Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (14)

3. Един натоварен следобед с образа на Орфей

Лорелай си беше в къщи. Стоеше край масата в хола и прелистваше купища книги. Имаше всякакви — дебели, тънки, с илюстрации, с кожени подвързии, нови, стари… Имаше и ноти.

— А, Енчо, ето те най-после! — каза тя ентусиазирано. — Виж какво ти донесох.

— Какво, мами? — попитах унило, защото още ми беше кофти заради тъжното лице на Северина Доминьор и заради писмото, което пратих на дядо Енчо.

— Виж, това са все материали за Орфей — отговори тя. — Исторически изследвания, разкази, романи, легенди, какво ли не още. Имам даже няколко партитури на опери и оперети, в които Орфей е главна роля. На, погледни! — И запрелисти нотите. — Това е операта „Орфей и Евридика“ от Глук, а това оперетата „Орфей в ада“ на Офенбах. Това пък е една българска книга, „Орфей Прорицателя“, от нея можем да научим сума неща за нашия Орфей.

Като си помислих само, че трябва да прочета всички тия книги, четината ми настръхна. Мами като че отгатна моите душевни вълнения, защото вместо да ме накара да почна да чета веднага тези литератури, взе пет от тях, най-тежките, и ги сложи на главата ми.

— Хайде сега, момчето ми, тръгни да ходиш из стаята.

Отначало не разбрах какво иска от мен Лорелай и тя ми обясни, че актьорите трябва да умеят да стъпват грациозно и ефирно, а това се постига, като се упражняваш да крачиш с книги на главата.

Тръгнах, но още при първата стъпка книгите се търкулнаха на пода, а една, дето беше с кожена подвързия, направо стана на парчета. Лорелай не се разтревожи много от това, каза, не бой се, ще се оправим с библиотекарката, тя ми е позната, и отново постави книгите на главата ми и ме накара да крача напред-назад из хола, после из апартамента, а накрая и по стълбището — нагоре-надолу. Каталясах.

Това упражнение продължи цял час, докато книгите престанаха да падат и аз взех да се движа доста грациозно и ефирно, макар че патравите ми крака все ми пречеха. Тогава разказах на мами, че съм напуснал „Камбанките“ и че Северина Доминьор ми се е заканила, че ще се оплаче в Градския комитет на Комсомола.

— Да върви да се оплаква и в Съвета за сигурност на ООН! — отвърна Лорелай язвително. (Тази дума я прочетох в „Клетниците“, много ми харесва, от сега нататък ще я употребявам по-често). — А с плочата какво стана?

— Ще пее друг. Северина Доминьор каза, че незаменими хора няма.

— Охооо! И още как ги има! — изсмя се язвително Лорелай. — Я замени например Гяуров с някой друг, а? Какво ще се получи? Магаре!… Ти не се бой. Скоро твоята Северина ще допълзи тук и на колене ще ни моли да изпееш солото за плочата, но няма го майстора тогава! А за Комсомола пет пари не давам. Там като научат, че ти ще играеш Орфей, ще рипат до небето, защото ще прославиш нашия град не само в България, но и по всички краища на Европа и света, и заслугата в последна сметка ще си присвоят те… Но нека! Ние не сме егоисти, важното е ти да си Орфей!… А сега виж какво пише в енциклопедията.

Тя отвори дебелата и направена на парчета книга на буквата „О“ и бавно зачете: „Орфей. Митически поет и певец на древна Тракия. Съгласно мита неговото пеене омагьосвало не само хората и животните, но даже растенията, камъните и реките. Орфей участвувал в похода на агронавтите за Златното руно, а по-късно се спуснал в подземния свят, за да изведе оттам своята жена Евридика. Според преданието Орфей е свирил на лира, инструмента, който станал основа на бъдещата арфа и китара. Орфей е синоним на голям музикант.“

— Значи затова „Златният Орфей“ на Слънчев бряг се казва Златен Орфей — забелязах аз.

