Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (27)

6. Буря в града и неговите околности

Докато пътувахме към дома, Лорелай ме накара да опиша още веднъж втория кръг, за да го знае и тати. Описах го. Но без ония неща за смешника Тоби и че аз в никакъв случай няма да играя Орфей. Смело разказах обаче, че филмът няма да е за оня Орфей от Родопите, а за друг Орфей от един провинциален детски състав, който се запознава по време на асамблеята с Евридика — момиче от един гръцки музикален ансамбъл, и че Евридика ще изчезне из потайностите на София, и че Орфей ще я търси и накрая ще я намери, и двамата ще живеят щастливо до последния си дъх и ще имат деца, внуци и правнуци.

— Я гледай! — намръщи се Лорелай. — Че защо я правят тази промяна?

— Такъв е сценарият, мамо.

— Та това не е позволено! — развика се тя. — Това е гавра с нашето национално минало, подигравка е и с Офенбах и с Глук, които са написали такива прекрасни творби за Орфей!

— Лоре, кротко! — обади се тати. — Че току-виж съм се нахендрил в някоя канавка.

Мами се замисли и накрая каза:

— В последна сметка тоя нов сюжет не е толкова лош… Хем съвременен, хем музикален, тъкмо за нас. Важното е, че ние сме в него като главна роля. Сега през тия десетина дни, които ни предстоят до третия кръг, ще трябва да позабравим класическата музика, да се поупражним на естрада и джаз, и преди всичко да научим серенадата за Евридика. Де да беше сега тук Николай Гяуров, че да ни даде няколко урока!… Но ние можем и сами!… Я да я видим тая серенада?

Изкара нотните листове и затананика:

Евридика, Евридика,

в тази тиха нощ

Орфей те страстно вика

със любовна мощ:

 

Евридика, Евридика,

ти си моят блян,

покажи си лика

и ела, ела при мен…

— Че тя била хубава тая серенада! — каза тя. — Хем простичка, хем мелодична. И какъв чудесен текст има само: „Евридика, Евридика, ти си моят блян“… Хайде, Ренчо, повтаряй след мен.

И запя. Запях и аз. И за двайсет и три минути Серенадата беше готова и сега вече я помня за цял живот, макар че е адски тъпа.

Като свършихме, Лорелай каза:

— Сега вече няма нужда да пазим тайната за нашето участие във филма. Сега вече всички могат да научат за нашия успех. И нека враговете се пукнат от завист.

И за да узнаят всички нашата тайна и се пукнат от завист враговете ни, веднага след като се върнахме в къщи, Лорелай набързо си свари една кана кафе, изтегна се на креслото до телефона, отвори указателя и започна да говори, да говори и да сърба кафе, да сърба кафе и да говори. Изпи цялата кана кафе, като говори два часа и половина и забрави да стопли обяда.

В седем, когато тати поиска да вечеря, тя все още звънеше по всички посоки на града и селищната система, и той се ядоса адски:

— Стига бе, Лоре! Ще проглушиш света с твоя Тренчо! Нека го видим първо на екрана, па тогава се перчѝ! Три часа дрънкаш вече, ще стопиш жиците в телефонната централа.

Едва сега мами остави слушалката. Беше цялата зачервена, но не като пред инфаркт, а като пред премиерата на „Славеят от Чатануга“.

— Нека! — извика тя. — Нека знаят навсякъде какво става в този дом. Присмяха ми се, когато не ме приеха в Старозагорската опера, подиграха ми се, когато играх в „Славеят от Чатануга“… А сега нека им приседне! — Обърна се към мен: — Ренчо, какво бъркаш там в хладилника? Никакво извънредно ядене! Сега повече от всякога сме длъжни да спазваме диетата.

И ми сервира половин прозрачна филийка хляб, 50 грама сирене и един домат с диаметър 6 сантиметра. Тати яде телешко задушено и на мене ми потекоха лигите.

Още по-силно ми потекоха те, когато заприиждаха гостите. Най-напред дойдоха лелите и вуйните, после касиерките от пощата. Дойдоха и бриджьорките, с които Лорелай играе карти три пъти седмично. Дойдоха и много други, с които мами не беше говорила по телефона, но които бяха узнали голямата новина от лелите, вуйните, касиерките и бриджьорките.

Още от вратата те почваха да кудкудякат:

— О, Лоре, хайде, честито! Желаем на Енчо все такива успехи!

— Да ви се връща! — кудкудякаше и мами, и цуни-муни, цуни-муни. — Да ви се връща! И да знаете, не е вече Енчо той, а Ренч, Ренч Ма̀ринър, с ударение на Ма.

