Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (8)

7

Руският щаб на авиационните сили с далечен радиус на действие

Руски тихоокеански крайбрежни райони

 

Майор Григорий Смислов подпря ръка върху таблото на командирската газка, оставена върху прокарания черен път. Като погледна през набраздения от водни струйки страничен прозорец, той се навъси срещу далечния пейзаж от порутени казарми и изоставени експлоатационни сгради на фона на оловносивото небе. Да служиш тук наистина трябва да е било голяма работа… някога.

Комплексът на огромната военновъздушна база се беше превърнал в призрак на онова, което е бил навремето. Само няколко от стотиците стоянки, наредени пред своите широки заходни полоси, още бяха заети. Там, където някога бяха спирали цели рояци от лъскави „Сухой“ и „Туполев“ със стреловидни крила, сега стояха в готовност само една-две изнемощели ескадрили и нервно наблюдаваха китайската граница.

Останките от необятното съоръжение дори не бяха прикрити, а просто изоставени на вятъра, гниенето и ръждата.

Смислов беше от новите руснаци. Той успя да разпознае основните заблуди на комунизма, които бяха довели до разпадането на СССР, и все още се надяваше да види през двайсет и първи век евентуалния успех на една свободна и демократична Русия. Но можеше да разбере и огорчението в сърцата на някои от старите управници. Те помнеха дните на власт, на респект — дните, в които не бяха посмешище в очите на света.

Командирската кола спря пред щабната сграда на Тихоокеанските военновъздушни сили — масивен бетонен бастион без прозорци, покрит с ръжда и просмукан от влага. Смислов слезе и освободи шофьора си. Придърпа яката на балтона си, за да се защити от ледените дъждовни капки, и закрачи по осеяната с локви алея към главния вход.

Малко преди големите бронзови врати той спря и коленичи, като вдигна каменна отломка от паважа. Беше малко парче бетон, наскоро откъртило се от фасадата на щаба. Повечето стари съветски сгради се разпадаха. Смислов приложи натиск и бетонът се разтроши между пръстите му, облечени в ръкавица. Руският офицер мрачно се усмихна и отърси влажните, песъчливи останки.

Очакваха го. След като потвърди самоличността му, почтителният караул пое униформената му шапка и балтона, а втори дежурен го поведе навътре в сърцето на щаба. Дори тази сграда изглеждаше само отчасти обитаема — много от кабинетите й бяха тъмни, а кънтящите й сиви коридори — почти празни.

Пропуснаха Смислов през втори контролен пункт и караулът го предаде на напрегнат щатен офицер, който го отведе навътре до светая светих на комплекса.

Облицованият с дървена ламперия кабинет принадлежеше на генерала, командващ целите Тихоокеански авиационни сили с далечен радиус на действие, но човекът, разположен зад масивното бюро от тъмен махагон, имаше дори по-голяма от тази власт.

— Майор Григорий Смислов от Четиристотин четиридесет и девети специален военновъздушен секретен полк се явява по заповед.

Генерал Баранов отвърна на поздрава.

— Добър ден, майоре. Както несъмнено са ви уведомили, вие никога не сте получавали подобна заповед. Вие не сте тук. Аз не съм тук. Тази среща никога не се е състояла. Ясно ли е?

— Разбирам.

Студените сиви очи на Баранов се впиха в неговите.

— Не, майоре, не разбирате, но скоро ще разберете. — Генералът махна към стола, поставен пред бюрото. — Моля, седнете.

Щом Смислов седна в посочения стол, генералът извади изпод подвързаната с черна кожа преса на бюрото папка, дебела два-три сантиметра, и я отвори. Смислов разпозна своята собствена „записка“ — служебното си досие. И знаеше какво пише на първата му страница:

Име: Смислов, Григорий Андреевич

Възраст: 31

Височина: 199 сантиметра

Тегло: 92 килограма

Очи: Зелени

Коса: Руса

Място на раждане: Березово, Уралски хребет, Руска федерация

Снимката, прикрепена към първата страница, показваше ярка, не неприятна смесица от плавни и ъгловати черти и много добродушни очи.

Какво друго може да се съдържа в „записката“, Смислов не знаеше. Сигурно животът му, но това беше грижа на военновъздушните сили.

Генерал Баранов прелисти няколко страници.

