Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (37)

2. Една „вопиюща несправедливост“, за която се иска сметка

Още с пристигането си кинодейците посетили началника на отдел „Просвета“ Грънчаров и заявили, че идат с две важни задачи, за изпълнението на които искат съдействие. Първата е: във връзка с продукцията „Детството на Орфей“ те желаят да прослушат и видят ансамбъла „Златните камбанки“.

— Готово! — отговорил Грънчаров, много поласкан от посещението на такива видни кинодеятели. — Веднага ще организирам прослушването.

Свързал се със Северина Доминьор:

— Ало, Северина, говори Грънчаров. Тук при мен е една делегация от Кинематографията. Дошла е специално да чуе „Камбанките“. Да, да, за филма… Енчо ли? Остави го ти него! Ти си гледай сега „Камбанките“! Можеш ли да ги събереш до следобяд? Великолепно!… — Оставил слушалката: — Е, другари, готово! Днес в четири в читалището… Миче, донеси пет кафета, каймаклии!… И каква е втората ви задача?

— Втората задача — отговорила Гълъбицата, като извадила от найлоновата торба, където държала вълненото си плетиво, големия плик с изложението на Лорелай, — е следната: от вашата съгражданка Лора Маринова, майка на Енчо Маринов, който кандидатствува за роля в нашия филм, е получено оплакване, за, както тя пише, „една вопиюща несправедливост“, извършена спрямо нейния син от наша страна. Тя твърди, че сме били обещали да дадем на Енчо ролята на Орфей и че въпреки този едва ли не договорен ангажимент, ние сме го били отстранили в последния момент, позовавайки се на неверни причини. Маринова ни обвинява, че истинските мотиви били съвсем други и по-точно нашето намерение да дадем главната роля на дете на наши близки. Началството иска от нас обяснение и сега ние сме тук, за да изясним случая окончателно.

— Ох — въздъхнал Грънчаров, като отметнал назад перчема на челото си. — Пак тази Лорелай! Знаете ли колко неприятности ми създаде досега тази другарка? Нейният син Енчо, един рядък хулиган, в пияно състояние ми изпочупи полилея и стереомагнетофона, вносна стока… Но това не е толкова важно. По-важно е друго: носят се упорити слухове, че Енчо Маринов е изчезнал от дома си.

— Какво? — трепнал Мишо Маришки. — Изчезнал?

— Да. И че дори бил посегнал на живота си, защото не бил приет във филма. Поне така разпространява майка му из целия град.

— Такъв развой на нещата не съм очаквал — казал Маришки неспокойно.

— Аз те предупреждавах — забелязал сценаристът. — Цялата тази шумотевица по телевизията, събирането на стотици деца за прослушване, създаването на напразни надежди, подклаждани от болните амбиции на някои родители, всичко това не можеше да не избие в опасна посока.

— Но нали трябваше да търсим подходящи актьори — промърморил Мишо Маришки. — На плещите ми тежи един милион лева.

— Пет пари не струва този милион, ако не дай боже се е случило нещо непоправимо с Енчо Маринов.

— При това — намесила се в разговора Гълъбицата, — ние все още нямаме нито Орфей, нито Евридика.

Грънчаров, който тъкмо сърбал кафето си, едва не се задавил:

— Какво казахте? Нямате още Орфей?

— Не, нямаме — отвърнал Мишо Маришки. — Всички кандидати пропаднаха.

Грънчаров се усмихнал, както би казал Енчо, чаровно.

— Другари — произнесъл той с меден глас, — знаете ли, аз имам син, Жорж, много е талантлив. Защо не го опитате? Искате ли да се запознаете с него? Ей сега ще го повикам.

— На колко е години? — попитал Маришки.

— На шестнайсет.

— Не става. На нас ни е нужно тринайсетгодишно момче с по-особена характеристика. А за Евридика ни трябва красиво, чернооко момиче. Ох, кой ме биеше по главата да се залавям с детски филм! Снимай с професионални актьори и шапка на тояга! А тук: избереш прекрасно момче и докато почнеш снимки, то се превърнало в господинчо с басов глас и мустаци.