После мами вадеше шоколадовия кекс и те лапаха и пиеха швепс, пиеха швепс и лапаха кекс, а аз виждах звезди от глад.

Нямаше как да се измъкна и да се кача на тавана, за да се свържа с МП-2 и разбера каква е обстановката по света и у нас, защото Лорелай бдеше над мене като орлица над своето орле и ме караше да разказвам как съм тръшнал на земята останалите 2 999 кандидати, и какъв ще бъде сюжетът на новия филм, и какво ще изпълнявам аз в него. И всеки път мами все добавяше по нещичко отгоре, така че аз вече не знаех какво е истина в моите думи и какво не.

А през цялото време телефонът звънеше ли, звънеше. И все: „Лорелай, поздравления за големия успех!“ И Лорелай отвръщаше: „Да ви се връща, да ви се връща!“

Късно вечерта пристигна Маестро. Беше адски пиян и смърдеше на кръчма. Той ме прегърна по бащински и мами мигновено му поднесе от домашното ни вино. След него довтаса Боби Китариста. Лорелай се понамръщи и сигурно щеше да го изгони, но когато Боби каза: „Дойдох да ви честитя, мадам, големия удар на вашия син“ и й целуна галантно ръка, тя омекна, усмихна му се чаровно и го покани да влезе.

Всички познаваха Боби, и кокошките отново закудкудякаха и го помолиха да свири и пее, но той каза — само с победителя от София, и всички завикаха: „Ренчо! Да пее! Да пее Ренчо!“

На мене ми куркаха червата от глад, и хич не ми се пееше, но какво да се прави: другарят Фалстаф ме учеше, че артистът е покорен слуга на публиката и е длъжен да й служи, даже когато го боли зъб или умира от глад. Изкарах им тъпата Серенада на Евридика:

Евридика, Евридика

в тази тиха нощ…

Акомпанираха на китара Маестро и Боби и беше хубаво. Само че пак на горното „си“ гласът ми задра и двамата се понамръщиха, също както се беше намръщил в София и оня композитор. Другите не забелязаха нищо, нали в ушите си имат бетон! — и ръкопляскаха и викаха „Браво, Ренчо, браво! Да си ни жив и здрав! Ти ще прославиш нашия край по целия свят, както Гяуров прослави своите Родопи!“

Телефонът пак звънна и мами пак вдигна слушалката:

— Ало?… Кой?… — Тя изведнъж побеля, после позеленя, после почервеня, после посиня. И одрезгавя като мене на горното „си“, но успя да продължи: — Другарят Грънчаров? Ох!… Извинете, не ви познах веднага… толкова съм развълнувана… Благодаря ви, благодаря! Ще се постараем да оправдаем вашето доверие. Нали знаете, ние сме готови да дадем за развитието на нашия край и най-милото си… Да, да, ще ви посетим в най-близко време. Непременно ще ви посетим! Но ще ми направите голяма чест, ако и вие ни удостоите с ваша визита…

Остави слушалката и сто години не можа да си поеме дъх от щастие. Накрая не издържа и се разциври. Сълзите потекоха откъм чернилото на очите й и направиха мръсни вадички по лицето.

Боби Китариста ми пошушна в ухото:

— Знаеш ли кой е тоя Грънчаров? Оня, Важната Клечка, бащата на Жорж ковбоя. Той май още не знае, че ти си му разбил апартамента.

След като се съвзе от вълнението и доби отново своя розов цвят, Лорелай гръмогласно оповести:

— Приятели мои! Щастливата новина се знае вече и на най-високо място в града. Утре ще се разчуе в цяла България, а в не много далечно бъдеще и по всички кътчета на нашата мирна планета.

— Ура! — извика Маестро и се оригна и пак засмърдя на кръчма.

— Урааааааааа! — завикаха всички останали.

Само тати мълчеше. Той се почесваше по тила и клатеше жалостиво глава.

И както викаха ура, дойде раздавачът и донесе телеграма. Ужасно щастлива, мами го покани да влезе, почерпи го с кекс и каймак, разказа му накратко сюжета на моя филм, и когато той си отиде, мами отвори телеграмата и я прочете. И чаровната усмивка замръзна на лицето й.

— Какво има? — попита тати неспокойно.

— Нищо, нищо — промърмори тя. — От дядо Енчо…

— Хей, че кога е стигнала новината и до село? — изкудкудякаха кокошките и взеха да се разотиват, като отново ме галеха по къдриците и ме цункаха по бузите: „Господи, какъв сладур!“

Паун бях аз, а не сладур! Богато пременен глупец!

Когато всички си отидоха, аз си легнах. И чух как мами и тати си шушукат оттатък:

Мами: — Твоят старец на село е съвсем изкуфял!