— Майоре, вашият полкови командир има високо мнение за вас. Той смята, че вие сте един от най-добрите офицери под негово командване, ако не и един от най-добрите в нашите войски. Като гледам досието ви, склонен съм да се съглася.

Генералът прелисти друга страница от папката, като не гледаше в нея, а в очите на Смислов, сякаш се опитваше да напасне онова, което току-що беше прочел, с мъжа зад описанието.

— Благодаря, господин генерал — отвърна Смислов, като внимателно държеше гласа си в неутрална интонация. — Винаги съм се старал да съм добър офицер.

— И сте успели. Затова сте тук. Сигурен съм, че вашият полкови командир ви е информирал по въпроса за „Миша 124“ и за вашите задължения, свързани с него.

— Да, господин генерал.

— И какво ви каза?

— Че ще бъда прикрепен към съвместен руско-американски разследващ екип, който ще замине на мястото на катастрофата на „Миша“. Ще действам с някой си подполковник Смит от американската армия и с няколко други американски специалисти. Трябва да разследваме сваления бомбардировач и да установим дали на борда му е останало някакво активно биологично оръжие. Освен това трябва да проверим каква е била съдбата на екипажа на „Миша“ и да открием телата им. Всички подробности на тази мисия трябва да се пазят в най-висока степен на секретност.

Баранов кимна.

— Наскоро се върнах от Вашингтон, където определих параметрите на мисията и уредих да ви прикрепят към американската разследваща група. Какво друго ви каза?

— Нищо, господин генерал. Само ми нареди да дойда тук… — Крайчецът на устата на Смислов потрепна. — … На тази среща, която няма да се състои, за последни инструкции по поръчението.

— Много добре. Така и трябваше — отмерено кимна Баранов. — Кажете ми, майоре, чували ли сте някога за Събитието от пети март?

Пети март? Смислов навъсено се замисли. Когато учеше в академия „Гагарин“, познаваше едно момиче, червенокосата сервитьорка с големи гърди. Дали нейният рожден ден не беше на пети март? Но нямаше вероятност това да интересува генерала, командващ Трийсет и седма стратегическа въздушна армия.

— Не, господин генерал. Нямам представа за какво говорите.

Баранов отново кимна.

— Така си и мислех.

Генералът се надигна иззад бюрото и прекоси кабинета до втора врата.

— Моля, елате с мен, майоре.

Втората врата водеше към малка стая за съвещания без прозорци, в чийто център имаше сива стоманена маса за военни карти. В средата на масата беше сложена една-единствена папка. През сивата корица на папката се спускаше диагонална оранжева лента, както и друга, кървавочервена ивица, залепена в средата на подвързията.

Като секретен офицер Смислов веднага разчете шифъра на документа: свръхсекретно. Достъп само с одобрение от президента.

На Смислов му се щеше да не бе свалял балтона си. Кабинетът и малката заседателна зала изведнъж му се сториха по-студени.

Баранов посочи към папката.

— Това е Събитието от пети март. Вероятно то е единствената най-важна държавна тайна, пазена в родината ни. Всяко неупълномощено разкриване на съдържанието на тази папка означава автоматична смъртна присъда. Това ясно ли е?

— Да, господин генерал.

— Сега ви е разрешен достъп. Прочетете я, майоре. След малко ще се върна.

Баранов излезе и заключи заседателната зала след себе си.

Смислов обиколи масата, а стаята ставаше все по-студена. Като потъна в стола от сива стомана, той придърпа папката към себе си, а умът му препускаше. Пети март? Пети март? В тази дата имаше още нещо, което той не можеше съвсем да извика в съзнанието си, вероятно от часовете по история. Нещо като предчувствие.

Той отвори неозаглавената папка.

Генералът даде на по-младия офицер четирийсет и пет минути. Папката не беше обемиста, но Баранов си спомни, че когато на него му предоставиха достъп, беше прегледал документите два пъти, смаян и невярващ на очите си.

Когато дойде време, Баранов отново стана от бюрото и отключи вратата на заседателната зала. Майор Смислов още седеше на масата, а папката лежеше затворена пред него. Лицето му беше пребледняло и той не вдигна поглед. Устните му се раздвижиха в шепот:

— Боже мой… Боже мой.

— Почти същото стана и с мен, Григорий Андреевич — каза меко Баранов. — В цяла Русия има може би още трийсет души, запознати с пълното съдържание на тази папка. Вие и аз сме трийсет и първият и трийсет и вторият.

