Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

4. Кратки спомени от близкото и далечно минало

Да, стана ми мъчно. В този час аз трябваше да бъда на репетицията на „Златните камбанки“. Представих си как Кики Бръмбазъка обяснява на Северина Доминьор, че съм болен… Ужасно ме беше срам. Защото аз много обичам „Златните камбанки“ не само защото там пее Милена от третия чин, а защото ей тъй, просто харесвам да съм с другите момчета и момичета, да пея и танцувам заедно с тях, да изнасяме концерти, да ни ръкопляскат и да ни даряват везани кърпички и дървени пепелници.

Помня деня, когато преди две години се запознах със „Златните камбанки“. Ансамбълът не беше още толкова прочут и другарката Северина Доминьор търсеше в училищата нови певци. Истинското име на Северина Доминьор е Северина Миленкова, но понеже много обича гамата в до миньор, защото е меланхолична, всички така й викат: Северина Доминьор, и тя никак не се обижда от това. Тя тежи 120 кила и ходи с бели гуменки и копринена рокля на цветя.

Та един ден преди две години тя влезе в клас. Тъкмо имахме час по пеене. Тя взе да обикаля между чиновете и да се ослушва кой как пее. Като спря край Милена от третия чин, тя дълго слуша, после я накара да изпее гамата в до миньор отдолу нагоре и отгоре надолу. „Добре — каза тя, — много добре, моето момиче“. После застана до мене.

— Изпей ми нещо соло — каза тя.

Аз веднага изпях арията на Славея от оперетата „Славеят от Чатануга“. Откакто мами я изигра в читалището, всеки ден я повтаря по три-четири пъти и я знам наизуст. Но Северина Доминьор направи кисело лице, като че дъвчеше зелена джанка:

— Достатъчно!… Я ми кажи кой те научи да пееш така?

— Майка — отговорих аз.

— Коя е майка ти?

Бях много учуден, че тази прочута диригентка не знае коя е майка.

— Майка ми — обясних аз, — е Лора Маринова от пощата в градския хор.

— Ах, Лорелай ли е майка ти? — каза тя и се усмихна пак.

Мене ме доядя на тази стипцава усмивка, защото аз много си я обичам моята майка, макар че понякога ме тормози, като ме кара да си мия ушите и врата със сапун, да си изяждам закуската до край и т.н. Обичам я даже когато ме придумва да стана велик певец. Защото знам, че го прави само заради мен. Ето защо на никого не позволявам да се подиграва с нея, даже когато не пее много хубаво в оперетата „Славеят от Чатануга“.

Северина Доминьор разбра, че съм ядосан, защото каза:

— Е, добре, Маринов, гласът ти никак не е лош и от него може да излезе нещо. Искаш ли да станеш Златна камбанка?

— Може — казах аз великодушно, като разбрах, че и Милена от третия чин ще става „Камбанка“.

Мами разреши още същия ден, на татко му беше все едно и така станах „Златна камбанка“:

Вечерта отидохме с Милена на репетиция. Всички стари Камбанки ни се зарадваха много, черпиха ни боза и стъргали, показаха ни песните и танците си, записаха ни на касета и тогава за първи път си чух гласа и той ми се стори адски чужд.

От този ден Северина Доминьор започна да ме учи да чета ноти, да правя вокализи, ей такива: ааа-ооо-еее-ууу-иии-ъъъ-ааа — от горе на долу и от долу на горе, да разпознавам по слух тоновете на пианото, да отгатвам кой какъв акорд е, и след три месеца взех да пея по-добре, а на шестия изпълних соло с акомпанимент на хора и оркестъра песента „Пролетен вятър“.

Така благодарение на другарката Северина Доминьор аз станах „основен състав“ на „Златните камбанки“ и без мене не могат да мръднат наникъде. Лани пяхме в Международния пионерски лагер, тази година се явихме на националния преглед по случай Асамблеята и взехме втора награда след „Сребърните звънчета“, а Балкантон ще пусне за нас специална плоча, в която и аз ще изпълня солова песен.

Та ето за какво си мислех, докато чаках пред Пионерския дворец и зяпах като ударен кадифените очи на Росица и нейните весели трапчинки.

И макар че червата ми бушуваха, аз си мислех и за Милена от третия чин. Тя щеше да ме чака в четири без пет пред кино „Република“, за да гледаме заедно „Крамер срещу Крамер“, оня филм за едно дете, дето остава самотно, защото родителите му се развеждат. Да си призная, не знам още дали ще се оженя за Милена, но много обичам да ходя с нея на кино, да ядем заедно гевреци, да държа ръката й в тъмното и да усещам миризмата на косата й, която мирише на хубав сапун. Веднъж даже тя ме целуна по бузата и аз замалко да припадна, макар че артистите във филма непрекъснато се мляскаха по устата.

На излизане от киното Милена ми каза, че още не е решила дали ме обича толкова много, макар че ме е целунала, и че засега сме само добри приятели, дето пеят заедно в „Златните камбанки“, и нека да почакаме до края на учебния срок, когато тя ще стане на тринайсет години, а накрая ми се изсмя, че ушите ми са много щръкнали… Язък, че днеска няма да се видим с нея, защото макар че не сме още в края на срока и напук на ушите ми, този път лично аз щях да я целуна в тъмното на киното… Ама на, вместо мене на срещата ще отиде Кики Бръмбазъка…

Най-много обаче си мислех за Черния Компютър, на когото бях обещал да занеса днес чертежа на клапана на Машината. Но това е вече друга работа и за нея ще ви разкажа по-късно.

И така значи, вместо да съм си у нас, където ме чакат толкова важни неща, аз стърча тук и червата ми се бунтуват, и аз се стискам, стискам да не се случи нещо непредвидено, че както съм се загледал в очите на Росица, не знам…

Точно в този момент зад опашката спря един автобус и от него слязоха десетина души. Повечето носеха фланелки, върху които бяха напечатани рисунки на един младеж, както свири на лира. На главите си те имаха широкополи шапки и надписи отпред „Орфей“ и така нататък. Само двама от тях не носеха такива униформи. Единият беше възрастен и дебел, и беше с памучни панталони и кожено яке като на железничар, а другият — с черни мустаци — беше облечен много шикозно в син костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Този черномустакат беше много важен и гледаше наоколо като същински началник.

От автобуса свалиха фотоапарати, мегафони и тарги с швепс и бира.

— Те са, те са… — зашушукаха около нас. — Скоро значи ще почнем.

След пет минути вратите се разтвориха и ние се юрнахме към двора.