Тати — Защо? Какво е писал в телеграмата?

Мами: — Какво ли? Чуй! „Какви са тия щуротии там при вас? Ще ми осакатите внука! И не пипайте името ми, че като ви дойда! Дядо Енчо Маринов.“ Заплашва!… Заплашва мене, която съм дала младостта си и съм готова да отдам и живота си за неговия внук! Ох, боожичко!

И се разплака отново и аз си представях как черните й сълзи текат на мръсни вадички по бузите.

Малко преди да заспя, тати влезе при мене по чорапи и ми донесе един дебел сандвич с масло и двоен резен шунка. Бях капнал от умора, спеше ми се адски и умирах от глад. Изядох сандвича за двайсет и две секунди — нов световен рекорд по ядене на сандвичи. Тати ме гледаше мълчаливо как дъвча и клатеше меланхолично глава. Попита ме:

— Сине, щастлив ли си?

— Не знам, тати — отговорих аз. — Само че не искам да бъда паун.

Той въздъхна като автомобилна гума, когато й извадят вентила.

— И аз не искам да бъдеш паун, сине… Дядо ти Енчо също… — Помълча и добави: — Нищо, сине, нищо… Всяка буря рано или късно отминава и пак настава хубаво време. Само малко търпение.

И си отиде. На пръсти и по чорапи.

Когато вече заспивах, ми дойде мисълта, че макар и да са ме поздравили толкова много хора и е телефонирал самолично Важната Клечка Грънчаров, моите приятели не са се сетили за мен. Не ми се обади нито Кики Бръмбазъка, нито Милена от третия чин, нито Черния Компютър.

Черния Компютър!… Какво ли прави той в този момент? Жив ли е, мъртъв ли е? А Машината?… И внезапно се сетих за Закона за съхраняване на енергията… Дявол да го вземе, трябваше най-после да разбера тънкостите на този Закон! Станах, извадих от библиотеката една дебела енциклопедия, от ония, дето си ги слагам на главата за елегантно ходене, и я отворих на буквата Е — Енергия. Законът беше там и се казваше „Закон за съхраняване и превръщане на енергията“, и е тъкмо четири страници дълъг. Това ме разсъни и аз се зачетох в него. Беше пълен с формули, имена, исторически неща и почти нищо не разбрах от него — беше същинска паяжина и се заплетох в нея като безпомощна мушичка… И все пак в края на краищата разбрах нещо много важно:

Енергията не може да възниква от нищо и не може да изчезва безследно, поради което Машина за перпетуум мобиле не може да работи вечно, защото няма как да се движи без нищо, тоест, без да взима енергия отнякъде и без тази енергия да се похабява. И като разбрах тази проста истина, разбрах още, че този Закон не можеш да го измениш, както например осата разкъсва паяжината… Освен ако един ден не стана Айнщайн (Един Камък).

И след като установих тази истина, седнах и написах писмо до дядо Енчо. Ето го:

„Мили дядо Енчо,

Ти не се безпокой, аз съм жив и здрав, макар че ще ставам киноартист. Е, няма да играя ролята на Георги Димитров, а само на веселяка Тоби, но нищо. И името си няма да сменям, макар че мами ми вика Ренчо Ма̀ринър с ударение на Ма. Аз оставам верен на тебе и на всички Енчовци по света.

А сега за Закона за съхраняване на енергията. Да знаеш, че този закон не може да се наруши, защото е природен. Можеш ли да развалиш редуването на деня и нощта? Или да спреш превръщането на детето в мъж или жена? Не можеш. Той не е като човешките закони, за които се казва, че нужда закон отменя. Е, вярно, сега например в къщи мами е законът и не мога да не му се подчинявам и съм наистина като муха в паяжина. Но ако стане нужда, ще го отменя. Обещавам ти!

Ох, дядо, как ми се иска да съм при тебе, че хем да ти помогна да конструираш минитракторчето (джобното, де), хем да полеем бостана, хем да си поиграя с Груйчо и Пройчо, дето пишеш, че са станали като биволи, и хем да си потичам до насита около Зелената чука. Но няма как, сега съм като граф Монте Кристо в подземията на зандана, по оня роман на Александър Дюма-баща. (Даваха го и на кино. Световен беше!) Целуни баба и знай, че много мисля за тебе!

Твой любящ те внук Енчо Маринов.“

И като написах писмото, дълго не можах да мигна, толкова бях развълнуван, защото една мисъл не ми даваше мира: е, добре, обещавам на дядо, че ако стане нужда, ще отменя закона на мами. А ако не удържа на това обещание?