Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (16)

5. Втори подготвителен следобед с Ромео и Жулиета

Когато се прибрах в къщи, мами ме посрещна с такъв ентусиазъм, че дори не забеляза доматеното петно на ризата ми. Веднага ме претегли на една медицинска теглилка, която беше домъкнала от склада на тати. Бях 52 кила и осемстотин грама. Тежичък за моя ръст… Мами отвори една тетрадка и записа: „28 април. Орфей — 52.800“.

— Отсега нататък ще водим дневник — обясни тя. — Ще отбелязваме цялото развитие на нашата творческа и техническа подготовка, та ако е нужно да правим корекции.

И като начало на корекциите ме накара да скоча петдесет пъти на въже и, легнал по гръб на пода, да вдигам крака до челото си двайсет пъти. Сетне постави енциклопедиите на главата ми и ме прати до партера и обратно, и портиерката, като ме видя, си помисли, че откачам…

Когато най-после седнах да обядвам, чувствувах такъв адски апетит, че можех да изям цяло агне, стига да се намирах на село при дядо Енчо. Вместо агне обаче Лорелай ми сервира парченце варен кервиз с извара и половин филия хляб. Аз жално изстенах…

— Не бива да се тъпчеш! — отвърна тя на стенанието ми. — С пълен стомах не може да се усвоява актьорското майсторство.

— Актьорско майсторство ли? — учудих се аз.

— Да — усмихна се тя многозначително. — Потрай и ще видиш.

Скоро видях. В два часа се звънна. Лорелай плясна с ръце, каза, ах, това е той, изтича до вратата и въведе един господин.

Трябва да ви кажа, че рядко съм срещал човек с такъв огромен корем и червени бузи. Приличаше ми на бъчва. Още като влезе, той така адски ме тупна по гърба, че ми се пресече дъхът.

— Аа, това ли с въпросното генийче? — засмя се той гръмогласно като контрабас. — Отлично!… Е, сега да се запознаем. Аз съм Иван Иванов Иванов, но всички ми викат Фалстаф, ха-ха, заради големия корем и защото Фалстаф е най-хубавата ми роля. Още ме помнят в София, когато преди двайсет и осем години гостувах на Работническия театър. Знаеш ли кой е Фалстаф? Фалстаф е най-симпатичният образ на Шекспир, а Шекспир е най-великият драматург на всички времена…

Той щеше да говори още, но мами го прекъсна:

— Енчо — каза тя, като се усмихна чаровно, — да знаеш, че другарят Фалстаф е заслужил артист и че той нарочно ще идва от Стара Загора три пъти седмично само заради тебе. Бъди послушен и внимателен. Той не се хваща с когото и да е.

— Ха-ха! — засмя се пак контрабасово той. — Само с генийчета, да, само с генийчета.

Лорелай беше много поласкана, че съм генийче, каза „чао“ и си отиде, като ме предупреди, че в четири часа, веднага след урока по актьорско майсторство, ще дойде Маестро. Казах, добре, мами, и многозначително въздъхнах. (Тук „многозначително“ върви добре, защото хич не ми се искаше да имам урок по китара днес.)

Новият учител се тупна по корема, който забумтя като празна бъчва, и пак заговори гръмогласно:

— Е, Енчо, ще ставаме ли артисти или не? Знай, че по-хубава професия от актьорската няма. Излизаш на сцената, отсреща в мрака на салона седят хиляда човека и те зяпат като омагьосани, а ти играеш и им взимаш акъла…

— А как е с киноактьорите? — попитах аз уж между другото.

— Киноактьорите ли? — адски се възмути той от тази дума. — Нищо! Киното е нищо! Нищо и половина! Разбираш ли? Нищо!… Сенки, които се движат върху един бял чаршаф и които изчезват, когато токът прекъсне. Няма ги хилядите зрители срещу тебе, няма го тяхното дихание, няма ги възторжените ръкопляскания и ти не можеш да се поклониш и приемеш цветята, които дамите хвърлят пред краката ти… Филмът минава и заминава, и след месец-два никой не си спомня за него, освен киноманиаците… Кажи ми ти, например колко киноактьори си спомняш от преди пет, десет, петнайсет години, а? Един Чаплин и толкова! Но Чаплин е гений, а освен това и той е играл на сцена като пеленаче…

Аз обаче си спомних посрещането на хан Аспарух в нашия град и как след филма му хвърляха цветя, а ученичките от горните класове тичаха подир него и въздишаха, но това не го казах на Фалстаф, за да не се обиди. А той продължаваше да говори:

