичен хубавец, нали?

— Че си богато пременен глупец!

Ей че хубаво го каза Росито! Колко пъти съм чел и слушал тази басня и едва сега я разбрах до край. И като я декламираше, Роси от време на време се поусмихваше, но не като мене по манекенски, а по човешки, и трапчинките й трептяха на бузите, и тя беше адски прекрасна. Толкова беше прекрасна, че по едно време психическата ми енергия съвсем се стопи — навярно се е съхранила в мен, съгласно Закона.

Изведнъж обаче в главата ме удари една жестока мисъл: какво иска да каже Стоян Михайловски, па и Росица, с тази басня? Че аз съм един глупав паун, фризиран, боядисан, облечен в полутуника, разперил шарена опашка, за да се хареса на лястовичките и на останалото небесно крилато население ли? И че лястовичката е Росица, която ми се усмихва така присмехулно?… Паун ли съм?…

Нямах време да мисля по този паунски въпрос, защото Росито започна да пее. Изпълни „Пролетен вятър“, същата онази песен, която бях научил и аз. Но я изпълни къде-къде по-великолепно от мене, макар че тя има малко патешки глас. Хич не се превземаше и докато пееше, правеше много грациозни танцови стъпки, като че яздеше конче и завиваше с него ту наляво, ту надясно. Дали и Росица е носила енциклопедии на главата си?

Всички й ръкопляскаха. Ръкоплясках и аз, окончателно забравил хипнотичните си опити: Росица не беше Кока Мери. Само аз бях паун…

— Росе — каза Романов, — ти не си забравила нито да пееш, нито да танцуваш. Браво!

Но Мишо Маришки не каза „браво!“. Той разглеждаше Роси критично.

— Роси — попита той, — на колко години си вече?

— На четиринайсет.

— Бързо растеш ти, моето момиче — каза той почти недоволно, като че тя беше виновна, загдето расте толкова бързо.

И зашушука нещо в ухото на Романов, но аз със своя свръхостър слух чух всичко. Той шушукаше:

— До два-три месеца тя ще бъде съвсем девойка. Виж й бюста! Представи си, че тъкмо по време на снимките тя стане съвсем неподходяща. Друга ли да търся?

— И все пак, не взимай още окончателно решение. Нека я видим и на третия кръг — изшушука в отговор Романов.

Мишо Маришки недоволно въздъхна:

— Тъй да бъде, да почакаме още десетина дни. Но аз ще продължа да търся Евридика… А, вие, деца — викна той към нас, — вие сте свободни и можете да се приберете. Довиждане! И поканете третата група от номер 14 до номер 20!

Преди да излезем другарката Гълъбица ни почерпи с нова порция шоколадови бонбони; Юлиан Петров-Каменов ни се озъби свирепо с изпъкналите си предни зъби — сигурно ни се усмихваше дружелюбно; сценаристът Романов ни махна с ръка и извика: „За третия кръг ви искам готови!“, а Мишо Маришки извади от джоба си едно гребенче и ми го подаде:

— На̀, Енчо, да си посрешиш косата. Да ти кажа ли нещо, тия твои къдрици хич не ми харесват. И престани да се хилиш под път и над път. Не си манекен, нито… нито паун, нали?… И вземи това! — И пъхна в ръката ми един свитък нотни листове. — На, това е серенадата, която ще изпълниш за Евридика. За третия кръг искам да я знаеш наизуст! Хайде, довиждане!

— Довиждане! — казах и, напълно автоматично, като робот, командуван от далечен компютър, се усмихнах чаровно.

От стената ме гледаше Прометей. Не се усмихваше.