Генералът затвори, заключи звукоизолираната врата зад себе си и седна на стола срещу Смислов.

По-младият мъж се овладя и вдигна очи.

— Какви са заповедите за мен, генерале? Истинските заповеди за мен.

— Първо, майоре, вече мога да ви кажа, че резервоарът с антракс е още на борда на самолета. Очевидно така и не е бил изхвърлен. Но това далеч не е основната ни грижа в тази история. А Събитието от пети март е!

Смислов повдигна вежди.

— Напълно ви разбирам, господин генерал.

— Прикрепен към американската разследваща група, вие ще бъдете нашият човек на пост на остров Уензди — продължи Баранов. — Ще бъдете нашите очи и уши. Ще разчитаме на вас да овладеете ситуацията там. Но няма да действате сам. Военноморски взвод със специално назначение, обучен и екипиран за арктически бойни действия, е изпратен на острова с ядрена подводница. Ще стъпят на острова скоро след вашето пристигане и ще се разгърнат, като останат под прикритие. Ще ви предоставят средства за комуникация с тях и те ще чакат сигнал от вас.

— Какъв… сигнал трябва да дам, генерале?

— Относно Събитието от пети март, майор. Политкомисарят на „Миша 124“ е получил заповед да ликвидира всяко доказателство за събитието на мястото на катастрофата. Но той е трябвало също така да унищожи бомбардировача и оръжието с антракс. Това явно не е било осъществено. А и всяка връзка с остров Уензди се губи, преди да е получено каквото и да е потвърждение за стерилизацията.

— Значи екипажът на „Миша 124“ така и не е бил спасен? — попита с тих глас Смислов.

— Невъзможно е било да се осъществи — отвърна Баранов с отблъскваща лекота. — Най-голямата ни надежда е да са елиминирали всички доказателства за Събитието от пети март преди… Вашата мисия е да потвърдите, че това е било осъществено. Ако случаят е такъв или ако сам можете успешно да ликвидирате това доказателство, тогава съвместната мисия с американците за унищожаване на антракса може да се проведе, както официално е планирана.

— Но какво ще стане, ако това доказателство не е или не може да бъде унищожено, господин генерал, или ако този полковник Смит и неговите хора стигнат първи до него?

— Ако американците научат за Събитието от пети март, майоре, тогава няма да напуснат острова живи. Вие и взводът спецназовци ще се погрижите за това.

Смислов стана от стола си.

— Вие се шегувате, генерале.

— Нито дума за Събитието не бива да стига до останалия свят, майоре, при никакви обстоятелства.

Смислов търсеше подходящи думи, други възможности.

— Генерале… напълно разбирам значението на ситуацията, но защо спецназовците да не влязат първи и веднага да се справят с това доказателство, преди американците да пристигнат?

— Защото тук стъпваме по острие на бръснач! Американците знаят за съществуването на „Миша 124“. Научили са, че това е един от нашите „Туполев-4“. Вече знаят, че е бил стратегическа платформа за биологично оръжие. Ако пратим нашия спецназ екип сега, те няма да помогнат, а ще повредят мястото на катастрофата! Американците ще разберат, че сме ги изпреварили. Ще започнат да се съмняват! Ще узнаят, че сме се опитали да прикрием нещо. Ще започнат да задават въпроси, които не трябва да се задават!

Баранов вдигна обезсърчено ръце.

— Светът се е променил, майоре. Американците са ни нужни като съюзници, а не като врагове. Ако научат за Събитието от пети март, отново ще станем врагове.

— Моля генерала за извинение, но няма ли убийството на техния състав от нашите военни да постигне същия резултат?

Дланта на генерала се стовари върху стоманения плот на масата.

— Елиминирането на американците трябва да се счита за абсолютно крайно средство в непредвидена ситуация, последен вариант за предотвратяване на тотално бедствие! Ще разчитаме на вас, майоре, да гарантирате, че тази възможност няма нужда да се използва!

Баранов изпусна въздишка на уморен старец и се облегна на стола си.

— Но ако трябва да се направи, значи трябва да се направи. Това е въпрос на пропорция и перспектива, Григорий Андреевич. Ако се окажем отново скарани със Съединените щати, Руската федерация може да оцелее. Но ако светът и нашият собствен народ научат за Събитието от пети март, с нацията ни е свършено!