— Знай, момчето ми, киното е празна работа, търговия, шумотевица, реклама, и пари, пари… Истинският артист обаче не живее за пари. Веднъж, само веднъж, преди петнайсет години ме повикаха в софийския киноцентър да играя някаква мизерна роличка. Застанах пред камерата, наоколо никаква публика, само снимачите, а аз трябва да изричам реплики пред един черен микрофон и един студен обектив, който блести насреща ти като око на слепец. Обзе ме възмущение. Казах си, аз актьор ли съм, или манекен, отказах ролята и оттогава не стъпвам в кино…

Добре, че Лорелай не присъствуваше на този разговор, иначе сигурно щеше да изгони Фалстаф. И си помислих за трите хиляди кандидати за Орфей, дето се бяхме събрали в Пионерския дворец, и реших все пак да поприказвам по този сложен въпрос с Черния Компютър.

Фалстаф изглежда отгатна за какво си мисля, защото каза:

— Енчо, стига сме си губили времето с приказки за киното, хайде да пристъпим към сериозна работа. Я най-напред ми прочети нещичко, за да разбера до къде достига твоята гениалност, а? Имате ли Шекспир в къщи?

Поразрових книгите, дето Лорелай беше донесла вчера, и намерих един том, на който пишеше: „Уилям Шекспир — Трагедии, превод на В. Петров“

— Отлично! — каза Фалстаф. — Я да изберем нещичко тук… — Попрелисти книгата и се спря на страница 176. — А, ето! „Ромео и Жулиета“! Най-дивното нещо, което някога човек е писал за любовта.

Като каза „любовта“, аз си помислих за Росица и сърцето ми се разтуптя. А Фалстаф седна до мене и посочи страницата:

— Хайде сега, Енчо, да четем заедно. Сцената е такава: двор в дома на Капулети, нощ, луна, звезди, аромати на цветя, далечен звук на китара. Жулиета стои на балконския прозорец на стаята си, а Ромео отдолу я гледа и иска да влезе при нея… Аз ще съм Жулиета, ти — Ромео. Почваме! — И пръв зачете:

ФАЛСТАФ-ЖУЛИЕТА (басово)

Кажи: защо и как си дошел ти тука?

Висока е градинската стена

и ако нашите те сварят в двора,

за тебе това място ще е смърт!

 

АЗ-РОМЕО (сопраново)

Върху криле любовни тук политнах.

Не спират зидовете любовта.

Когато нещо е възможно, тя

не се поколебава да го стори!

 

ФАЛСТАФ-ЖУЛИЕТА (басово)

Ако те сварят тук, тук ще те убият…

 

АЗ-РОМЕО (пелтеча, понеже съм много развълнуван)

Очи-чите ти са мно-о-ого по-опасни

от двеста техни шпа-паги! Усмихни се

и аз ще съм неу-у-язвим за тях!

 

ФАЛСТАФ-ЖУЛИЕТА (басово)

Не искам да те видят тук! Върви си!

АЗ-РОМЕО (Пак леко пелтеча)

Но-ощта ме крие в плаща си. Да зная,

че любиш ме, пък нека ме убият!

По-скоро смърт от тяхната ненавист,

отколкото живот без твойта обич!

Млъкнах, защото не можах да чета повече — толкова бях душевно покъртен от тия сърцераздирателни думи за любовта. Аз също съм готов да умра за любовта, само че не знам още за кого — за Милена или за Росица… Фалстаф се тупна по корема и забумтя:

— Абе няма ли тука нещо за хапване? Не можах да обядвам във влака. Къде ви е кухнята?

И без да чака да му я покажа, той влезе в кухнята, отвори хладилника и измъкна от там бутилка бира и печеното пиле, дето Лорелай ги беше запазила за вечеря за тати. Върна се и взе да лапа и пие, а на мене заръча да чета по-нататък от пиесата. Но както бях гладен и разтърсен от душевните премеждия на Ромео и Жулиета, аз взех да заеквам още по-силно и Фалстаф ме прекъсна:

— Достатъчно! Всичко е ясно… — И като омете цялото пиле и погълна бирата, оригна се силно и продължи вече по-спокойно:

— Е, чак гений не си, но ти от това не се тревожи, генийчетата се раждат веднъж на сто години… Тебе трябва да те науча поне да не пелтечиш и да четеш логично. Я остави книгата! Ще ти покажа няколко упражнения по дикция. Отворѝ уста широко и речѝ бавно: бла-бла-бла…

Отворих широко уста и бавно изрекох: бла-бла-бла…

— А сега: бле-бле-бле…

Заблях: бле-бле-бле… После: бли-бли-бли, бло-бло-бло… И така нататък, докато изблях цялата азбука и накрая ме заболя ченето.

