Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

7. Ваканция с пубертетни изненади

Събудих се в леглото си. Над мене се бяха надвесили мами, тати и доктор Алексиев, но ги виждах като през мътно и разкривено стъкло — мами беше още по-широка, тати — смачкан, а доктор Алексиев приличаше на кукумявка с очила. Болеше ме главата, устата ми беше суха и грапава като шкурка №8, а пръстите на ръцете ми се бяха извили като куки. Доктор Алексиев опипа челото ми, мига, мига и каза:

— Е, прескочи. — И ме попита: — Как е, Енчо?

Нещо измучах и пак склопих очи. Не ми се гледаше кукумявченото лице, което се явяваше винаги, когато бивах много болен. Значи сега бях много болен.

— Той заспа — прошепна мами. Думите й дойдоха до мен като през захарен памук, дето го продават край цирка.

— Нека спи — каза докторът. — За него това сега е най-доброто лекарство.

И излязоха в хола, като оставиха вратата полуотворена, та можах да чуя и по-нататък какво си шептят. Така например тати попита:

— Но какво точно има Енчо?

— Алкохолно отравяне. Опасно, особено за невръстни — отговори доктор Алексиев. — Къде е пил?

— Нямам понятие. Снощи неговият приятел Кики дотича при нас разтреперан и ни уведоми, че Енчо лежи на тавана и толкова. Намерихме го в безсъзнание. Беше повърнал някаква зеленикава слуз, а от устата му течеше кръв.

— Слава богу, че е повърнал — обясни докторът. — Това го е спасило. А раната в устната е дребна работа. Зъбът също. Ще го оправим. Някой го е ударил.

— Божичко, какъв побойник се е извъдил нашият Енчо! — въздъхна Лорелай. — А тоя счупен зъб съвсем му загрозява усмивката.

— Не е зле да поразберете какво и колко е пил и да ме уведомите. Алкохолите са различни, много от тях съдържат метилов спирт, чиста отрова. Прави ми обаче впечатление, че Енчо е доста отслабнал.

— О, но това е чудесно! — възкликна Лорелай, като сигурно си мислеше за диетата за отслабване, и че сега вече мога да бъда елегантен и ефирен като Орфей.

— Никак не е добре това внезапно отслабване на тази възраст — продължи да обяснява доктор Алексиев. — Енчо е в пубертет, това е един деликатен период в живота на човека и устойчивото здраве играе важна роля за неговото нормално протичане.

Тук раз-два се събудих окончателно и наострих още повече щръкналите си уши. Защото Кики Бръмбазъка много ми е разправял за пубертета, за това как момичетата се превръщат в девойки и си червят устните, момчетата се превръщат в мъже и се бръснат, и аз отдавна очаквам да стане това и тайно съм си купил самобръсначка с петдесет ножчета жилет, които пазя на тавана заедно със забранените любовни книги, и всяка сутрин се гледам в огледалото дали не ми е поникнала брада, дали не са се появили косъмчета, но все нищо и нищо — гладък съм като пластмасова кукла… А ето сега сам доктор Алексиев, който е доцент в Градската болница и разбира от деликатните периоди в живота на човеците, разправя, че почвам да имам пубертет. Още днес трябва да го кажа на Кики Бръмбазъка.

Оттатък в хола докторът продължаваше да дава инструкции на мами и тати:

— Позахранете го по-усилено, повече пресни зеленчуци, плодове и чист въздух и физкултура…

— Но и много дебел да стане не е хубаво, нали, докторе? — обади се мами, като пак си мислеше за Орфей.

— Енчо си е достатъчно хубав — каза докторът. — След някой и друг месец, когато възмъжее, тялото му ще получи напълно хармонични пропорции и ще стане красавец, висок, строен, гъвкав… (Еха!)

— А по-рано това не може ли да се постигне? — попита мами.

— Колко по-рано?

— Ами… до месец.

— Не може.

— Даже с инжекции за акселерация?

— Даже с инжекции за акселерация. Природата си има своите неумолими закони. Но защо бързате толкова? Детството си е хубаво нещо… Не го отнемайте от Енчо… Е, аз да си вървя, че ме чакат моите болни. Ето тук ви давам рецепта за витамини и един сироп, които ще го вдигнат на крака много скоро. Но след това трябва да внимавате: никакъв алкохол! Нито капка!