— Точно така, момчето ми. Умен си ми ти, умен! — Лорелай ме целуна по челото. Работата е там, че във всички тия пусти книги почти нищо няма за детството на Орфей. А на нас ни трябва тъкмо това. Но нищо, ще открием и такава информация.

— Мамо, гладен съм — казах. Скрих за бозата.

— Ох, милият ми! В залисията забравих. Но нищо, ела!

Отидохме в кухнята, мами набързо затопли останалата от вчера яхния, но в чинията ми сипа само няколко лъжици. Обрах я светкавично и поисках още. Мами категорично отказа:

— Стига! Нали се разбрахме, какъв трябва да бъде Орфей! Елегантен, високичък, без издути бузи, коремче и щръкнали уши. От този момент ние с тебе почваме диета за отслабване. Да, да, майката на Орфей също не бива да бъде пълна, а на тебе ти забранявам да дъвчеш каквито и да било други боклуци в училище или на улицата. Никакви гевреци, бози, сладоледи, никакви шоколади. Разбрано? Разрешавам ти само дъвка.

— Да, мамо — въздъхнах аз сърцераздирателно и си помислих за геврека, дето ми го изяде Милена от третия чин.

— Толкова по този въпрос. А сега да преминем към нещо много по-интересно. — Отиде в спалнята и се върна с един продълговат пакет. — Виж какво съм ти купила!

Развърза пакета: беше една новичка, лъскава китара.

— Това е за тебе — каза Лорелай. — Лира не е, в нашия музикален магазин не продават такива старомодни инструменти. Но и китарата е нещо като модерна лира, така пише в енциклопедията. Вземи я!

Завъртях китарата в ръцете си — беше ми съвсем чужда и даже ме беше страх да я пипам. Аз съм свикнал да работя на струг и с разни металически прибори, а не с нежни, чупливи китари.

— Но аз не знам да свиря, мамо — казах. В отговор Лорелай се засмя чаровно и погледна часовника:

— Само след минута ще почнеш да знаеш — отвърна тя.

И действително точно след една минута се звънна и мами изтича да отвори.

Влезе възрастен мъж, когото виждах за първи път. Имаше съвсем бяла коса, която падаше като хипи над раменете му, дълъг гърбав нос, който почти опираше до устните, и черни панталони, които висяха на тиранти, но въпреки това се влачеха по пода. И носеше китара в найлонов калъф.

— Енчо — каза мами, това е Маестрото, три пъти лауреат на градската награда по свирене на китара. От днес той е твой учител. Маестро, това е вашият ученик. Надявам се да се разбирате добре.

Маестрото ми подаде десница. Пръстите му бяха корави и сухи като трески. И миришеше на кръчма.

— Е, добре, Енчо — каза той пресипнало, — можем да почнем, защото времето ни е ограничено.

— Да — потвърди Лорелай, — Енчо трябва да усвои изкуството на китарата най-късно до един месец. Нали, Маестро?

— Ще го науча! — каза Маестро и още повече замириса на кръчма. — Какви ли не са минавали през ръцете ми!

— Отлично! — каза мами. — Оставям ви да работите. Сега е четири часа, ще се върна в шест, тъкмо ще сте свършили. Чао!

И си излезе. Аз изведнъж се сетих, че съм забравил, че точно в четири трябва да бъда при Черния Компютър, за да продължим монтажа на Машината. Представих си как ме чака той, загледан с трескавите си очи във вратата, и ми се прииска да захвърля всичко — китара, Маестро, енциклопедии, и да изтичам до Бърлогата… Ала не направих нито крачка. Защото съм плазмодий.

Маестро промърмори под дългия си, крив нос:

— Е, Енчо, нека най-напред се почерпим по случай началото на нашето творческо сътрудничество. — Извади от задния си джоб една плоска металическа бутилчица, отвори капачето, каза „Наздраве“ и пи. И се оригна. После прибра бутилчицата. — А сега да се запознаем с китарата. В наши дни китарата е най-разпространеният инструмент…

Аз едва го слушах и ми идеше да рева от яд.