— Е, стига за днеска, че ще изпусна влака — каза Фалстаф. — Ще се видим отново в четвъртък. Дотогава искам да повториш всички упражнения по дикция поне по трийсет пъти и да прочетеш цялата трагедия „Ромео и Жулиета“. Ще те изпитам по нея, да знаеш.

И си отиде, като се оригваше контрабасово и се тупаше по корема, който кънтеше като празна бъчва.

Часът беше три и половина. Веднага се нахвърлих върху книгата на Шекспир. Трябваше да я свърша, докато се върне мами, защото сигурно „Ромео и Жулиета“ е от забранените книги.

Изчетох я светкавично, като прескачах дългите описания. Световна е. В нея се разправя за любов и омраза, за дуели и отрови, за убийства и самоубийства и за някои други неща, които не разбрах добре, но когато пак дойде Фалстаф, ще поискам да ми ги обясни. Иначе войната между родителите на Ромео и родителите на Жулиета прилича много на войната в нашия клас между Женското царство и момчетата…

Толкова се увлякох от книгата, че забравих да хапна нещо и когато се сетих за това, навън се звънна. Отидох да отворя.

На прага обаче стоеше не Маестро, а Боби от ВИГ „Олимп“. Носеше китара и се хилеше.

— Здрасти, мой човек, ти си Енчо, нали? — попита той. И като не дочака да му отговоря, каза: — Аз съм Боби Китариста. — Избута ме навътре и влезе. — Изпраща ме Маестро, тия дни ще го замествам, о кей? Той се е натряскал и лежи като пън. Не му мърдат пет дни ваканция.

Кики Бръмбазъка, който знае всичко, твърди, че Боби Китариста е най-добрият естраден музикант в града. Лани завърши гимназия, пусна си дълги, увиснали надолу прабългарски мустаци, основа вокално-инструменталната група „Олимп“ и свири по всички дисковечери и весели утра. Мацките от горните класове си падат по него.

— Е, Енчо, с какво ще се занимаем днеска? — попита той, като взе да настройва китарата си.

— Не знам — рекох, — защото на пръстите ми излязоха мехурчета.

Той погледна раничките на пръстите ми и се намръщи:

— Охо! Така не бива да се свири! Давам ти три дни ваканция.

— Майка каза да не се тревожите, часовете ще ви ги платим.

Той се засмя великодушно:

— На мене хич не ми пука за пари, Енчо, това да го знаеш веднъж завинаги. Но щом съм вече тука, дай да ти покажа някои секретни хватки на китарата. О’кей?

И засвири. Отначало тихичко, после се увлече, сетне затананика като затвори очи, и беше адски приятно. Неусетно запях и аз. Така пяхме сума ти време и когато млъкнахме, стана пет часа.

— Ти не пееш лошо — каза той. — Никак даже. Имаш слух, чувство за ритъм… Е, да, щом си „Камбанка“… За музикант ли се гласиш?

Смотолевих нещо неясно, защото не можех да призная, че ме гласят за киноартист.

— Маестро ми каза, че ще взимаш уроци само един месец. Вярно ли е? — попита той.

— Ами… така е…

Той сърдито дръпна надолу прабългарските си мустаци:

— Това е пълен идиотизъм! За един месец няма да научиш нищо, само ще си разкървавиш още повече пръстите. Виж какво, аз лично започнах да свиря на девет години, сега съм на двайсет и все още продължавам да уча… Ако не си настойчив, по-добре се откажи, дордето е време. Китарата иска всеотдайност, любов…

Ах, тази всеотдайност, дето я иска за Машината и Черния Компютър!

Ах, тази любов!

Боби се изправи:

— Аз няма какво да правя повече тука. Отивам си. — Но като забеляза, че се омърлуших, се засмя и тогава заприлича на ученик със залепени прабългарски мустаци. — Хайде, хайде, горе главата! Никъде не пише, че непременно трябва да станеш китарист-виртуоз. Има и други занаяти. — Нещо се сети и възкликна: — Чувай, искаш ли да дойдеш с мен? Отивам на един дискокупон, при едно почитателче на нашата група. Ще има мадами, музика и уиски. Там настроението ти непременно ще се оправи. О’кей?

Послушно го последвах. Какво да се прави, като съм плазмодий и нямам воля сам да взимам решения? Защото ако не бях отишъл с него, моята историческа биография щеше да се развие съвсем иначе…

Докато вървяхме, аз не можах да отпъдя от главата си пиесата, дето я четох преди малко, и особено края, когато Ромео се отравя и Жулиета го целува, за да изсмуче от устните му страшната отрова. Силно впечатление ми направи и дуелът, в който Ромео промушва със сабята си брата на Жулиета… Ще мога ли и аз някой ден да обичам така адски силно като Ромео и да промушвам враговете си със сабя?