— Не можете ли да му дадете друга роля? — попитал Грънчаров. — Искам да кажа — на моя Жорж? Той е много подходящ за ковбой.

— Не правим ковбойски филми — отвърнал с досада Маришки. — Въпросът е, какво да отговорим сега на това отвратително изложение, щом като Енчо Маринов го няма. И ако е направил някоя беля, свършено е с мене. Ще ме изритат от кинематографията като мръсно коте, ще ме пратят да ръководя киноклуба в село Дивотино. Обърнахте ли се към милицията?

— Не зная. Това не е моя работа — отвърнал Грънчаров. — По-добре запознат с цялата история е неговият класен ръководител, учителят по география Боян Боянов. Искате ли да ви свържа с него?

 

 

… Когато ми позвъниха, аз си бях в учителската стая. Любопитствувах да се срещна с кинематографистите. Както знаете, аз съм скромен провинциален учител и филмовият свят е бил винаги далече от мен. Наистина, имах представа за нашите гости от мемоарите на Енчо, но едно е да четеш за тях, друго да ги видиш до себе си от плът и кръв.

Когато влязоха, познах ги веднага, толкова живо Енчо ги бе обрисувал: Мишо Маришки с външността си на хлапак, сценариста Романов с вечното си кожено яке, което му придаваше вид на железничар, Гълъбицата във вълнена рокля и с бенка на лицето, композитора Юлиан Петров-Каменов с изпъкналите си предни, свирепи зъби… Черномустакатия бе останал долу при колата.

Почерпих ги с швепс, но те не пиха — бяха много възбудени. Особено развълнуван беше режисьорът Маришки.

— Какво става с Енчо Маринов? — попита ме той без предисловия.

— Избягал е от къщи — отговорих и аз без дълги обяснения.

— И защо е избягал? — продължи той с чисто филмова динамика.

— Причини много.

— От какво естество?

— От филмово, музикално, семейно и дори от физиологично.

— Физиологично? Не ви разбирам.

— Ще ви обясня. Енчо е в остра пубертетна фаза на развитие. От яйцето се излюпва орле, което иска да лети свободно навсякъде из хубавия божи свят без драстичен майчин контрол, без режисьорска намеса, без ослепителните лъчи на филмовите прожектори.

— Означава ли това, че няма основание да се тревожим за това орле? Че то няма да се заплете в някакъв гъст клонак, че няма да го клъвне лешояд, че няма да го простреля бракониер?

— Уверен съм в това.

— От къде тази увереност?

В отговор на въпроса аз, макар че бях обещал на Енчо да не показвам ръкописа му на чужди хора, извадих от чекмеджето осемте тетрадки и ги сложих на масата пред сценариста.

— От тук.

— Какво е това?

— Мемоарите на Енчо Маринов.

— А? — зина той, както бях зинал и аз, когато Енчо ми направи същото съобщение. — Мемоари?

— Да. Разказ за неговите патила. Това е нещо като изповед, включваща редица интимни и дори сърдечни преживявания, твърде характерни за преходната възраст, в която се намира Енчо сега.

— Интересно — промъмри Романов, като прелисти тетрадките. — Може ли да ги попрегледам?

— Може — казах. — Но тук. И със задължението, че няма да оповестявате съдържанието им, докато не разреши сам Енчо.

Съгласиха се. В кабинета освен нас нямаше никой друг. Четиримата се настаниха удобно пред бюрата и потънаха в ръкописа на Енчо. Тънките тетрадки се предаваха от ръка на ръка и скоро бяха прочетени. През това време чувах само възклицания, смях, ръмжене; виждах уплашени погледи, кисели усмивки, почесвания по тила… Когато накрая дочете последната тетрадка, сценаристът замислено изрече:

— Интересен човешки документ.

— И какъв филм става от него! — добави носталгично режисьорът.

— Ама моите зъби толкова ли са свирепи? — попита композиторът, като закри уста с длан.

Редакторката Гълъбица, която, докато четеше, изплете два вълнени ръкава за новата си рокля, прибра плетивото в торбата и заяви.

— Уф! Наистина много е топло в тази рокля… Освен това в ръкописа има много граматични и стилистични грешки.