— Няма, няма! — бързо отговори Лорелай. — Но не може ли да ни дадете малко повече болнични дни? — И сигурно се усмихна много чаровно и многозначително. — Хем ще си бъде в къщи, докато се съвземе напълно, хем ще бдим да не пие никак.

Докторът малко се колеба, но накрая отстъпи:

— Добре. Ще уредя нещо. Обадете ми се в болницата.

И си отиде. Тати веднага ядосано извика на Лорелай:

— Ей, Лоре, страшна си! Защо е нужно Енчо да остава толкова дълго в къщи?

— Заради подготовката, затова! — отговори му тя троснато. — Дето се вика: всяко зло за добро! За десетина свободни дни ще направим колкото другите правят за година.

— Ех, Лоре, Лоре! — въздъхна тати трагично. — Ако тази твоя енергия я приложеше не за разни ми ти филмови щуротии, а за нещо полезно, днес да сме вече на друго дередже.

Тя обаче не му остана длъжна и му отговори:

— Ще видиш ти дали са щуротии, когато твоят Енчо стане кинозвезда! А сега да вървим в аптеката! — И излязоха и те.

Аз отново задремах, но в главата ми, която все ме болеше, се въртяха думите на доктор Алексиев, че имам пубертет. Исках да се изправя и напиша писмо на Росица, но нямах никакви сили да седна и тогава окончателно заспах.

Събуди ме Кики Бръмбазъка.

— Жив ли си, бе Енчо? — побутна ме той, за да се увери, че наистина съм жив.

— Да — отговорих аз, — жив съм.

— Знаеш ли какво, снощи като те видях на тавана, помислих си, че умираш. Очите ти бяха едни кръвясали и изцъклени като на мъртъв котарак. В класа всички са изкоркани от уплаха, най-много Женското царство. Мислят, че си получил мозъчно сътресение от завчерашния домат. Милена особено цялата трепери, нали е организатор на нападението. Но сега тя ни предложи примирие за неопределено време, поне докато оздравееш.

— Не ща им мира! — извиках, но веднага млъкнах, защото болката прониза главата ми, и отново заговорих тихичко: — Нека само оздравея и ще ги разпердушиня всички. Горе имам една Бинарна бомба.

— Каква? — попита веднага Кики по детективски.

— Адска. Бинарна. Освен това аз съм вече пубертетен.

— Вярно ли? — попита Кики възхитен.

— Вярно. Сам доктор Алексиев го установи.

— Е, хайде, честито! С каква самобръсначка ще се бръснеш?

— Засега с обикновена — отговорих, — но скоро ще си купя електрическа от Кореком.

— Откъде толкова пари, бе?

— От един хонорар… — отговорих загадъчно.

— А? — зина той като Тошко Баламата от нашия клас. — Хонорар ли? Откъде?

— То си е моя тайна.

В този момент влезе Лорелай. Носеше лекарствата. Като видя Кики, лицето й стана много мистериозно.

— Кириле — каза тя, — искам да поговоря с тебе по един важен въпрос. Ела!

Изведе го в хола и там взе да му шушне, но аз пак можах да чуя всичко. Ето какво си говориха те:

Тя: — Искам да разбереш къде е бил и къде се е напил.

Той: — Следствие ли да правя? Като Шерлок Холмс?

Тя: — Все ми е едно като какъв. Важното е да стигнеш до истината. А ти ги умееш тия работи.

Той: — Добре тогава. Аз ще ви задавам въпроси, вие ще ми отговаряте. Какво е правил Енчо в София миналата седмица?

Тя: — А, виж, това не мога да ти кажа. То си е наша работа.

Той: — Защо Енчо не ходи вече при Черния Компютър?

Тя: — Ама ти какво, всички наши семейни работи ли искаш да ти разкрия?

Той: — Нали искате да узная истината?

Тя: — Хайде, хайде, Кики, не си завирай носа, дето не ти е работа! Я по-добре дай на Енчо домашните и върви да правиш следствие другаде.

— Къде? — попита Кики.

— Детективът си ти, не аз! — отговори троснато Лорелай.

Двамата отново влязоха при мен, уж ни лук яли, ни лук мирисали. Кики ми предаде домашните, въздъхна секретно и си отиде, без дори да ми каже довиждане.