Така минаха цели два часа. (После разбрах, че мами му плаща по четири левчета на час и татко ужасно й се разсърди и викна, че на тоя дърт пияница и трийсет стотинки са много.) Маестрото говореше, подрънкваше на китарата, караше и мене да подрънквам, казваше не така, момче, натисни по-силно струните с лявата ръка, дръпни по-силно с дясната, ха, така, още по-силно, вадеше бутилчицата от задния джоб и попийваше, и накрая на втория час аз вече не разбирах нито какво бръщолеви, нито какво да подрънквам, толкова бях каталясал, и когато мами се прибра, на пръстите ми бяха изскочили мехурчета, които адски ме боляха.

Маестрото си отиде, мрачен като дявола от операта „Фауст“, дето го игра по телевизията самият Гяуров, но преди това каза, че утре точно в четири ще дойде за втория урок, и че аз трябва да науча наизуст зададеното домашно упражнение за акорди в до мажор, ла мажор, фа мажор и така нататък и други подобни. Мами отговори, разбира се, Маестро, бъдете спокоен, всичко ще е наред.

Бях гладен. Но вместо да ми даде да ям, Лорелай ме накара да походя с книгите на главата си,

после да правя вокализи: ааа-ооо-еее-ууу-ооо-иии…

после да прочета текста на операта „Орфей и Евридика“, дето Орфей слиза в подземния свят, за да си прибере жената,

после да посвиря на китарата научените днес акорди, и мехурчетата на пръстите ми се пукнаха и даже се разкървавиха,

после тя ми направи масаж на бузите, за да спаднат,

после… после… после… вече не помня какво стана после, защото главата ми се виеше като пумпал, а стомахът ми пищеше от глад…

И когато вече исках да си легна, макар че беше още рано, дойде татко и Лорелай му се скара, че не е донесъл инжекциите за бърза акселерация и че не е говорил с доцент Алексиев от Градската болница, а татко взе да вика, че не иска и да чуе такива приказки, и решително се противопостави на намерението на мами да викаме учител по дикция чак от Старозагорския театър.

Аз не знаех какво е дикция, но адски се уплаших от тази дума, като си мислех, че може би е по-неприятна от носенето на книги на главата. И тъкмо да заспя, звънна телефонът.

— За тебе е, Енчо — повика ме мами. — Сигурно е оня, Черния ти Компютър. Внимавай какво ще говориш с него. Дал си клетва.

Наистина беше Черния Компютър. Аз едва дишах от изтощение, но все пак прошепнах:

— Аз съм.

— Енчо — попита той, — защо не дойде днес на работа?

Исках да кажа истината и само истината, както в съдилищата, но Лорелай стоеше до мен и внимателно слухтеше, и затова отговорих:

— Болен съм, другарю Чернев. Нараних си пръстите… — Не казах цялата истина, ама не излъгах много.

— Пръстите ли? — разтревожи се той. — Внимавай! Ръката е най-скъпоценният инструмент на човека. Вземи мерки! Ще те чакам утре, имам новини за тебе, да, във връзка с Машината. Лека нощ!

И тъкмо да си легна, телефонът пак звънна:

— Някакви кокошки! — изсмя се язвително Лорелай. — На̀, говори, но не искам никакви хахо-хихо през този месец! Ясно?

Взех слушалката почти полуприпаднал от паника, попитах:

— Кой е?

Отсреща дойде един нисък, отвратителен женски глас:

— Няма живот за предателите в нашето общество!

И затвори. И повече нищо.

Този път окончателно си легнах и нямах сили нито да се кача на тавана, за да нахраня Кока Мери, нито пък да се обадя по МП за редовна връзка с Кики Бръмбазъка.

Мами обаче не забрави да ми залепи ушите с лейкопласт. След което ме целуна по челото.