— И музикални грешки има — каза композиторът.

— И филмови — каза режисьорът.

Побързах да отговоря на тия злобни забележки:

— Ще се опитам да ги отстраня, макар че особени познания по музика и киноизкуство нямам. Независимо от тия грешки обаче не считате ли, че картината е ясна?

— Безусловно — отвърна Мишо Маришки. — Тия тетрадки могат да послужат като изчерпателен отговор на изложението на Лорелай Маринова. Но, уви, те не дават никакво указание за мястото, където Енчо може да е отишъл. Проверихте ли при Черния Компютър?

— Той е в болница — казах.

Те се замислиха, търсейки очевидно какво да предприемат по-нататък. Аз прибрах тетрадките в чекмеджето и станах:

— А сега, извинете ме, но имам час.

— В 7^в ли? — попита Маришки. — Може ли да му хвърлим един поглед.

Казах, че може. Пошетахме из коридорите, за да се запознаят с нашето ултрамодерно училище, надникнахме в кабинетите по физика, химия и математика, където между другото имаме тъкмо дванайсет компютъра за обучение на децата, видяхме библиотеката, постояхме в безлюдната сега работилница по трудово, господар на която беше Чернев, и накрая влязохме в 7^в.

Като ни видяха, децата се поразтревожиха: учениците не обичат непознати и неочаквани посетители. Успокоих ги, представих им гостите и те веднага свързаха посещението с подвизите на „детето-чудо-слава-на-нашия-край.“

Тук обаче стана нещо любопитно, нещо, което имаше решаващи последици за по-нататъшното развитие на тази история.

Мишо Маришки плъзна поглед върху учениците — поглед, свикнал да преценява хората по външния им вид. Той се спря най-напред на Милена от третия чин и дълго се взира в нея. Накрая каза:

— Ти си Милена, нали?

— Да — отговори Милена, — аз съм Милена.

Към нея се приближи и Романов и също се взря в лицето й.

После двамата минаха при Кики Бръмбазъка — него също го познаха: та кой не би забелязал веднага най-обаятелното момче в целия град? Помолиха го да се изправи, заговориха го. Мишо Маришки му каза нещо смешно, от което Кики се усмихна с ослепителната си, всепокоряваща усмивка. Запитаха го какво работят родителите му.

— Татко е зидар, майка — тютюноработничка в цигарената фабрика — отговори той със своя грубичък и дрезгав глас.

Попитаха го дали свири на някакъв инструмент.

— Да — отговори той, — на устна хармоника.

Попитаха го дали знае да танцува.

— Да — отговори той, — хоро, ръченица и разни диско.

Попитаха го дали знае наизуст някое стихотворение.

— Да — отговори той, — „Обесването на Васил Левски“.

— Хайде ни го кажи!

Не бях слушал досега Кики да рецитира и затова очаквах някоя посредствена, чисто ученическа декламация. За мое изумление обаче той не „декламира“ стихотворението, той почти го разказа, като леко акцентираше на ритъма и римите, но с такова вътрешно вълнение и поетично чувство, че сълзи овлажниха очите ми.

„О, майко моя, родино мила,/ защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,/ на чий гроб тъй грозно грачиш?…“

Погледнах другите: те също слушаха напълно покорени от искреността на изпълнението. Кики изкара поемата докрай, без да бъде прекъсван нито веднъж. Когато свърши, Мишо Маришки го попита кой го е научил да рецитира стихотворението по този необичаен начин.

— Никой — отговори Кики, — аз сам. Много обичам да чета поезия.

Сценаристът и режисьорът си размениха многозначителни погледи.

На излизане Мишо Маришки се обърна към мен:

— Другарю Боянов, днес в четири имаме среща със „Златните Камбанки“ в читалището. Бихте ли пратили Милена и Кики на тази среща?

— Те и без това ще са там — обясних аз. — Милена е „Камбанка“, а Кики организира следобяд голяма акция за търсенето на Енчо.

— Чудесно!… А сега да вървим при тъй наречената Лорелай.

— Идвам с вас — казах и за велика радост на 7^в дадох свободен час.